Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ………../18.10.2022 г., гр.
Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ВАРНА, ХХХІІІ
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди
двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: МАРИЯ ГАНЕВА
при секретаря Теодора Чавдарова,
като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 1344 по описа на съда за 2022
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
145 и следващите от Административно-процесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл.
118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.
Образувано е по жалба на Г.Т.М.-И.,
ЕГН **********,***, срещу решение № 2153-03-81/03.06.2022 г. на директора на
Териториално поделение /ТП/ на НОИ – Варна, с което е отхвърлена жалбата на Г.Т.М.-И.
срещу разпореждане № **********/01.02.2022 г. на ръководител „ПО“ при ТП на НОИ
– Варна.
Релевира се материална незаконосъобразност
на решението . Според оспорващото лице правото на един вид пенсия за
осигурителен стаж и възраст не изключва правото и на друг вид пенсия за
осигурителен стаж и възраст, като липсва законово задължение за алтернативно
отпускане на отделен вид пенсия за осигурителен стаж и възраст само в случаите,
когато осигурените лица нямат право на друг вид пенсия за осигурителен стаж и
възраст. Оспорва се изводът на пенсионния орган, че след като осигурителният
стаж на жалбоподателката е придобит като държавен служител в системата на МВР,
то по отношение на нея е приложима единствено разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от КСО, и след като не отговаря на условията за пенсиониране според тази
разпоредба, тя няма право на друг вид пенсия. В тази връзка неоснователно пенсионният
орган е отказал отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б
от КСО, аргументирайки се с разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за
пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/ и обвързвайки отпускането на този вид
пенсия с липсата на предпоставки за отпускане на пенсия по чл. 69 от КСО и
по-конкретно поради недостигащ осигурителен стаж. Сочи се, че ограничителното
тълкуване и прилагане на нормата на чл. 18, ал. 4 от КСО от страна на
пенсионния орган , което противоречи на основния принцип на равнопоставеност на
осигурените лица, прокламиран в чл. 3, т. 3 от КСО, както и на принципа на
административното право за равно и еднакво третиране на заинтересованите лица
от изхода на административното производство /чл. 8, ал. 1 от АПК/ и недопустимо
ограничава основното и неотменимо конституционно защитено гражданско право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. За неправилен се счита доводът в
решението на ответника относно възможността с подзаконовата правна норма на чл.
18, ал. 4 от НПОС да се ограничава приложението на законовата разпоредба на
69б, ал. 1 от КСО, тъй като същият противоречи на чл. 15, ал. 1 и 3 от Закона
за нормативните актове /ЗНА/.
Отправеното към съда искане е за
отмяна на обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Варна и на
потвърденото с него разпореждане и
връщане на преписката на пенсионния орган за ново разглеждане и произнасяне по
същество при съобразяване с материалния закон за отпускане на пенсия за
осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б от КСО.
В депозирана
чрез представител по пълномощие уточняваща молба № с.д.11395/22.07.2022 г.
жалбоподателката твърди, че към датата на подаване на заявлението за отпускане
на пенсия – 08.10.2021 г., е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст по чл. 69б, ал. 1 от КСО, тъй като има повече от 10 години осигурителен
стаж от първа категория и е навършила изискуемата възраст.
В съдебно заседание
жалбоподателката не се явява, но се представлява от адвокат Н.С., който поддържа жалбата на
изложените в нея основания и сезира съда с искане за присъждане на
съдебно-деловодни разноски.
Ответната страна по жалбата –
директорът на ТП на НОИ – Варна, чрез процесуален представител, в съдебно
заседание и в депозиран писмен отговор на жалбата / л. 20-21 от делото/ , счита
обжалваното решение за законосъобразен индивидуален адм. акт .
След като разгледа оплакванията,
изложени в жалбата, доказателствата по делото и
становищата на страните, административният съд приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Със заявление
вх. № 2113-03-2931/08.10.2021 г. Г.Т.М.-И. е поискала отпускане на лична
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към заявлението са приложени документи
за осигурителен стаж с начална дата 05.12.1988 г. и крайна дата
01.10.2021 г., както
и документи за осигурителен доход.
По това заявление ръководителят
на „ПО“ при ТП на НОИ – Варна е постановил разпореждане № **********/01.02.2022
г. , с което е отказал да отпусне лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на
Г.Т.М.-И.. Пенсионният орган е установил, че към датата на подаване на
заявлението – 08.10.2021 г., лицето има осигурителен стаж, както следва: I
категория труд – 32 год. 04 мес. и 01 дни; III категория труд – 00 год. 05 мес.
