Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.08.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
осми юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 4384
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 539613 от 08.11.2018 г., постановено по гр. дело № 2565/2018 г., Софийският районен съд, II ГО, 168-ми състав, е уважил частично предявените от И.И.И. срещу
З. „А.“ АД искове с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) във вр. с чл. 45 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от
2188,00 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
в съда – 08.01.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, която сума
представлява обезщетение за претърпени имуществени вреди – разходи за лечение и
медикаменти в резултат на ПТП, реализирано на 07.01.2013 г. по вина на водача
на МПС марка „Мерцедес“, модел „ЦЛК 230 компресор“, с рег. № ******, чиято
гражданска отговорност на автомобилиста е била застрахована при ответното
дружество и сумата от 667,96 лева, представляващи обезщетение за забава върху
главницата за периода от 07.01.2015 г. до 07.01.2018 г., като е отхвърлил иска по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до пълния предявен размер от 1103,60 лв. като
неоснователен. С оглед изхода на спора, ответникът е осъден да заплати на
ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 721,60 лева – разноски по
делото. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата в размер на 13,23 лв. – разноски.
В законоустановения срок срещу решението, в частта с
която предявените искове са уважени е постъпила въззивна жалба от З. „А.“ АД
чрез юрск. Р.Л., в която се правят оплаквания, че неправилно
първоинстанционният съд е уважил предявените искове като е приел, че вземанията
не са погасени по давност, тъй като давността по чл. 110 от ЗЗД започва да тече
от датата, на която имуществената вреда действително е възникнала, т.е. от
заплащането на разхода, а не от датата на настъпване на събитието съгласно чл.
197 КЗ (отм.), като излага подробни доводи в защита на тезата си. Сочи, че при
неоснователност на главния иск, неоснователен се явява и уваженият от първата
съдебна инстанция иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Моли решението да бъде отменено
в обжалваната част и вместо него постановено друго, с което предявените искове
да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв не е
постъпил от въззиваемата страна И.И.И.. В писмена молба, докладвана в открито
съдебно заседание, проведено на 08.07.2020 г., прави искане въззивната жалба да
бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено в
обжалваната част. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Настоящият въззивен състав счита, че същото
е правилно по следните съображения:
Предявени са искове с правно основание чл. 226, ал.
1 от КЗ /отм./ във вр. чл. 45 от ЗЗД за заплащане на застрахователно
обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди в размер на 2188 лв., ведно
с обезщетение за забава в размер на законната лиха от датата на подаване на
исковата молба съда по реда на чл. 62, ал. 2 от ГПК – 08.01.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и акцесорна претенция за заплащане на сумата от 1103,60 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал.
1 ЗЗД върху сумата от 23.01.2013 г. до подаване на исковата молба в съда, която
е частично уважена с атакуваното решение до размера от 667,96 лева и за периода
от 07.01.2015 г. до 07.01.2018 г.
За да бъде успешно проведен прекият иск по чл. 226 ал.1
от КЗ /отм./, следва да бъдат установени фактите, релевантни досежно
осъществяването на фактическия състав на института на непозволеното увреждане,
включващ кумулативно следните елементи: 1. деяние (действие или бездействие),
2. противоправност на деянието, 3. вреда, реално претърпяна, 4.
причинно-следствена връзка между претърпяната вреда и деянието, 5. вина на
дееца, която се предполага до доказване на противното и наличието на валидно,
действително застрахователно правоотношение по договор за застраховка по риска
„Гражданска отговорност”, сключен за МПС, с което е причинено процесното ПТП и
застрахователното дружество.
При така очертаната правна рамка, с оглед
установената по делото фактическа обстановка и предвид оплакванията във
въззивната жалба, настоящият състав намира, че сочените предпоставки са
безспорно установени.
С хода на производството отделени като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са фактите, че на 07.01.2013 г., между описания в
исковата молба лек автомобил и лекия автомобил на ищеца е настъпило ПТП, за
което е съставен констативен протокол № К27 от 07.01.2013 г., като лекият
автомобил марка „Мерцедес“, модел „ЦЛК 230 компресор“, с рег. № ****** е бил
застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника.
От констативния протокол за ПТП безспорно са установени
участниците в станалото ПТП и обстоятелствата, че във връзка с него на ищеца са
причинени травматични увреждания. Съставеният официален свидетелстващ документ,
по силата на чл. 179, ал. 1 ГПК, обвързва съда с материална доказателствена
сила относно авторството на материализираното в съдържанието му изявление на
длъжностното лице - съставител и относно самото удостоверително изявление - обстоятелствата,
които са установени от него и волеизявленията, които са извършени пред него. При
изследване механизма на ПТП, чрез събраните писмени доказателства, съдът
намира, че изводът на първоинстанционния съд, че е налице противоправност в
поведението на водача на МПС марка „Мерцедес“, модел „ЦЛК 230 компресор“, с
рег. № ******, застрахован при ответника, е правилен и законосъобразен, като по
отношение на виновния водач е наложено административно наказание.
От събраните по делото писмени доказателства -
констативния протокол за ПТП, представената по делото епикриза № 31 за периода
от 08.01.2013 г. до 17.01.2013 г. и епикриза за периода 17.01.2013 г. до
23.01.2013 г. и двете издадени от МБАЛ „Света Анна“ АД – София, както и от
заключението на изслушаната и приета по делото СМЕ на вещото лице д-р Р.Д., на
която съдът дава вяра като компетентно изготвена и безпристрастна, се
установява, че във връзка с ПТП на ищеца са причинени травматичните увреждания,
описани в исковата молба, а именно: черепно-мозъчна травма и лицево-челюстна
травма, хематом над твърдата мозъчна обвивка, остър в слепоочната област,
фрактура на слепоочната кост, фрактура на базата на череп, пневмоцефалия –
проникване на въздух поради разкъсване на мозъчната обвивка, множество
хематоми, причинили на пострадалия разстройство на здравето, което е временно
опасно за живота, счупване на лявата яблъчна кост и дъгата с разместване,
причинила на пострадалия смущение в дъвченето и говоренето за около месец.
Според заключението на вещото лице направените разходи по представените фактури
№ ********** от 17.01.2013 г. за сумата от 52,20 лева, ведно с касов бон,
удостоверяващ нейното заплащане на тази дата, фактура № ********** от
18.01.2013 г. за сумата от 2130,00 лева ведно с касов бон, удостоверяващ
нейното заплащане на тази дата и фактура № ********** от 23.01.2013 г. за
сумата от 5,80 лева, ведно с касов бон, удостоверяващ нейното заплащане на тази
дата са във връзка с лечението на описаните травматични увреждания. Ето защо
настоящият състав на въззивния съд счита, че правилно първоинстанционният съд е
приел, че по делото се установява настъпването на имуществената вреда за ищеца,
изразяваща се в претърпяна загуба, която е свързана с травматичните увреждания,
настъпили във връзка с ПТП. Причинените на ищеца имуществени вреди са доказани
в пълния предявен размер от 2188 лева чрез приложените и приети по делото като
писмени доказателства фактури, ведно с касови бонове, удостоверяващи заплащане на
медицински консумативи, необходими за цялостното лечение на настъпилите увреждания.
Както правилно е приел и първоинстанционният съд,
позовавайки се на Решение № 72 от 02.08.2017 г. постановено по гр. дело №
60168/2016 г. на IV ГО на ВКС, застрахователното събитие при задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е възникването на
отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени
и неимуществени вреди, които са свързани с притежаването и/или използването на
моторни превозни средства, която отговорност възниква в момента, в който бъдат
осъществени всички правно релевантни факти, предвидени като основание за
възникване на отговорността и от които увредените лица имат правото да
претендират обезщетение за претърпените от тях вреди-сегашни и бъдещи.
Имуществената вреда е разликата между имуществото на
кредитора след засягането на благото и това, което би имал, ако нямаше
засягане. Тя се изразява в претъпени загуби и пропуснати ползи, като претърпените
загуби са последиците от засягането на налични блага, в това число и понасяне
на разноски. С извършването на необходимия разход за лечение, фактическият
състав, от който произтича правото на обезщетение за този вид вреди е завършен,
защото тогава за ищеца настъпва материалната вреда. Ето защо настоящият състав
на въззивния съд споделя изводите на първоинстанционния съд, че възражението за
изтекла в полза на ответника погасителна давност за вземането е неоснователно. Петгодишната
погасителна давност за вземането на ищеца спрямо ответника застраховател е
започнала да тече от датата, на която съответният разход е сторен и изтича
съответно на 17.01.2018 г. за първата фактура, на 18.01.2018 г. - за втората и
на 23.01.2018 г. - за третата. Исковата молба е подадена по пощата на
08.01.2018 година, поради което към този момент искът по чл. 226, ал. 1 от КЗ
(отм.) не е погасен по давност (в този смисъл е и изразеното като особено
мнение в Решение № 11 от 03.05.2018 г. по т.д. № 643 по описа за 2017 г. на I
ТО на ВКС становище, че обезщетението за забава върху сумите, изразходвани за лечение
на увредения, е дължимо от делинквента, респ. от застрахователя му по
задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, от
момента на извършването на имуществения разход, когато се претърпява
материалната вреда, а не от датата на деликта).
С оглед основателността на
главните искове за имуществени вреди, основателна се явява и акцесорната
претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главниците от датата на заплащане на всеки разход до
окончателното изплащане на вземането. С оглед заявеното от ответника възражение
за изтекла погасителна давност, както правилно е приел и първоинстанционният
съд, вземането по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главниците е погасено съгласно чл.
111, буква „в“ от ЗЗД за периода, предхождащ три години преди датата на
предаване на исковата молба – 08.01.2018 г., поради което ответникът дължи на
ищеца единствено сумата от 667,96 лева за обезщетение за забава в размер на
законната лихва, което е изчислено от районния съд с помощта на онлайн
калкулатор математически вярно.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната
жалба е неоснователна, поради което решението в обжалваната част е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, разноски на въззивника в настоящото производство
не се дължат.
С оглед изхода на спора, на
въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат разноски в размер на 450
лв. за адвокатско възнаграждение, платени на основание договор за правна защита
и съдействие от 06.06.2019 г., в брой съгласно отбелязването в представения на
представеното на лист 43 от делото договор, който служи и като разписка за
получаване на сумата, съобразно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР №
6/2012 на ОСГТК на ВКС. Възражението на въззивната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение е неоснователно, тъй като претенцията от 450 лева не надвишава
необосновано минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащ на 429,92 лева,
изчислени с оглед обжалваемия интерес за една инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 539613 от 08.11.2018 г., постановено по
гр. дело № 2565/2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 168-ми
състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „А.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати на И.И.И., ЕГН **********, а
адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 450 лева – адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.