Р Е Ш Е Н И Е №
589
гр.Пловдив, 16.06.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично
заседание на втори юни две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РУМЯНА АНДРЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА ИВАНОВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева,
като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 626/2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
на А.Г.А., чрез пълномщника адв.Д.Б. срещу решение № 353/31.01.2020г. по гр.д.
№ 10586/2019г. по описа на РС Пловдив, ХVІІ гр.с., с което е отхвърлен предявения
от А.Г.А. против „Ти Би Ай Банк“ ЕАД гр. София, иск за осъждане ответника да
заплати сумата от 796,13 лева, която е платена при начална липса на основание
по договор за потребителски кредит от 24.04.2017г. ведно със законната лихва за
забава върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба
25.06.2019г. до окончателното изплащане на вземането.
Решението се обжалва изцяло.
Предявен е иск с правна квалификация чл. 124, ал.1 ГПК вр. с чл. 23 ЗПК.
Жалбоподателят сочи,
че решението е неправилно и необосновано, като съдът неправилно е тълкувал и
прилагал нормите на чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 2 от Закона за
потребителския кредит, като договорът е сключен при липса на общи условия и е
недействителен. Сочи се, че договорът е недействителен на основание чл.11, ал.
1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора липсва описание на конкретните параметри на
общата дължима сума и коректното посочване на ГПР.
На трето място се
сочи, че договорът е недействителен, тъй като не е посочен начинът на прилагане
на договорната възнаградителна лихва, съобразно чл.11, ал. 1, т.9 от ЗПК.
Твърди се, че по договора липсва и погасителен план и разбивка в него на
дължимите суми. Иска се отмяна на решението, уважаване на иска. Претендират се
разноски на основание чл. 38 от ЗА за двете инстанции.
В
срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, с който
жалбата се намира за неоснователна. Иска се потвърждаване на обжалваното
решение. Претендират се разноските за първата и въззивната инстанция.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав,
след като прецени данните по делото въз основа на доводите на страните и при
дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната
жалба е допустима, като подадена в законния срок от легитимирани страни,
внесена е дължимата държавна такса за въззивно обжалване и е изпълнена
процедурата за отговор. Жалбата отговаря на изискванията на закона по форма,
съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно
при постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
По делото пред РС Пловдив е
доказано, че страните по делото са сключили
договор за потребителски кредит от 24.04.2017г. по силата на който ищецът А.А. е
получил в заем от ответното дружество „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД сумата от 4 217,74
лева за закупуването на движими вещи подробно описани в договора. Бил уговорен
ГПР в размер на 33.70% и възнаградителна лихва от 29.52% като общата дължима
сума била в размер на 5 634,95 лева, която следвало да бъде върнат на 24
месечни вноски всяка от които на стойност 234,79 лева за периода от
25.05.2017г. до 25.04.2019г. Видно е от представената от банката справка за
извършените от ищеца плащания на л.34 от делото е че сумите по потребителския
кредит са погасени чрез изплащането им.
Неоснователно е възражението
на жалбоподателя А., че тъй като договорът е сключен
при липса на общи условия е недействителен, защото чл.5 ал.4 и чл.11 ал.2 от ЗПК изисквали всички договори за потребителски кредити да са сключени при общи
условия и всяка страница на тези условия да е подписана от потребителя. Няма такова
изрично изискване написано в ЗПК. Дали страните ще сключват договор при общи
условия или без такива зависи от самите тях. Принцип в уреждането на
договорните отношения в страната е че страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави – чл.9 от ЗЗД. Ето защо
повелителните правни норми ограничаващи правото на свободно договаряне между
страните следва да са ясни и недвусмислени, а не както се твърди в казуса да се
извеждат с тълкуване от други правни норми. Всички страници на процесния
договор за кредит са подписани от потребителя, при което нарушение на чл.11 ал.2 от ЗПК
липсва.
Неоснователно е възражението
на жалбоподателя А., че договорът е недействителен на основание чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като в договора липсва описание на конкретните параметри
на общата дължима сума и коректното посочване на ГПР. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК
изисква точно описване в договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума
към момента на сключване на договора, което е изрично написано в договора ГПР –
33,70 % и обща дължима сума 5 634,95 лв. Останалите възражения срещу
начина на изчисляване на ГПР съобразно изискването на ЗПК по определения в
приложение №1 начин също са неоснователни, защото тежестта за доказване на тази
евентуална грешка в изчислението тежи върху страната, която го твърди, а
доказателства в тази насока не са искани и събирани.
Неоснователно е възражението
на жалбоподателя А., че не е посочен начинът на прилагане на
договорната възнаградителна лихва, съобразно чл.11 ал.1 т. 9 от ЗПК. Касае се
до фиксирана лихва, а не до променлив лихвен процент, та да са нужни дълги
разяснения в тази насока. В тази насока законът е ясен видно от §1 т.4 от ДР на
ЗПК лихвения процент се прилага на годишна основа към сумата на усвоения
кредит. Тоест липсва каквато и да е неяснота как точно се прилага този лихвен
процент. Като тук следва да се посочи, че горната правна норма не изисква
размера на възнаградителната лихва да се посочва като сума в лева, а същата
следва да се посочва в проценти /по аргумент от §1 т.4, т.5 , т.5а и т.6 от ДР
на ЗПК/, както е сторено и в казуса. Аналогично е решението дадено в чл.3 б.“и“
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити
- „лихвен процент" означава лихвеният процент, изразен или като
фиксиран, или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към
сумата на усвоения кредит. Тоест в закона има ясно изразен начин на
прилагане на лихвения процент - на годишна основа към сумата на усвоения
кредит. Касае се до императивна правна норма и същата се
прилага към договора за кредит независимо дали същата е отразена в договора или
не /чл.9 от ЗЗД/. Тоест тук неяснота как се прилага ГЛП няма.
Неоснователно е възражението
на жалбоподателя А., че по договора липсва и погасителен план, а дори
и да има такъв, то в него не е посочена разбивка, в която да се посочи с
изплащането на всяка вноска каква част от дължимите суми по кредита се заплащат
– нарушение по чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК. Видно от чл.10 б.“з“ и „и“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити договорът за кредит следва да посочва кратко и
ясно размера, броя и периодичността на дължимите
погасителни вноски и, когато е уместно, реда на разпределение на вноските между
различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването и правото на потребителя да получи при поискване и безвъзмездно и по
всяко време през целия срок на действие на договора за кредит извлечение под
формата на погасителен план. Като планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент.
По повод на тълкуването на тази
правна норма действие има Решение на съда на ЕС от 09.11.2016г. по преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Okresný
súd Dunajská Streda (Районен съд, Дунайска Стреда, Словакия).
Според това решение член 10,
параграф 2, букви з и и от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата
чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен
план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази
главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с член 22, параграф 1
от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в
националната си правна уредба. Тоест и тук нарушение на ЗПК няма, а изводите на
РС Пловдив са в синхрон с практиката на съда на ЕС, която е задължителна за
съда по силата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Ето защо обжалвания съдебен
акт е правилен и законосъобразен и следва да се потвърди от настоящия съд.
Предвид изхода на делото право на разноски се поражда
в полза на страната взела участие в него, съразмерно на уважената, респективно
отхвърлената част от предявената претенция. В полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят разноски на основание чл.78 ал.3 от ГПК. Такива
пред въззивния съд се определят - 150 лева за
юрисконсултски хонорар за защита във въззивното производство по чл.78
ал.8 и чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран
така съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 353/31.01.2020г. по гр.д. № 10586/2019г. по описа на РС Пловдив, ХVІІ гр.с.
ОСЪЖДА А.Г.А. с ЕГН ********** *** да заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД с ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. Д. Хаджикоцев № 52-54 сумата от 150 лева за разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.