Решение по дело №9331/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6817
Дата: 1 ноември 2018 г. (в сила от 1 ноември 2018 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20181100509331
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 11 юли 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

 

                      

 

                          Р Е Ш Е Н И Е

 

гр.София, 01.11.2018 г.

 

                                 В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                                                   

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
                  Мл.с-я АНЕТА ИЛЧЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 9331 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

С решение № 314114 от 16.01.2018 г. постановено по гр.дело № 27908/2012 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 64 с-в, е признато за незаконно и е отменено на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, уволнението на К.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, извършено със заповед № 14 от 01.06.2012 г. на основание чл.330, ал.1, т.6 от КТ на управителя на „Б.ф.к.к.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***. С решението на съда е отхвърлен иска по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ от К.Г.М., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Б.ф.к.к.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, за сумата от 2626,80 лв.- обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода 01.06.2012 г.- 01.12.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба/ 07.06.2012 г./ до окончателното плащане. С решението на съда е осъдена „Б.ф.к.к.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 75 лв.- разноски. С решението на съда е осъдена „Б.ф.к.к.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на Софийския районен съд сумата от 50 лв.-държавна такса.

      Срещу постановеното от СРС, ІІ ГО, 64 с-в решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ищцата К.Г.М., чрез пълномощника адв.Ц.С., с искане същото да бъде отменено, в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ и вместо това да бъде постановено друго, с което бъде уважен предявения иск.

     Въззиваемата страна – ответник „Б.ф.к.к.“ ООД, ***, не взема становище по подадената въззивна жалба.

    СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

        Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,   поради което следва да се разгледат по същество.

        Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА

        С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

         В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно в обжалваната част, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищцата К.Г.М. срещу ответника „Б.ф.к.к.“ ООД, ***, иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 2626,80 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.      

     В жалбата на ищцата не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателката се е задоволила единствено да посочи общо, че решението е необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения, както и че моли решението на СРС, в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да се постанови решение, с което да се уважи предявения иск, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания, относно неправилност и незаконосъобразност на  решението в обжалваната част.

         За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.    

         Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този см. постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.

          С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на решението в обжалваната част, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание  чл. 272 ГПК.  

   По изложените съображения обжалваното решение на СРС, ІІ Г.О., 64 с-в следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.

   По отношение на разноските в производството. 

         С оглед изхода на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за настоящата инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.

         Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,

 

                                                 Р     Е     Ш     И    :

 

      ПОТВЪРЖДАВА  решение № 314114 от 16.01.2018 г., постановено по гр.дело № 27908/2012 год. по описа на СРС, ІІ Г.О.,  64 с-в, в обжалваната част.

       РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             

                                  

                                                                              

                                                                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                   

 

                                                                                                          

                                                                                                             2.