и 06 дни, като осигурителният стаж, превърнат в III категория труд, е 54 год.
04 мес. и 11 дни. Констатирано е, че към същата дата навършената от Г.М.-И.
възраст е 52 год. 00 мес. и 19 дни. Според адм. орган заявителят не отговаря на условието на чл. 69 от КСО за навършена за
2021 г. възраст от 53 год. и 08 мес., тъй като към датата на подаване на
заявлението – 08.10.2021 г., М.-И. има навършени 52 год. 00 мес. и 19
дни. Заявителят няма право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и при
условията на чл. 69б, ал. 1 от КСО, тъй като е изпълнил условията на чл. 69 от КСО по отношение на осигурителния стаж – има 27 години общ осигурителен стаж,
от които две трети действително изслужени като държавен служител към МВР, но
разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС дава преференциална възможност на
лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО поради
недостигащ осигурителен стаж да могат да се пенсионират по реда на чл. 696, ал.
1 и 2 от КСО.
В срока по чл. 117, ал. 2, т. 1
от КСО разпореждането е обжалвано от Г.М.-И. пред директора на ТП на НОИ –
Варна с жалба вх. № 1012-03-295/13.05.2022 година.
С решение № 2153-03-81/03.06.2022
г. адм. орган е отхвърлил жалбата срещу атакуваното разпореждане, понеже към
датата на подаване на заявлението – 08.10.2021 г., Г.М.-И. е изпълнила
условието на чл. 69 ал. 2 от КСО за общ осигурителен стаж от 27 години, от
които две трети действително изслужени на длъжност като държавен служител по
Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, но не отговаря на
изискването за навършена за 2021 година възраст от 53 год. и 08 мес., поради
което правилно ѝ е отказано отпускане на пенсия на основание чл. 69 от КСО. За основателен е счел и отказът за отпускане на пенсия по чл. 69б, ал. 1
от КСО, излагайки аргументи, че чл. 18, ал. 4 от НПОС предоставя преференциални
условия на лицата, които са полагали труд като държавни служители по ЗМВР и не
са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО, да могат да се пенсионират по
реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО, но при условие, че не им достига изискуемият
осигурителен стаж, а М.-И. е изпълнила изискването на чл. 69 за придобит
осигурителен стаж, но не отговаря на условието за навършена възраст. Изложени
са и мотиви, че положеният труд от лицето като държавен служител по ЗМВР
с продължителност 32 год. 04 мес. 01 дни не е извършван като такъв от първа
категория труд, а на основание чл. 17,
ал. 2 от НПОС, единствено се зачита като такъв от първа категория. Този извод е
обоснован с позоваване на Правилника за категоризиране на труда при
пенсиониране, приет с Постановление № 60 на ЦК на БКП и МС от 1967 г., обн. ДВ,
бр. 102 от 29.12.1967 г. и отменен, считано от 01.01.2000 г., и с Наредбата за
категоризиране на труда при пенсиониране, в сила от 01.01.2000 г., в които не
фигурира длъжността „държавен служител по ЗМВР“, както и с обстоятелството, че
придобиването на право на пенсия от държавните служители по ЗМВР е
регламентирано в чл. 69 от КСО.
Цитираното
решение е съобщено на жалбоподателя на 07.06.2022г. , който е подал жалба до
съда на 13.06.2022г.
Предвид
обяснения от жалбоподателя в съдебна фаза на процеса и фактическите твърдения на пенсионния орган в
обжалвания акт е безспорно между тях , че към
датата на подаване на заявлението за отпускане на пенсия Г. М.И.
е навършила 52 год. 0 м. 19 дни. Към тази дата тя има 32 год. 04 м.
01 дни осигурителен стаж І
категория труд , общ осигурителен стаж
към ІІІ категория труд от 54
год. 04 м. 11 дни , има 27 години общ осигурителен стаж , от който
2/3 действително изслужени като държавен
служител към МВР.
Изложената фактическа
установеност налага следните правни изводи:
С определение № 1886/23.06.2022г.
съдът се е произнесъл по допустимостта
на жалбата / л. 12 от делото/ , а при изследване на нейната основателност се
установи следното :
Обжалваното решение №
2153-03-81/03.06.2022 г. на директора на ТП на НОИ – Варна е издадено от
компетентен орган съобразно изискванията на чл. 117, ал. 3 във връзка с ал. 1,
т. 2, буква „а“ от КСО.
