Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 29 април 2021 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 12.04.2021 г. в състав:
при участието на секретаря Миланова,
като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.ч.х.д. № 4595/20 г., намери за
установено следното:
Предмет на въззивна
проверка по гл. ХХІ от НПК е постановената на 06.07.2020 г. присъда по н.ч.х.д.
№ 7221/17 г. на СРС (НО, 109 с.), оспорена в срока по чл. 319, ал.1 НПК с жалба
от адв. П.Г. – защитник на подс. П.П.И. (ЕГН: **********). С въпросния съдебен
акт първата инстанция е признала жалбоподателя за виновен в извършени на
06.11.2016 г. в условията на реална съвкупност две престъпления спрямо ч.т. Р. Й.К.–
закана с престъпление против личността му (чл. 144, ал.1 НК) и обида (чл. 146,
ал.1 НК), за които И. е бил санкциониран с общо най-тежко наказание (чл. 23,
ал.1 НК) от 4 месеца лишаване от свобода (с отложено изпълнение по чл. 66 НК за
срок от 3 години) и осъден да заплати разноските по делото.
Жалбата, поддържана от адв.
Г. в откритото заседание пред СГС, в което подс. И. не се явява (въпреки
редовното си призоваване по реда на чл. 178, ал.8 НПК), е с искане по чл. 336,
ал.1, т.3 НПК и с изложени в негова защита аргументи за недоказаност на двете
инкриминирани деяния, сведени до претенцията, че не са събрани преки
доказателства, които да ги установяват.
И частният тъжител К., и
неговият повереник (адв. С.) молят втората инстанция да потвърди присъдата.
Въззивният съд намери, че
следва да потвърди обжалваната присъда. Тя, като краен резултат, е правилна и в
кориците на делото не се откриват основания за нейната инстанционна отмяна.
Съществените затруднения
на втората инстанция да отговори конкретно (в съответствие с чл. 339, ал.2 НПК)
на оплакванията в жалбата произтичат, на първо място, от начина на абстрактното
й формулиране. Единствената теза, лансирана накратко от защитата на подсъдимия,
е че деянията по двата пункта на обвинението не са несъмнено установени, тъй
като липсвали преки доказателства, уличаващи И., че е обидил и заплашил частния
тъжител. Това налага произнасянето на СГС да се извърши единствено „по повод”
въззивната жалба в рамките на дължимата пълна служебна проверка на присъдата
(чл. 314 НПК) за обстоятелства, които – макар и неизтъкнати от страните – са в
полза на подсъдимия.
Районният съд е изяснил
правилно фактите по делото и не се налага втората инстанция да внася някакви
изменения в тях. Обстоятелствата, включени в пределите на обвинението (според
описаното в тъжбата), са били потвърдени от разпитите на свидетелите в
първоинстанционното съдебно следствие. Установено е, че около 11.30 ч. на
02.11.2016 г. тъжителят Р.Й.К. се намесил в опит да предотврати междусъседки
спор между подс. И. и св. З.М., възникнал на паркинга пред бл. 130 в ж.к.
„Захарна фабрика”, гр. София. При появата на ч.т. К. подсъдимият започнал да го
избутва физически, да крещи и да отправя конкретни изразни средства: „Ще ти
завра очилата в корема”, „На пихтия ще те направя”, „Ще те унищожа” , „Боклук”,
„Гад”, „Говедо”. Поведението на И. мотивирало частния тъжител и св. М.. да се
оттеглят, като скандалът бил възприет и от намиращата се в близост свидетелкаБ..
За случая пострадалият К. подал тъжба до СРС.
Въззивната жалба не
съдържа конкретно оплакване срещу направения от първата инстанция
доказателствен анализ, а формулираният с нея довод, че фактите по обвинението
не са несъмнено установени, е неоснователен. Двама от очевидците на развилия се
инцидент са били непосредствено разпитани и в хода на съдебното следствие са
потвърдили възприетите от тях отделни фрагменти от събитията. Свидетелят З.М.
(л. 120 от н.ч.х.д.) е осигурил в производството преки доказателства за
въпросите по чл. 102, т.1 НПК, защото разказът му не страда от пороци, които да
подлагат на съмнение неговата достоверност. Напротив – подробно, последователно
и логично М.. е описал цялата случка, ползваните от подс. И. изразни средства
по адрес на ч.т. К., реакцията на пострадалия, времето и мястото, на което се е
развил инцидентът. Версията на М.. не е изолирана, защото съвпада с казаното от
св.Б. (л. 119, гръб от н.ч.х.д.). Вярно е, че тя не е чула самите думи на
подсъдимия, които са инкриминирани в частното обвинение, но е видяла развитието
на конфликта, участниците в него, агресивното поведение на И.. Така, че
показанията на М.. иБ. на практика са взаимно допълващи се откъм своето
съдържание. Не са установени инцидии, сочещи мотив у двамата да
лъжесвидетелстват или целенасочено да
набедят подс. И.. Факт е, че при И. се констатира устойчива тенденция да
проявява подобно поведение, защото приетото от СРС като писмено доказателство
свидетелство за съдимост отразява предходно негово освобождаване от наказателна
отговорност за деяние, насочено към личността на св. М.., отново по повод
междусъседски спор. Така, съобразявайки възпроизведените с показанията на този
свидетел преки обвинителни доказателства и подкрепящите ги данни в казаното от
св.Б., първата инстанция обосновано е приела, че двете деяния, претендирани с
тъжбата, могат да бъдат установени по несъмнен начин в съответствие със
стандарта по чл. 303, ал.2 НПК.
Софийският районен съд
правилно е отговорил и на въпросите по чл. 301, ал.1, т.2 НПК, защото при
обосновано установена фактическа обстановка е квалифицирал законосъобразно
поведението на подс. П.И. като две отделни престъпления спрямо ч.т. К. – по чл.
144, ал.1 и по чл. 146, ал.1 НК.
Изричайки спрямо пострадалия инкриминираните
реплики „Ще ти завра очилата в корема”, „На пихтия ще те направя” и „Ще те
унищожа”, подсъдимият е изпълнил деянието на чл. 144, ал.1 НК, защото се е
заканил на частния тъжител с престъпление против неговата личност, при това – с
поведение, което по обективното си проявление е било годно да възбуди
основателен страх от реално осъществяване на заканата. Достатъчно показателен в
случая е бил не само фактът, че паралелно с отправянето на процесните фрази, И.
е буйствал спрямо К. и М.., но и че пострадалият е бил наясно с принципно
импулсивната му личност, вкл. и с предходните случаи на агресия спрямо съседи.
Начинът на осъществяване на деянието разкрива и неговата субективна страна,
защото при тази картина на събитията е видно, че подс. И. е действал с пряк
умисъл, съзнавайки общественоопасния характер на поведението си (ползваните
изразни средства и тяхното предназначение), предвиждал е и е искал настъпването
на негативните му последици, свързани с това частният тъжител да възприеме
заканата и да изпита основателен страх за реализирането й.
Другата част от изразите,
адресирани от подсъдимия към ч.т. К. („боклук”, „гад”, „говедо”), несъмнено
съдържат негативен оценъчен критерий спрямо личността му; били са
непосредствено възприети от него и са накърнили личното му достойнство.
Следователно СРС правилно е оценил тези факти по делото като отделно
престъпление – обида по чл. 146, ал.1 НК, защото в случая деецът е казал нещо
унизително за честта и достойнството на другиго в негово присъствие. Известно
е, че в българския език няма „абсолютно” обидни фрази и думи, а преценката дали
пострадалият е бил престъпно засегнат следва да е конкретна във всеки отделен
случай. Самият факт, че възприемайки казаното от И., частният тъжител К. е
сезирал съда с тъжба, е достатъчно показателен, че пострадалият се е почувствал
засегнат; че е възприел негативно казаното от подсъдимия. И тук обосновано
първата инстанция е извела наличието на пряк умисъл в поведението на дееца,
защото семантиката на изречените думи едва ли е целяла нещо друго, освен да
накърни по отрицателен начин чувството за лична чест и достойнство на адресата.
Превесът на смекчаващите
отговорността на подсъдимия обстоятелства е дал повод на СРС да отмери
дължимите за двете престъпления наказания в размер под средния – глоба от 1300
лв. за деянието по чл. 146, ал.1 НК и 4 месеца лишаване от свобода за това по
чл. 144, ал.1 НК. Срещу така проявения подход не е подадена „съответна жалба”
от частния тъжител с претенция по чл. 337, ал.2, т.1 НПК, поради което втората
инстанция е ограничена в правомощието си да ревизира санкцията и да обсъжда
нейното евентуално завишаване. Не се налага и намаляването й, защото данните за
личността на дееца (описан като агресивна и нестабилна натура), публичното
място, на което си е позволил да извърши двете престъпления и наличието на
съвкупност по чл. 23 НК са все фактори, които могат да бъдат оценени като
„отегчаващи” и възпрепятстващи възможността за прекален толеранс спрямо
наказаното лице. Такъв, впрочем, е проявен по силата на самия закон (чл. 23,
ал.1 НК), защото принципът на поглъщане на по-лекото от по-тежкото наказание е
задължил Районния съд да групира двете санкции и да наложи само една от тях
като обща и най-тежка – лишаването от свобода за срок от 4 месеца. А решението
за приложение на чл. 66 НК в минимално предвидения изпитателен срок (3 години)
е в полза на дееца; то не е оспорено от частното обвинение при условията на чл.
337, ал.2, т.2 НПК и на практика липсва възможност за неговата отмяна. В тази
насока съдът правилно е отчел, че наличието на „множество престъпления” по
смисъла на чл. 78а, ал. 7 НК се явява пречка за всяко от деянията подсъдимият
да бъде освободен от наказателна отговорност. Признаването му за виновен е
предпоставило и начина, по който е бил разрешен въпросът за възлагането на
разноските в негова тежест (чл. 189, ал.3 НПК).
Всичко изложено дотук
сочи, че за втората инстанция единственият законосъобразен завършек на делото е
обжалваната присъда да бъде потвърдена, поради което - и на основание чл.338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 06.07.2020 г. по н.ч.х.д.
№ 7221/17 г. на СРС (НО, 109 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: