РЕШЕНИЕ
№ 361
гр. Карлово, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20255320100220 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с
чл.415 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД от „АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404
р-н Триадица, бул. „България“ № 81В, представлявано от управителите Х. М.
и П. В., чрез юрк. Б. Т., против Т. И. У., **********, с адрес: гр. К., ул. „***.
В исковата молба се твърди, че на 23.11.2019 г. между „Стик -
Кредит“ АД и Т. И. У., бил сключен Договор за потребителски кредит №
581750, по силата на който ответникът получил сумата от 400 лева, срещу
задължението да я върне на една вноска в срок до 23.12.2019 г. Уговорен бил
фиксиран лихвен процент в размер на 36 %, както и годишен процент на
разходите в размер на 42.58 %.
Процесният договор за потребителски кредит бил сключен по
електронен път по реда на на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/. Договорът бил сключен като част от системата за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на
1
договора страните използвали средства за комуникация от разстояние. При
сключването на процесния договор на ответника била предоставена цялата
информация, изискуема по закон.
Сочи се, че съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Договорът за
потребителски кредит бил сключен при спазване на изискванията на Закона за
потребителския кредит, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги, Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние и приложимото законодателство.
Твърди се, че съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит
е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по договора за
потребителски кредит са потребителят и кредиторът, като потребител е всяко
физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит
действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а
кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или
обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност.
От приложените към исковата молба Договор за потребителски
кредит № 581750 от 23.11.2019 г. и Общи условия по безспорен начин се
установявал сключеният между страните договор, задълженията по който
ответникът не изпълнил в срок.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК регламентирала договорът да
бъде сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
2
два екземпляра – по един за всяка от страните. В случая представеният по
делото Договор за кредит не бил сключен в противоречие с цитираното
законово изискване. Изложеното обосновавало извод, че процесният договор е
действителен, като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и
чл. 22 от ЗПК.
Съгласно уговореното в раздел „Неустойки“ от Договора за кредит,
страните се съгласили, че кредитополучателят ще дължи обезщетение за
забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена
погасителна вноска.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
22.03.2024 г. „Стик - Кредит“ АД, като цедент, прехвърлило своите вземания
към Т. И. У. по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС
Бета България“ ЕООД. Вземането срещу длъжника по настоящото
производство било индивидуализирано в Приложение № 1, извадка от което е
представено с исковата молба. Ответникът бил уведомен за цесията на
посочената от него в договора електронна поща.
Сочи се, че връчването на съобщението за сключения договор за
цесия от цедента на длъжника има за цел длъжникът да бъде уведомен за
кредитора, на който следва да изпълни надлежно и съответно да бъде
предотвратено изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането. С цел
да бъде гарантирана сигурността на длъжника да изпълни именно на
овластения кредитор, законът изисква уведомяването за сключения договор за
цесия да бъде извършено от предишния кредитор – цедент. Връчването на
уведомлението обаче няма характер на лично и незаместимо действие, поради
което е възможно то да бъде извършено и от пълномощник на цедента. С
оглед константната съдебна практика няма пречка старият кредитор /цедент/
да упълномощи новия кредитор /цесионер/ от името на цедента да извърши
предвиденото в чл. 99. ат. 3 от ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената
цесия. Законът не е предвидил уведомяването на длъжника да става по
конкретен и специален начин, поради което същото следва да се счита
надлежно извършено.
Ако съдът приеме, че уведомяването на длъжника – ответник на
посочения от него имейл адрес не е извършено надлежно, то ищецът моли да
бъде прието за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата
3
молба.
Ответникът не изпълнил задълженията си по договора за кредит до
изтичането на крайния срок за погасяването му. Към настоящия момент
задължението все още не било погасено, като нямало извършено нито едно
плащане от страна на длъжника. Ето защо „АПС Бета България“ ЕООД подало
на заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за
дължимите от ответника суми. Образувано било частно гражданско дело №
2108/2024 г. по описа на Районен съд - Карлово, по което била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение. Срещу издадената заповед Т.
И. У. депозирал възражение, което пораждало правния интерес на ищцовото
дружество да предяви настоящия установителен иск.
Моли съда да постанови решение, с което да признае по отношение
на ответника, че дължи на дружеството следните суми, за които по ч. гр. д. №
2108/2024 г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, а именно:
- 400.00 лева – главница по Договор за потребителски кредит №
581750 от, сключен между „Стик - Кредит“ АД и Т. И. У.;
- 12.00 лева – договорна възнаградителна лихва върху главницата по
договора за кредит за периода от 23.11.2019 г. до 23.12.2019 г.;
- 252.45 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода
от 23.12.2019 г. до 19.11.2024 г.;
- законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 02.12.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се направените разноски по делото, включително и тези
в заповедното производство.
Ответникът, чрез особения си представител адв. Н. Б., намира иска за
допустим, но неоснователен.
Прави възражение за изтекла погасителна давност.
Счита, че не е налице уведомяване на ответника за извършената
цесия, нито от цеснонера, нито от цедента, с което не са спазени разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Ищцовото дружество направило изявление, че
съобщението за извършената цесия, следва да се счита извършено на
длъжника с исковата молба. В качеството си на особен представител на
4
ответника, адв. Б. счита, че това връчване не може да бъде приравнено с лично
такова. Представителна власт на особения представител била ограничена,
поради което същият не може да приема волеизявления, които изменят
материално правното правоотношение между страните. Поради изложеното,
процесният договор за цесия не бил съобщен на ответника по смисъла на чл.
99, ал.4 от ЗЗД и следователно за него не съществувало задължение да
изпълни на цесионера.
На следващо място, ищцовото дружество основавало исковете си на
Договор за потребителски кредит №581750 от 23.11.2019 г., сключен между
ответника и „Стик - Кредит“ АД. Този договор съдържал неравноправни
клаузи и поради това бил нищожен по смисъла на чл.26, ал.1, пред.2-ро от
ЗЗД. Уговорената в чл. 20 от договора неустойка в размер на 0.9% просрочие
на ден за непредставяне на обезпечение била в противоречие с добрите нрави
и представлявала неравноправна клауза. Тя въвеждала задължение за
ответника не за неизпълнение при невръщане на усвоения заем, а за
неизпълнение на съпътстващо такова - непредставяне на обезпечение, като
размерът на неустойката бил в размер надхвърлящ отпуснатия заем. С оглед
на това, неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция.
Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове, като
неоснователни и недоказани.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното по делото ч. гр. д. № 2108/2024 г. на РС Карлово е
видно, че по заявление на ищцовото дружество от 02.12.2024 г. е била
издадена Заповед № 252/11.12.2024 г. за изпълнение по чл.410 ГПК за
следните суми: 400.00 лева главница; 12.00 лева – договорна лихва върху
главницата за периода от 23.12.2019 г. до 19.11.2024 г.; 252.45 лева – законна
лихва за забава върху главницата за периода от 23.12.2019 г. до 19.11.2024 г.;
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
02.12.2024 г., до окончателното изплащане вземанията; 32.54 лева – разноски
по делото за заплатена държавна такса; 50.00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт. Кредиторът е претендирал и неустойка в размер на 962.44 лева,
като в тази част заявлението е отхвърлено от съда.
5
В заповедта е посочено, че вземането произтича от Договор за
потребителски кредит №581750 сключен на 23.11.2019 г. между „Стик -
Кредит“ АД и Т. И. У., вземанията по който са цедирани в полза на „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК: ********* с Договор за цесия от22.03.2024 г.
Срещу връчената заповед ответникът (тогава длъжник) е подал
възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК, поради което съдът на осн. чл.415,
ал.1, т.1 от ГПК е дал указания на ищцовото дружество (тогава заявител) да
представи доказателства за предявен в едномесечен срок от съобщението иск
срещу него. Искът е предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК и е допустим.
Представен е по делото на хартиен носител договор от 23.11.2019 г.
за предоставяне на кредит от разстояние №581750, за който ищецът твърди, че
е сключен между „Стик - Кредит“ АД и ответника, чрез комуникация по
електронен път. Видно от договора и погасителния план към него,
кредитополучателят се е задължил да върне предоставената му в заем сума от
400 лева, ведно с уговореното възнаграждение /лихва/ за кредитора от 12 лева,
на една вноска, до 23.12.2019 г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент
– 36,00% и годишен процент на разходите – 42,58 %. В чл.17 е предвидено
задължение за потребителя да представи обезпечение в предвидените в
договора видове, а съгласно чл.20, при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение потребителят дължи неустойка в размер на 0.9 %
от усвоената сума за всеки ден, в който не е предоставено обезпечение.
От представения договор за прехвърляне на парични вземания от
22.03.2024 г. се установява, че цедентът „Стик - Кредит“ АД продава на
цесионера „АПС Бета България“ ЕООД вземанията, описани в Приложение
№1 към договора, където е вписан общият дълг на Т. И. У. в размер на 1586.26
лева.
С исковата молба е представено уведомление за цесия адресирано от
„АПС Бета България“ ЕООД до ответника, като няма данни за надлежното му
връчване.
Анализът на установената фактическа обстановка, налага следните
правни изводи:
Правният режим на процесния договор като договор за кредит от
разстояние, е уреден както в специалния Закон за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, уреждащ спецификите на договора с оглед начина на
6
неговото сключване и доказването на този факт, така и в общите правила на
ЗЗД, уреждащи договора за заем. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Предвид разпоредбата на т. 1 от ДР на Закона, такава финансова
услуга, по отношение на която той е приложим, е и кредитирането. Съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; че уведомил
потребителя за сроковете, в които може да се откаже от договора; че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора и други. Съгласно ал. 2
на чл. 18, за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и
на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския
закон, а за електронните изявления – Закона за електронния документ и
електронния подпис.
Предявените искове са с правно основание чл.422 от ГПК и в това
производство ищецът следва да установи, че вземанията, за които е издадена
заповед за изпълнение съществуват, че техният размер е този, посочен в
заповедта и че той е титуляр на тези вземания.
Няма спор по делото, че на 23.11.2019 г. между страните е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит от
разстояние, по който ответникът е усвоил сумата от 400.00 лева. Това
обстоятелство се установява и от приложената разписка за извършено
плащане /л.44/. Погасяването е следвало да бъде направено на една вноска в
едномесечен срок, т. е. до 23.12.2019 г. По делото не са ангажирани
доказателства за плащания по договора, не се навеждат и твърденият от
ответната страна в този смисъл. Следователно кредитът е станал изискуем на
27.12.2019 г. /първия работен ден след падежа/. Видно е, че възражението за
изтекла погасителна давност на вземането е неоснователно, тъй като същата е
петгодишна, съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД. В случая заявлението по
чл.410 ГПК е подадено на 02.12.2024 г., а давностният срок е следвало да
изтече на 27.12.2024 г.
7
Съдът не споделя и възражението, че уведомлението за извършена
цесия не е надлежно връчено на ответника. Действително, няма данни то да е
било получено от него преди образуване на делото. Съдебната практика обаче
е константна по въпроса, че съобщаването на сключен договор за цесия може
да се извърши и с исковата молба (факт, който следва да се зачете съгласно чл.
235, ал. 3 от ГПК), стига към същата да са приложени съответните документи.
В случая към исковата молба са приложени както договорът за цесия, така и
изрично уведомление за цесия, отправено до длъжника. Уведомлението е
връчено на длъжника-ответник, чрез процесуалния му представител. При това
положение, изискването на чл.99, ал.4 ЗЗД се възприема от съда за спазено.
Този извод не може да бъде разколебан и от факта, че процесуален
представител на длъжника е назначеният от съда в хипотезата на чл.47, ал.6
ГПК особен представител. Това е така, защото след като особеният
представител може да извършва всички процесуални действия /с изключение
на тези, изрично посочени от Закона/ от името на лицето, което не е било
открито и с което очевидно същият не е във връзка, както и да релевира
всякакви възражения, в т. ч. правоунищожаващи и правопогасяващи, то не би
могла да се отрече и правоспособност на особения представител да приема
изявления отправени до длъжника, още повече, че както бе посочено по-горе,
съобщаването на цесията няма конститутивно за правоотношението действие,
а само такова за противопоставимост.
Основателни са доводите на особения представител за
недействителност на договора.
Съдът намира, че посоченият в договора ГПР от 42,58 % и общата
сума на плащанията от 412 лева /а според погасителния план 400 лева/, не
съответстват на действителните. Въведените в договора изисквания за вида
обезпечение – банкова гаранция или поръчителство от две физически лица,
отговарящи на предвидените в договора условия и срока за представянето му
(тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, както относно физически
лица – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които
информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата
гаранция, която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума, но за
8
учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. На
практика заемополучателят няма как да изпълни тези условия и не разполага с
друг избор освен да заплаща предвидената в чл.20 от договора неустойка,
платима на падежа на всеки транш. Непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно – риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Макар и да е уговорена като санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, в
разглеждания случай неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба
би увеличила стойността на договора. Именно затова процесният договор не
отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т.10 води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите
при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител
относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост. Налага се извод, че
тази клауза е неравноправна, защото е в нарушение на принципа за
добросъвестност, води до значителна неравнопоставеност между
договарящите страни относно правата и задълженията и е във вреда на
9
потребителя. Като такава е нищожна и поради противоречие със закона, а
именно поради директно нарушение на разпоредбите на ЗПК.
Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми е и тази по чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Тази стойност в
случая е равна на сумата от 400 лева, която, видно от доказателствата по
делото и становищата на страните не е платена. При това положение искът се
явява доказан и основателен досежно претенцията за главница, а претенциите
за лихви следва да се отхвърлят на осн. чл.23 ЗПК.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на спора, на ищеца
следва да присъдят сторените в исковото и заповедното производство
деловодни разноски, съобразно уважената част от иска.
В заповедното те възлизат на 82.54 лева – 32.54 лева за държавна
такса и 50 лева за юрисконсултско възнаграждение, от които се дължат 33.71
лева.
В исковото производство разноските са общо 650.00 лева –
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лева, определено от съда
съгласно чл. 25 от НЗПП, довнесена държавна такса от 50.00 лева и 400.00
лева за възнаграждение на особен представител. Съобразно уважената част от
иска на ищеца се полагат 391.30 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника се полагат разноски
съобразно отхвърлената част от иска. Такива обаче не се претендират, поради
което не следва да се присъждат.
В полза на особения представител адв. Н. Б. следва да се издаде
разходен касов ордер за сумата от 400.00 лева депозитни.
Мотивиран от горното, съдът
10
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска предявен по реда на чл.422
от ГПК от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и
адрес: гр. София, п.к. 1404 р-н Триадица, бул. „България“ № 81В,
представлявано от управителите Х. М. и П. В., че Т. И. У., **********, с адрес:
гр. К., ул. „*** дължи на ищцовото дружество сумата от 400.00 лева –
непогасена главница по договор за потребителски кредит от разстояние № №
581750 от 23.11.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 02.12.2024 г., до окончателното
плащане, за което по ч. гр. д. № 2108/2024 г. по описа на РС Карлово е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, КАТО
за сумата от 12.00 лева – договорна лихва върху главницата за периода от
23.11.2019 г. до 23.12.2019 г. и сумата от 252.45 лева – законна лихва за забава
върху главницата за периода от 23.12.2019 г. до 19.11.2024 г. ОТХВЪРЛЯ
ИСКА като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Т. И. У., **********, с адрес: гр. К., ул. „*** да заплати на
„АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес: гр.
София, п.к. 1404 р-н Триадица, бул. „България“ № 81В, представлявано от
управителите Х. М. и П. В. сумата от общо 425.01 лв. (четиристотин двадесет
и пет лева и една стотинка) представляваща разноски по делото, от които
33.71 лева в заповедното производство и 391.30 лева в исковото.
ДА СЕ ИЗДАДЕ в полза на особения представител адв. Н. Б.
разходен касов ордер за сумата от 400.00 лв. (четиристотин лева) депозитни.
ПРИСЪДЕНИТЕ в полза на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД суми
могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка: IBAN:
**************************, BIC: *******************в „Банка ДСК“ АД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
ЦД
11