Оспореният индивидуален
административен акт е постановен в съответствие с изискуемата по чл. 117, ал.
3, изречение първо от КСО и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 117,
ал. 5 от КСО, писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за
издаването му в достатъчно подробен вид, позволяващ осъществяването на
ефективен съдебен контрол материална законосъобразност .
При служебната проверка не се
установяват съществени нарушения на административнопроизводствените правила,
които да обосноват отмяна на оспорения акт на самостоятелно основание. Спазен е
регламентираният в чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО срок за произнасяне,
като с решението си директорът на ТП на НОИ – Варна е решил по същество
отнесения до него въпрос съобразно изискването на чл. 117, ал. 3, изречение
второ, предложение първо от КСО. Обжалваното решение е постановено след
изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая и след
служебно събиране, проверка и преценка на допустими, относими и необходими
доказателства, т.е. административното производство е проведено съобразно
изискванията на чл. 35 и чл. 36 от АПК.
Обжалваното решение е постановено
в противоречие с материалноправните разпоредби на КСО и при неспазване целта на
закона.
Между жалбоподател и ответник
няма спор по фактите. Спорът е дали в
полза на Г. М.- И. е възникнало
материалното право на лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст по чл. 69б, ал. 1 от КСО.
Преди да се произнесе по
посочения спорен въпрос по делото и доколкото с обжалвания индивидуален
административен акт и с потвърденото с него разпореждане пенсионните органи са
отказали на Г.М.-И. отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст, освен
по чл. 69б, ал. 1 от КСО, и по чл. 69 от КСО, съдът намира за необходимо
да отбележи, че споделя изводите на административния орган в тази насока.
Нормата на чл. 69, ал. 2 от КСО
регламентира условията за придобиване на пенсия за осигурителен стаж и възраст
от държавни служители по ЗМВР като се
въвежда изискване за навършени 52 години и 10 месеца , но към датата на подаване на
заявлението / 08.10.2021г. / Г. М. – И.
е навършила 52 години
0 м. 19 дни т.е. същата не отговоря на едното законово условие за
придобиване на посоченото материално
право на пенсия по чл. 69 КСО- навършена възраст.
Несъответен на приложимите
материалноправни разпоредби и на целта на закона обаче е изводът на
административния орган, че Г.М.-И. няма право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст по чл. 69б, ал. 1 от КСО, каквото пенсия тя изрично е поискала видно от
съдържанието на подаденото заявление вх. № 2113-03-2931/08.10.2021 година.
Съгласно чл. 69б, ал. 1, т. 1 от КСО лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд,
придобиват право на пенсия при следните условия: навършили са възраст до 31
декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за
мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете.
От 31 декември 2015 г. възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка
следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до
достигане на 55-годишна възраст – чл. 69б, ал. 1, т. 1 от КСО.
Изчислена според цитираните
правни норми, възрастта за жените за 2021 г. е 49 години и 8 месеца.
Към датата на подаване на заявлението
/08.10.2021 г./ Г.М.-И. има навършени 52 год. 00 мес. и 19 дни, поради което
отговаря на условието за възраст по чл. 69б, ал. 1 от КСО, както и на
изискването за 10 години първа категория
труд , защото има осигурителен стаж от първа категория като държавен служител
по ЗМВР в размер на 32 год. 04 мес. и 01 дни.
Изричният отказ на пенсионния
орган има за своя нормативна опора предписанието на чл. 18, ал.4 от НПОС, според
което лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 КСО поради недостигащ
осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1
и 2 КСО.
В конкретния казус Г. М.- И.
не е придобила право на пенсия по реда на чл. 69 от КСО заради
ненавършена възраст, а не заради
недостатъчен осигурителен стаж и с оглед тази правна норма според
ответника по правния спор тя не може да придобие право на пенсия по реда на чл.
69б от КСО. В контекста на изложеното изричният отказ на ответника се
аргументира с разпоредба от НПОС.
КСО е влязъл в законна сила на
01.01.2000 г. Според правилото на чл. 106 от този нормативен акт прилагането на глава VІ и изплащането на пенсиите се
определят с наредба на Министерския съвет. На същата дата е влязла в законна
сила и наредбата за пенсиите и осигурителния стаж - подзаконовият нормативен акт по прилагане
на чл. 106 КСО.
Според предписанието
на чл. 4 , ал.1 от ЗНА кодексът е нормативен акт, който урежда обществените
отношения, предмет на цял клон на правната система или на обособен негов дял.
Съгласно чл. 7, ал.2
от същия закон наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на
отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен.
При тази правна
уредба се налага извод, че функцията на подзаконовия нормативен акт е да
детайлизира правоприлагането на отделни правни норми или раздели на закона или
кодекса, но не и да ги дописва с
въвеждане на нови допълнителни изисквания , които не съществуват в
нормативния акт .
Регламентацията на
чл. 69 и чл. 69б в КСО свидетелства за воля на законодателя да въведе два
алтернативни способа за придобиване право на пенсия : в хипотезата на чл. 69 КСО – според заемана длъжност по Закона за отбраната и въоръжените сили на
Република България и от държавните служители - по Закона за Министерството на
вътрешните работи и Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража , в хипотезата на чл. 69б от КСО – в зависимост от полаган труд първа и втора категория труд.
Подкрепа
за правилността на това съждение се съдържа в съдебната практика на ВАС – решенията по адм. дела
№№10189/2020г. и 9879/2020г.
Разпоредбата
на чл. 18, ал.4 от КСО, на която се позова
адм. орган , няма свое нормативно основание в регламентацията на КСО .
Тази правна норма от НПОС стеснява приложното поле на разпоредбата на чл. 69б
от КСО и поради тази причина противоречи на нормативен акт от по-висока степен.
При подобно противоречие между различни по степен нормативни актове съдът е
длъжен по аргумент на чл. 5, ал.1 от АПК , кореспондиращ с предписанието на чл.
15, ал.3 от ЗНА да приложи нормативния акт от по-висока степен. Потвърждение за
правилността на това становище на съда е произнасянето на ВАС по адм. дела
№№10189/2020г. и 9879/2020г., в които се
посочва, че норми от
подзаконов нормативен акт като чл. 18, ал. 4 и чл. 17, ал. 2 НПОС не могат да
преустановят действието на норми от по- висок ранг , каквито са чл. 69 и чл.
69б КСО.
В
обобщение по отношение на Г.М.-И. е приложима разпоредбата чл. 69б, ал. 1 от КСО, тъй като
оспорващото лице отговаря на условията за пенсиониране по този ред. В тази
връзка постановеният изричен отказ на ответника представлява незаконосъобразен
индивидуален адм. акт, който подлежи на съдебна отмяна като на основание чл.
173, ал. 2 от АПК преписката следва да се изпрати на компетентния
административен орган за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателката
при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на
закона, дадени в мотивите на настоящото решение.
При този
изход на правния спор, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на
оспорващото лице следва да се присъдят сторените в производството разноски. С
представения по делото списък се претендират разноски общо в размер на 410 лева,
от които 10 лева – държавна така, и 400 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение. Видно от приложения на л. 31 от делото договор за правна защита
и съдействие, сключен между Г.Т.М.-И. и адвокат Н.Н.С., договореното
възнаграждение е в размер на 400 лева, като съгласно отбелязването в договора
сумата е заплатена изцяло в брой, т.е. налице са доказателства за извършването
на този разход от М.- И. , поради което същият подлежи на възмездяване. Не се
установява обаче извършването от М.-И. заплащане на държавна такса в размер на
10 лева. По делото не са налице доказателства за такъв разход, а освен това в
производствата по КСО не се дължи заплащане на държавна такса за образуване на
делото, което изрично е посочено от съда в Определение № 1886/23.06.2022 г. /л.
12/ за насрочване на делото. Предвид горното в полза на жалбоподателката следва
да се присъдят направените от нея съдебно-деловодни разноски, за които са
представени доказателства за извършването им в размер на 400 лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, които ответната страна
следва да бъде осъдена да ѝ заплати.
Мотивиран от изложените
съображения и на основание чл. 172 във връзка с чл. 173 от АПК, Административен
съд – Варна
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
2153-03-81/03.06.2022 г. на директора на ТП на НОИ – Варна, с което е
отхвърлена жалбата на Г.Т.М.-И. срещу разпореждане № **********/01.02.2022 г.
на ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Варна, с което ѝ е отказано отпускане
на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.
ИЗПРАЩА делото като преписка на
административния орган за ново
произнасяне по заявление вх. № 2113-03-2931/08.10.2021 г. на Г.Т.М.-И. при
съобразяване с дадените задължителни указанията по тълкуването и прилагането на
закона.
ОСЪЖДА Националния осигурителен
институт да заплати в полза на Г.Т.М.-И., ЕГН **********,***,
сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща направените по делото
съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния административен съд на Република България в четиринадесет дневен
срок от съобщаването му на страните.
Административен
съдия: