РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.09.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Г въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина Тодорова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 343 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С Решение № I-27-90/06.01.2017 г., постановено по ГД № 33710 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 27 с-в, е отхвърлен предявеният от С.Д.И. срещу Н.Л.Н. в качеството му
на ЕТ „Н. – Н.Н.“ (с правоприемник „Н.-Н.Н“ ЕООД) и „Т.т.к.“ АД отрицателен
установителен иск с правно основание по чл. 440 от ГПК за признаване за установено спрямо ответниците,
че вещта, спрямо която е насочено изпълнението по ИД № 20108390400232 по описа
на ЧСИ И.М.-К., рег. № 839 при КЧСИ, с район на действие СГС, а иемнно: Ателие В7, със застроена площ от 72,36 кв. м.,
състоящо се от работно помещение с кухненски бокс, работно помещение, работно
помещение, баня с тоалетна, две тераси и входно антре с коридор, при съседи: от
север – улица, от запад – калкан, от изток – стълбище, коридор и Ателие Б7, от
юг – Ателие Б7 и двор, заедно с 0,289 % ид. ч. от
общите части на сградата, представляващи 11,56 кв. м., находящо
се на седми етаж в масивна жилищна сграда с идентификатор 68134.514.45.1, с
офиси, ателиета и подземни гаражи и надземни паркоместа,
изградена в груб строеж в УПИ III-5 в кв. 54 по плана на гр. София,
район „Сердика“, местност „ГГЦ Зона В-15“, при граници на УПИ – ул. „В. Главинов“, УПИ IV-6, УПИ XI-14, УПИ II-4, не принадлежи на длъжника по
изпълнението и ответник по гражданското дело Н.Л.Н.. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Настоящото производство е образувано по въззивна
жалба на ищеца С.Д.И.. Останал недоволен от така постановеното решение ищецът И. излага доводи, че обжалваното решение е порочно, постановено в противоречие
с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила, както и че същото е необосновано. По-конкретно се сочат процесуални нарушения при
приемане на доказателства от ответника взискател на
основание чл. 193 от ГПК, неприложим и в нарушение на чл. 131, вр. с чл. 133 от ГПК и Определение от 12.10.2015 г. Твърди
се, че даденият на ответника длъжник срок за представяне на доказателства във
връзка с чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е прекомерно дълъг. Жалбоподателят не е съгласен
с извода на първата инстанция, че двете възбрани по посочените изп. дела са валидни и допустими и че са породили правните
последици, към които са били насочени, като излага подробни съображения в тази
насока. От казаното следвало и че взискателя по
изпълнението не може да се ползва от предвидената в чл. 453, т. 1 от ГПК
защита. По-конкретно при вписването на възбраните се сочат нарушения на
разпоредбите на чл. 24, 26, 29, чл. 6, ал. 1, б. „в“ от ПВ. Твърди се, че не са
били налице предпоставките за присъединяване на ИД № 550/2007 г. (с нов №
1072/2011 г.) и ИД № 132/2007 г. (с нов № 1072/2011 г.). Въззивникът
счита, че липсват основания след реализиране правото на строеж действието на
възбраната автоматично да премине върху изградените в степен на завършеност обекти.
Всикателят не е искал насочване на изпълнението
спрямо новоизградените обекти и в частност по отношение
на процесното Ателие В7. Сочи се, че процесният обект не е надлежно индивидуализиран в акта, с
който е наложена възбраната. Посочва се още, че няма доказателства по делото
процедурата по идентификация от АГКК на процесния
обект да е приключила до 08.12.2009 г., както и че договорът за
покупко-продажба от 08.12.2009 г. е сключен след прехвърляне търговското предприятие
от едноличния търговец на ЕООД, а възбраните, наложени спрямо ЕТ, не могат да
имат действие по отношение на търговското дружество, налице е заличен търговец,
т. е. липсва такъв правен субект и няма доказателства за правоприемство
от физическото лице. Твърди се, че районният съд не е съобразил, че по делото
са налични доказателства, удостоверяващи неизгодни за ответника взикстаел обстоятелства, касаещи срока по чл. 433, ал. 1,
т. 8 от ГПК, неправилно са установени от съда правнорелевантните
факти, което е довоело до неправилно приложение на
материалния закон. Сочи се, че районният съд не се е произнесъл по девет от
изпълнителните листове, по които срокът не е спирал да тече, с оглед на което
решението било непълно и невярно. Според жалбоподателя съществените нарушения
на процесуалните правила са довели и до необоснованост на обжалваното решение. Ето
защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за
отмяна на първоинстанционното решение и постановяване
на друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.т.к.“
АД, с който се изразява становище за нейната
неоснователност, по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено,
а в полза на въззиваемата страна да бъдат присъдени
разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
и от Н.Л.Н.,
с който се изразява становище за нейната допустимост и основателност, по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли
първоинстанционното решение
да бъде потвърдено,
а в полза на въззиваемата страна да бъдат присъдени
разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Предявен е иск с
правно основание по чл. 440 от ГПК от С.Д.И. срещу „Т.т.к.“
АД и Н.Л.Н.. В исковата молба се твърди, че „Т.т.к.“
АД е взискател, а Н.Л.Н. в качеството му на ЕТ „Н. – Н.Н.“ – длъжник, по ИД № 20108390400232 по описа на ЧСИ И.М.-К.,
рег. № 839 при КЧСИ, с район на действие СГС. По посоченото изп.
дело е изнесен на публична продан като собственост на длъжника имот Ателие В 7
на ет. 7 от изградена в степен на завършеност „груб строеж“ масивна жилищна
сграда с идентификатор 68134.514.45.1, находяща се в
гр. София, кв. 54, район „Сердика“, местност ГГЦ Зона В-15. Ищецът твърди, че е
закупил посочения имот с Нотариален акт № 179, рег. № 15727, дело № 349 от
08.12.2009 г., поправен с Нотариален акт № 14, том I, рег. № 1514, дело № 13 от 13.02.2013 г. на нотариус М.Ш., рег. № 042 по
регистъра на Камарата на нотариусите, с район на действие СРС. Сочи се, че
посоченият имот не се намира във фактическата власт на третото лице, тъй като
сградата не е въведена в експлоатация, липсва монтирана дограма, сградата не е
присъединена към ВиК и ел. мрежа. Ищецът изрично заявява,
че му е известно за наложените върху правото на строеж на посочената сграда
възбрани, но същите не са породили правните последици, към които са били
насочени, тъй като към момента на продажбата на процесния
недвижим имот от 08.12.2009 г. правото на строеж вече е било реализирано. При
условията на евентуалност се твърди, че правтото на
строеж не е надлежно индивидуализирано във възбраните от 2007 г. Горното
обуславяло извод, че възбраната по ИД № 20108390400232 е наложена върху имот,
който по това време не е бил собственост на длъжника по изп.
дело. Ищецът твърди, че той е собственик на процесния
имот и именно това обуславя правния му интерес от предявяване на иска по чл.
440, ал. 2 от ГПК.
В срока по чл.
131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника Н.Л.Н., с който се
излагат съображения за допустимост и основателност на предявения иск. Твърди
се, че продавач на процесното Ателие по сделката от
08.12.2009 г. е „Н.-Н.Н“ ЕООД, а не длъжника Н.Л.Н. в
качеството му на ЕТ „Н. – Н.Н.“, поради прехвърляне
на търговското предприяти на последния на посоченото
еднолично дружество. Приобрететел на търговското
предприятие е именно „Н.-Н.Н“ ЕООД, а не длъжникът
физическо лице Н.Л.Н.. Сочи се, че сделката с търговското предприятие не се
обхваща от хипотезата на чл. 261 от ТЗ (преобразуване на дружество). Твърди се,
че наложената върху процесния имот възбрана е
заличена, а при нейното вписване е била налице неяснота, тъй като принудителното
изпълнение е насочено спрямо притежаваното от длъжника право на строеж върху
част от сградата и не са индивидуализирани отделните обекти, от които се състои
сградата, съгласно изискванията, регламентирани в Правилника за вписванията
(ПВ). Сочи се, че ИД № 132/2007 г. по описа на ЧСИ Л.М.е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по силата на закона, а с решение на СГС
от 16.01.2009 г. действията по публична продан на процесното
право на строеж по ИД № 550/2007 г. по описа на Г. Д.са отменени. Не са предприети
действия по принудително изпълнение спрямо процесното
ателие. Сочи се, че ИД № 550/2007 г. по описа на Г. Д.също е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по
силата на закона. Излагат се доводи, че ако не са изпълнени изискванията на ПВ,
то вписването на възбраната не може да породи правните последици, към които е
насочено.
В срока по чл.
131 ГПК е постъпил отговор на искова молба и от ответника „Т.т.к.“ АД, с който се излагат съображения за допустимост и
основателност на предявения иск. В отговора се посочва, че ищецът е придобил процесният имот чрез покупко-продажба, за която сделка е
съставен Нотариален акт № 179 от 08.12.2009 г. на нотариус М.Ш., като в т. 3 от
същия акт е посочено, че на ищеца му е известно и се съгласява да придобие процесния имот с вписаната върху последния възбрана. Според
ответника, ищецът търси защита по чл. 440, ал. 2 от ГПК, като цели да установи,
че длъжникът Н. не е собственик на процесния имот,
тъй като ищецът е придобил собствеността върху същия съгласно цитирания
нотариален акт от 08.12.2009 г. Сочи се още и че с решение от 08.11.2007 г. по
ФД № 10752/1990 г. по описа на СГС е вписано прехвърлянето на търговското
предприятие на ЕТ „Н. – Н.Н.“ на „Н.-Н.Н“ ЕООД с нотариално заверен договор от 29.10.2007 г. във
фирмения регистър, но не изпълнено изискването цитирания договор да бъде вписан
в имотния регистър съгласно чл. 16, ал. 4 от Търговския закон ТЗ). На следващо
място, твърди се, че кредиторът „Т.т.к.“ АД не е
уведомен съгласно чл. 15, ал. 1 от ТЗ. Освен това се позовава и на разпоредбта на чл. 453, т. 1 от ГПК. С оглед изложеното,
ответникът счита, че както прехвърлянето с договора от 29.10.2007 г., така и последващото такова с НА от 08.12.2009 г. не могат да му
бъдат противопоставени. Твърди се, че към момента на налагане на възбраната ответникът Н.Н. е бил собственик на процесния
имот. Правото на строеж било учредено в полза на Н.Н.
в качеството му на едноличен търговец. Ответникът посочва, че процесните възбрани са наложени през 2007 г., сградата се
счита за изградена в степен на завършеност „груб строеж“ от 11.02.2008 г., за
което е издаден акт образец № 14, т. е. правото на строеж се е реализирало в
право на собственост и процесното ателие е прехвърлено
след вписането на възбраните. Сочи се и че, според
практиката на ВКС“ възбраните нямаше да имат действие в случай, че същите бяха
наложени след като правото на строеж е било вече реализирано.
С обжалваното Решение
№ I-27-90/06.01.2017 г. искът по чл. 440 от ГПК е отхвърлен.
Въз основа на
депозираната въззивна жалба е образувано ВГД № 3477
по описа за 2017 г. на СГС. С Решение № 1460/07.03.2018 г. първоинстанционното
решение е обезсилено, а производството по делото е прекратено като недопустимо.
За да постанови решението си СГС е приел, че в случая искът по чл. 440 от ГПК е
недопустим поради следното: липсва правен интерес от предявяване на отрицателния
установителен иск по чл. 440 от ГПК; както и че
според трайната практика на ВКС, искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим само
при преодоляване на изискването на чл. 453, ал. 1 ГПК, какъвто процесният случай не е, тъй като ищецът е придобил имота
след вписване на възбрана върху процесния имот.
Срещу Решение №
1460/07.03.2018 г., постановено по ВГД № 3477 по описа за 2017 г. на СГС е постъпила
касационна жалба от ищеца С.Д.И., въз основа на която е образувано ГД № 3439 по
описа за 2018 г. на ВКС. С Определение № 107/27.02.2019 г., постановено по
делото, въззивното решение е допуснато до касационно
обжалване.
С Решение № 133
от 07.01.2020 г., постановено по ГД № 3439 по описа за 2018 г. на ВКС Решение №
1460/07.03.2018 г., постановено по ВГД № 3477 по описа за 2017 г. на СГС е
отменено и делото е върнато на СГС за ново разглеждане, от друг състав, по съществото на
спора.
С оглед
връщането на делото за ново разглеждане, от друг състав, по съществото на
спора, е образувано настоящото ВГД № 343 по описа за 2020 г. на СГС.
От Нотариален
акт за учредяване право на строеж № 164, том XIII, рег. № 31063, дело № 2259/2006 г., издаден на 20.12.2006 г., по описа на
Нотариус В.Б., рег. № 302 по регистъра на Нотариалната камара, с район на действие
СРС, се установява, че Т.А.Л., В.П.М., Ц.И.С., Б.Л..С., Л.С.Л., Д.П.Л., Е.М.М., С.А.Л., Б.Б.С., К.Б.С., Т.А.М.,
В.М.В.и Б.Д.Б., като собственици на УПИ III-5 в кв. 54 по плана на гр. София,
район „Сердика“, местност „ГГЦ Зона В-15“, при граници на УПИ – ул. „В. Главинов“, УПИ IV-6, УПИ XI-14, УПИ II-4, са учредили в
полза на ответника Н.Л.Н., в качеството му на ЕТ „Н.Н.–
Н.Н.“ да построи в посочения поземлен имот всички
обекти в Масивна жилищна сграда, състояща се от: сутерен с 8 броя гаражи, абонатна
станция, 15 мазета, машинно за асансьора, партер с 3 броя гаражи, проход,
рампа, вход за офиси и вход за жилищна сграда, и 7 броя паркоместа,
надпартерен етаж с 3 броя офиси, 5 жилищни етажа с 5
броя ателиета, 10 броя двустайни, пет броя тристайни, в подпокривното
пространство на сградата са разположени 3 ателиета, от които 1 брой на две
нива, с разгърната застроена площ от 2302,79 кв. м. на основание одобрен на
17.07.2006 г. от ДАГ при СО и Разрешение за строеж № 523/21.07.2006 г., като
стане собственик на онези обекти, които са извън посочените в раздел I, т. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 и 8 на договора, в които не
попада процесното Ателие В7.
От писмо на ЧСИ Г.
Д., рег. № 781 при КЧСИ, с район на действие СГС, се установява, че по ИД №
20077810400550 върху посоченото право на строеж е наложена възбрана, вписана в
Служба по вписванията София на 27.06.2007 г. под акт № 188, том IV, № от вх. рег. 43742/27.06.2007 г.
От писмо на ЧСИ
Лъчезар Минков, рег. № 785 при КЧСИ, с район на действие СГС се установява, че
по ИД № 20077850400132, върху посоченото право на строеж е наложена възбрана,
вписана в Служба по вписванията София на 13.07.2007 г. под акт № 29, том V, №
от вх. рег. 49288/13.07.2007 г.
По делото е приложено
Решение № 2/08.11.2007 г., постановено по фирмено дело № 10752 по описа за 1990
г. на СГС, с което е постановено вписване в Регистъра за еднолични и колективни
фирми, том 106, стр. 184, парт. № 11795 на ЕТ с фирма
„Н.Н.– Н.Н.“ следните
промени: 1. Прехвърляне на търговското предприятие на ЕТ „Н.Н.–
Н.Н.“ като съвкупност от права, задължения и
фактически отношения на „Н.-Н.Н.“ ЕООД, рег. по ф. д.
№ 15387/2007 г. по описа на СГС, съгл. Нотариално заверен договор, рег. №
23920/29.10.2007 г. на нотариус В.Б., рег. № 302 на НК, с район на действие
СРС; 2. Прекратяване на ЕТ „Н.Н.– Н.Н.“ и заличаването му в търговския регистър.
От Акт Образец №
14 за приемане на конструкция се установява от 11.02.2008 г., Удостоверение №
АС-94-00-1258-(1) по чл. 181 от ЗУТ за степен на завършеност от 19.11.2008 г.,
издадено от Столична община, район „Сердика“ и Служебна бележка № АС-94
00-85-(1) от 17.02.2014 г., че сградата, за изграждането на която е учредено процесното право на строеж, е изградена в степен на завършеност
„груб строеж“ най-късно към 19.11.2008 г.
От Нотариален
акт за покупко-продажба, вписан в Служба по вписванията София на 08.12.2009 г.
под акт № 118, том CLXI, № от вх. рег. 55697/08.12.2009
г., поправен с Нотариален акт, вписан в Служба по вписванията София на 13.02.2013
г. под акт № 166, том XI, № от вх. рег. 5065/13.02.2013 г. се установява, че „Н.-Н.Н.“
ЕООД е прехвърлил на ищеца С.Д.И. процесното Ателие В7,
ведно с паркомясто № 4.
От приложеното
копие на Изп. дело № 20108390400232 по описа на ЧСИ И.М.-К.,
рег. № 839 при КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, се установява,
че същото е образувано по молба на „Тип-топ куриер“ АД, въз основа на
Изпълнителен лист от 30.04.2010 г., издаден по т. дело № 1057 по описа за 2010
г. на СГС, издаден въз основа на Решение на АС при БТПП от 01.03.2010 г. по ВАД
№ 227/2007 г., срещу Н.Л.Н., в качеството му на ЕТ „Н.Н.–
Н.Н.“ за заплащане на следните суми: сумата от
19 363,00 лв., представляваща неустойка за забава за периода от 31.03.2007
г. до 08.07.2007 г.; сумата от 39 117,00 лв., представляваща неустойка по
т. 10.1.1. от процесния
договор. С Постановление на ЧСИ с изх. № 4525/20.07.2011 г., вписано в Служба
по вписванията София 2011 г. под акт № 83, том XI, № от вх. рег. 31260/2011 г.
е наложена възбрана върху процесното Ателие В7.
В хода на въззивното производство по ВГД № 343 по описа за 2020 г. на
СГС на мястото на ЕТ „Н.Н.– Н.Н.“
е конституирано като ответник „Н.-Н.Н.“ ЕООД.
Въз основа на така установеното
от фактическа страна, съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо
в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на
доводите, изложени във въззивната жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2
от ГПК.
При
произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.
269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на страните оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане
на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В този смисъл
настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните
във въззивната жалба оплаквания, като в останалата
част препраща към мотивите на първоинстанционното
решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и
при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по
същество, жалбата е основателна, респективно обжалваното решение е неправилно,
по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание по чл. 440, ал. 1 от ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 440, ал. 1 от ГПК всяко трето лице, чието право е засегнато
от изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото, върху
което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника.
При това
положение основателността на исковата претенция по чл. 440, ал. 1 от ГПК е
обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки
(юридически факти), а именно: принудителното изпълнение по ИД № 20108390400232
по описа на ЧСИ И.М.-К. да е насочено спрямо процесното
Ателие В7 за парично вземане на ответника и взикател
в изпълнителното производтсво „Т.т.к.“
АД; принудителното изпълнение спрямо посочения имуществен обект да не е
приключило; процесното Ателие В7 да не принадлежи на
втория ответник и длъжник в изпълнителното производство „Н.-Н.Н.“
ЕООД (правоприемник на ЕТ „Н.Н.– Н.Н.“); ищецът да е носител на правото, което твърди, че е
засегнато от изпълнението, в случая правото на собственост върху процесния недвижим имот.
Съгласно
разясненията, дадени в мотивите към т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2015 г. от
10.07.2017 г. на ВКС, ОСГТК, искът по чл. 440 от ГПК е предвиден като защита на
третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение
е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се
засягат правата на тези лица. Искът по чл. 440 ГПК е уреден в закона като отрицателен установителен
и за предявяването му е необходимо съществуването на правен интерес. Искът по
чл. 440, ал. 1 ГПК е уреден с изрична законова разпоредба, която очертава както
случаите, когато той може да бъде предявен, респективно кога е налице правен
интерес от него, така и кои са надлежните страни по иска – чл. 440, ал. 1 и ал.
2 ГПК. Посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса за
предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, е засягането на твърдяното от
третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Засегнатото право
може да бъде както правото на собственост на третото лице върху вещта, така и
притежаваното от това лице ограничено вещно право върху същата вещ или пък
облигационно право, което не би могло да се противопостави на купувача по
публичната продан или съществува възможност да се погаси след извършването й.
При това законът е очертал и активната легитимация на лицата, имащи правото да
предявяват такъв иск, като е посочил, че той може да бъде предявен от всяко
трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Затова искът е допустим и
е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително
изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху
дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника
върху вещта, предмет на изпълнението. Правата на третото лице върху вещта,
предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, а само
обуславят правния интерес за предявяването му. Целта е при уважаването на иска да бъде
установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече
възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху
имущество, което принадлежи на трето лице. Поради това, за да е допустим искът,
освен посочените по-горе предпоставки, се изисква и принудителното изпълнение
върху вещта да не е приключило. по отношение на материалното право на собственост. Сила
на пресъдено нещо за последното ще се създаде с решението
по иска по чл. 440 ГПК, тъй като предмет на този иск е именно принадлежността
на това право, като се цели да се отрече, че то принадлежи на длъжника. Искът по чл. 440, ал. 1 ГПК обаче
ще е недопустим в случаите, когато жалбата на третото лице по чл. 435, ал. 4 ГПК е уважена, тъй като тогава вече няма да е налице насочено върху вещта
принудително изпълнение.
Искът по чл. 440 от ГПК съдържа отрицателен установителен
иск за собственост. Предмет на такъв иск е само правото на собственост на ответника.
Правото на собственост на ищеца, не е предмет
на спора, а е от значение само
за доказване на правния интерес,
като абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване
правото на иска (така Определение № 13
от 8.01.2019 г. на ВКС по ГД № 2531/2018 г., II ГО,
ГК).
С Решение № 133
от 07.01.2020 г., постановено по ГД № 3439 по описа за 2018 г. на ВКС по прания
въпрос, обусловил допукане на касационно обжлаване на въззивното решение
ВКС е приел следното. Възбраната на недвижим имот, наложена в хода на
индивидуалното принудително изпълнение на парично вземане както и такава,
наложена за обезпечаване на принудителното събиране на парично вземане от
имуществото на длъжника, гарантира сигурността на публичната продан от гл. т.
на непротивопоставимостта на извършени от длъжника
разпореждания със спорния недвижим имот след налагане на възбраната. В един
по-широк смисъл, наложената възбрана на конкретен недвижим имот защитава и
интереса на кредитора с парично вземане, толкова и интереса на купувача от публичната
продан.
Интересът на кредитора
е защитен от разпоредбите на чл. 452 и чл. 453 ГПК доколкото с вписването на
възбраната всяко последващо разпореждане от страна на
длъжника собственик с възбранения недвижим имот е непротивопоставимо на взискателя
кредитор, респ. и на присъединените кредитори. На тези лица биха били непротивопоставими и претенциите на трети лица спрямо възбранения имот, ако исковите молби, с които те са
предявили за защита на правото на собственост или друго притезателно
право, подлежат на вписване, но не са вписани преди възбраната. Поради това
действие на възбраната взискателят кредитор, респ. и
присъединените кредитори, ще могат в рамките на принудителното изпълнение да се
удовлетворят от цената на имота въпреки последващи
разпореждания на длъжника и независимо от претенциите на трети лица към възбранения имот. Не така би стоял въпросът, ако вписаната
възбрана страда от порок, който не дава възможност това нейно защитно действие
да се прояви в рамките на изпълнителния процес.
Какви биха били
последиците на вписана възбрана, която не отговаря на изискванията за валидност
на закона.
Редът за
вписване на възбрана върху недвижим имот е уреден в чл. 6, чл. 24 и чл. 26 Правилника
за вписванията (ПВп), като са посочени данните, които
следва да се съдържат в искането на съдебния изпълнител за вписване на възбрана
по изпълнението.
За начина на индивидуализиране на недвижимия
имот, който се възбранява, законът препраща към разпоредбата
на чл. 6, б. „в“ ПВп, която разпоредба изисква да се посочат
вида, местонахождението (община, населено място, адрес, местност), номера на
имота, площта и/или застроената площ и границите. Изискването цели яснота и
определеност на недвижимия имот, върху който ще се насочи принудителното
изпълнение, доколкото произтичащите от вписване на възбраната правни последици
по чл. 451 - чл. 453 ГПК се отнасят само до конкретния възбранен
имот.
От момента на
вписването на възбраната длъжникът търпи ограничение на правото си да се
разпорежда с вещта, като под страх от наказателна отговорност не може да я
поврежда, изменя или унищожава. Съгласно чл. 452, ал. 2 ГПК извършените от
длъжника разпореждания с възбранен имот са прогласени
от законодателя за недействителни спрямо взискателя,
който я е наложил. Оттук произтича необходимостта когато се иска вписване на
възбрана и върху „всички подобрения и приращения в
имота“, последните да бъдат конкретизирани в достатъчна степен.
Според чл. 26 от
ПВп, във връзка с чл. 24, ал. 1, б. „б“ и „в“ от ПВп, искането за налагане на възбрана следва да включва
данни за кредитора и длъжника, а съгласно чл. 6, ал. 1, б. „а“ от ПВп посочване размера на сумата, за чието принудително
събиране се налага възбраната като обезпечение. Само и доколкото именно тези
установени от законодателя изисквания са спазени, може да се приеме, че наложената
възбрана е валидна и е породила правните последици и обратното, липсата на
точни реквизити на наложената обезпечителна или изпълнителна възбрана поставят
под условие настъпването на последиците, визирани в закона.
С разясненията по ТР № 7/2012 г., ОСГТК на
ВКС, изрично се приема, че проверката, която съдията по вписванията извършва по
чл. 32а, ал. 1 от ПВп, се ограничава до това дали
актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има
ли предвиденото в ПВп съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е
изрично предвидено в закон, а съгласно чл. 24, ал. 1, б. „а“ от ПВп, е необходимо описание на имота, който се поставя под
възбрана, което да е извършено съгласно чл. 6, ал. 1, б. „в“ от ПВп. В разясненията на т. 8 от същото изрично се приема, че
вписването е регламентирано като вид нотариално удостоверяване съгласно чл.
569, т. 5 ГПК, т. е. вписването макар и да е охранително производство има
специфики в сравнение с останалите охранителни производства. То не завършва със
самостоятелен акт, защото съдията по вписвания не извършва нотариално
удостоверяване в тесен смисъл на думата, неговото съдействие при упражняване на
граждански права се свежда до волеизявление, което нарежда вписването на
съответния акт. В охранителните производства молител се явява заинтересованото
лице (чл. 531, ал. 1 ГПК) – онова, което има интерес да сезира ръководещия
производството орган и да поиска от него дължимото съдействие за осъществяване
на граждански правоотношения. Това общо правило не може да не важи и в
производството по вписване независимо от спецификите на последното. Когато
съдебният изпълнител иска налагане на възбрана (чл. 26 ПВп),
той се явява заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК дори и в
хипотезата на чл. 449, ал. 2 ГПК (чл. 26 ПВп), в
която съдебният изпълнител действа в интерес на взискателя,
но от свое име. В посочената хипотеза налагането на възбраната е законна
последица от насочването на изпълнението върху недвижим имот и не е въпрос на
преценка дали то да бъде поискано. Доколкото адресат на процесуалното
задължение е съдебният изпълнител, то и правото да обжалва евентуалния отказ е
именно на същият.
Пътят на защита срещу валидността на
наложената възбрана от гл. т. на съблюдаване изискванията на закона от страна
на третите лица със самостоятелни права на собственост по отношение на имота
остава исковият ред на защита, в т. ч. и иска по чл. 440 ГПК, имплицитно
съдържащ искане за прогласяване на недействителност и незачитане последиците на
една валидно наложена възбрана на конкретен недвижим имот. Ето защо и на
поставения конкретно в случая правен въпрос за валидността на наложена възбрана
от 2007 година на процесния имот при условие, че
същият не е бил надлежно индивидуализиран съгласно изискванията на чл. 6, ал.
1, б. „в“, чл. 24 и чл. 26 от ПВп и за валидното
правно действие на наложени възбрани върху право на строеж на сграда, в която
се намира процесния недвижим имот (ателие В7) към
датата на отчуждаването му – 08.12.2009 година в полза на ищеца приобретател, по време когато правото на строеж е
реализирано и тези възбрани запазват ли автоматично действието си върху
самостоятелните обекти в сградата след трансформирането на правото на строеж в
право на собственост, като основания за преценка на правния интерес от заявен отрицателен
установителен иск по чл. 440 ГПК следва да се
отговори в смисъл, че същите обосновават правния интерес на заявения специален
отрицателен установителен иск. Целта и смисълът на
иска по чл. 440 ГПК не е само „ищецът да се осуети принудителното изпълнение
върху имот, върху който е придобил право на собственост“, но и да защити (в случая
се касае до трето лице, закупило имота след вписана възбрана) придобитото право
на собственост, като отрече възможността на кредитор на праводателя
му да насочи и реализира индивидуално принудително изпълнение по отношение на възбранен, при евентуални нарушение на императивни правила
на закона, касаещи самото вписването на възбраната като ограничително
производство, недвижим имот.
Преценката по
конкретното дело за наличие на правен интерес като абсолютна положителна
процесуална предпоставка за предявяване на установителен
иск за защита правото на собственост (положителен или отрицателен), а когато се
касае до защита правото на собственост на недвижим имот по отношение на който е
вписана възбрана като предмет на индивидуално принудително изпълнение, следва
да се извърши в контекста на задължителните разяснения на ТР № 8/2012 г.,
прието на 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. е един по широк аспект на правния
интерес като интерес, съобразно на конкретно твърдяните
от ищеца в исковата молба обстоятелства, налагащи търсената защита на правото
си на собственост по избрания начин.
В конкретния случай не може да бъде отречен
правният интерес на ищеца С.Д.И., легитимиращ се като собственик на процесното Ателие В7 по силата на сключен договр за покупко-продажба, обективиран
в цитирания нотариален акт от 08.12.2009 г., поради липсата на правен интерес.
Направените още с исковата молба оспорвания за ненастъпили правни последици на
вписаните възбрани от 2007 година, въвеждат основни правнорелевантни
факти към предмета на спора – а именно, че процесният
недвижим имот е разпореден по силата на сделка в
неговия патримониум и ответникът – праводател от момента на сключване на сделката в необходимата
за това нотариална форма не е собственик, са обуславящи за предмета на спора за
собственост правно релевантни факти. Именно в рамките на предприетата съдебна
искова защита, в качеството си на трето лице на образуваното изпълнително
производство, но със самостоятелни права по отношение собствеността на недвижимия
имот, С.И. може да се защити срещу действията на съдебния изпълнител, в т. ч. и
по отношение липсата на действие на вписаните възбрани от гл. т. на неточната
индивидуализация на възбранените обекти на правото на
собственост и евентуално несъблюдавани изисквания на чл. 6, ал. 1, б. „в“, чл. 24
и чл. 26 от ПВп.
Необходимостта
от произнасяне по същество на поставените проблеми, повдигнатите с исковата
молба, като „преюдициални“, свързани със законосъобразността
на вписаните през 2007 година възбрани както от гл. т. на съблюдаване
правилата, установени с ПВп, така и от г. т. на твърдяните обстоятелството, че е била наложена възбрана на
правото на строеж, към момент в който това ограничено вещо право е реализирано
и трансформирано в право на собственост на конкретни обекти в изградената
жилищна сграда, т. е. възбраната е наложена на обект, който не съществува към
момента на вписването ѝ, както и по въпросите за възможността при
трансформация на правото на строеж, вписаната възбрана да разпростре своето
действие по отношение на реализираните конкретни обекти на собственост; необходимеотта от анализ на събраните в подкрепа на тези търдения доказателства, както и по същество на доводите на ответниците по иска, са наложили връщане на делото за ново
разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В светлината на
тези разяснения настоящият въззивен състав намира, че
за да се произнесе по правния спор, с който е сезиран, следва най-напред да
отговори на преюдициалните въпроси, обуславящи изхода
на делото, касатело законосъобразността на вписаните
възбрани от 2007 г., респ. за възможността възбраната върху правато
на строеж да разпрострре действието си и върху
изградените вследствие на реализирането му обекти.
Според
указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, съгласно
чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ правото на строеж на сграда или на част от нея може да
бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на
учредяването му до завършване на сградата в груб строеж. След това
разпореждането се извършва с цялата сграда или със самостоятелни части от нея.
Следователно разпоредбата определя завършването на грубия строеж като момент на
придобиване на собственост за обектите в цялата сграда. Законната дефиниция на
понятието „груб строеж“ също се съдържа в ЗУТ. Според § 5, т. 46 от
Допълнителните разпоредби това е сграда или постройка, на която са изпълнени
ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на
довършителните работи. От този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна собственост. Дотогава строежът представлява недвижим
имот по смисъла на чл. 110 ЗС като част от незавършена сграда, която е
прикрепена към земята, но не е отделен обект на собственост и правото на строеж
все още не е упражнено.
За да се приеме,
че правото на строеж да се изгради процесната сграда,
се е трансформирало в право на собственост върху същата, не е достатъчно
фактическото изграждане на постройката в степен на завършеност „груб строеж“.
Кумулативно с това е необходимо още това фактическо състояние да бъде удостоверено
с акт на съответната администрация. От приложения по делото Акт образец № 14 за
приемане на конструкция се установи, че процесната
сграда е завършена в степен на завършеност „груб строеж“. Актът е издаден на
11.02.2008 г. Следователно от този момент нататък принудителното изпълнение е
следвало да бъде насочено спрямо нововъзникналия
самостоятелен обект на собственост, а преди него – спрямо все още
нереализираното право на строеж. Ето защо правилно възбраните от 2007 г. са
наложени върху правото на строеж, а тази от 2011 г. – върху процесното
Ателие В7. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС принудителното изпълнение върху недвижим имот се насочва спрямо последния с
налагането на възбрана върху същия. Ето защо в случая принудителното изпълнение
по ИД № 20108390400232 се явява насочено спрямо процесното
Ателие В7 и същото не е приключило, доколкото по делото не са ангажирани
доказателства в обратната насока.
Всички
кредитори, вписали по-късно възбрани, се присъединяват и имат равни права с
този, който е вписал най-ранната. Дори отделни разпореждания и искови молби да
са вписани по-рано от възбраните на последващите
кредитори, те са им непротивопоставими, тъй като последващите кредитори са присъединени по право към този с
най-рано вписаната възбрана. Вдигнатата (заличената) възбрана губи своето
действие, но действието на останалите незаличени вписвания остава според
тяхната поредност (така мотивите към т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС).
На следващо
място, не може да има никакво съмнение, че възбраната наложена върху правото на
строеж, разпростира действието си и върху изградените вследствие на
реализирането му (правото на строеж) обекти. Да се приеме противното, би
означавало неоправдано да лишим кредитора, в полза на когото е наложена
възбраната, от защитата, която му предоставя процесуалния закон, респ. да допуснем
длъжникът по един относително лесно осъществим начин да преодолее легитимно забраната
да се разпорежда с възбранените обекти.
Възбраните от
2007 г. са наложени по време на действието на ГПК отм. Съгласно разпоредбата на
чл. 346, ал. 2 от ГПК (отм.), идентична с тази на чл. 452, ал. 2 от ГПК (в сила
от 01.03.2008 г.) когато изпълнението е насочено върху недвижими имоти, недействителността
важи само за извършените след вписване на възбраната разпореждания. А съгласно
разпоредбата на 347, б. „а“ от ГПК (отм.), идентична с тази на чл. 453, т. 1 от ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) на взискателя и на
присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят прехвърлянето и учредяването
на вещни права, които не са били вписани преди възбраната. По делото се
установи, че прехвърлянето на търговското предприятие датира от 08.11.2007 г.,
а продажбата на процесното Ателие В7 – от 08.12.2009
г. При това положение тези разпоредителни действия са непротивопоставими
на взискателите по възбраните от 27.06.2007 г. и
13.07.2007 г. (а и на този по възбраната от 2011 г. съгласно изложено по-горе),
в случай обаче, че същите са валидни и са породили правните последици, към
които са насочени. За да породят действие, е необходимо възбраните да са валидно
наложени, т. е. да отговарят на изискванията, уредени в разпоредбите на чл. 26,
24 и 6 от ПВп.
Ищецът още с
исковата молба е въвел твърдения, че вписаните 2007 г. възбрани не отговарят на
изискванията на чл. 26, вр. с чл. 24, вр. с чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ. Тези доводи се поддържат и в
депозираната срещу първоинстанционното решение въззивна жалба.
Съгласно чл. 26
от ПВп възбраната върху недвижим имот, срещу който е
обърнато взискането, се вписва по искане на
съдия-изпълнителя (съдебния изпълнител, било то частен или държавен), с писма в
два еднакви екземпляра, съдържащи освен данните в точки „а“ – „в“ на чл. 24,
още и номера на изпълнителното дело и датата на изпълнителния лист и от кой съд
е издаден. А според чл. 24 от ПВп възбраната следва
да съдържа описание съгласно чл. 6, ал. 1, буква „в“ на недвижимия имот, който
се поставя под възбрана; данните, посочени в чл. 6, ал. 1, буква „а“, на
кредитора и длъжника; размера на сумата, за обезпечаване на която се налага възбраната.
Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1, б. „в“ от ПВп
описанието на недвижимият имот, който се възбранява,
следва да съдържа посочване на вида, местонахождението (община, населено място,
адрес, местност), номера на имота, площта и/или застроената площ и границите.
Данните по чл. 6, б. „а“ от ПВп са собственото,
бащиното и фамилното име (име, съобразно
отечественото право), местожителството (постоянния адрес) и единния граждански
номер на страните, в случаите на чл. 3 ЗРБУЛСТАТ, ЛНЧ или код по БУЛСТАТ, а
когато няма такъв – мястото и датата на раждане; когато една от страните e
търговец или юридическо лице, посочват се фирмата (наименованието) и
организационната форма; посочват се и съдът по регистрация, номерът на фирменото
дело, седалището и кодът по БУЛСТАТ, а за вписаните в търговския регистър към
Агенцията по вписванията – ЕИК; за местните и чуждестранните юридически лица,
които нямат съдебна регистрация в Република България, се посочват фирмата,
седалището и кодът по БУЛСТАТ.
От приложената
по делото възбрана, вписана в Служба по вписванията София на 27.06.2007 г. под
акт № 188, том IV, № от вх. рег. 43742/27.06.2007 г. се установява, че същата касателно процесното Ателие В7 не
отговаря на изискванията на чл. 26, вр. чл. 24, вр. чл. 6, ал. 1, б. „в“ от ПВп,
тъй като описанието на имота не съдържа нито един от регламентираните в чл. 6,
ал. 1, б. „в“ от ПВ реквизити – вид, местонахождение, номер на имота, площ и
граници. В допълнение същата не отговаря и на изискването, регламентирано в чл.
26 от ПВ, за посочване датата на изпълнителния лист и от кой съд е издаден
същият. Идентично е положението и касателно
възбраната от 13.07.2007 г. При последната се наблюдава и порок относно индивидуализиращите
дружеството ищец данни – липсва посочване на единния идентификационен код
съгласно изискването на чл. 6, б. „а“ от ПВп или код
по регистър БУЛСТАТ.
С оглед
разясненията, дадени с Решение № 133 от 07.01.2020 г., постановено по ГД № 3439
по описа за 2018 г. на ВКС, след като възбраните от 2007 г. не отговарят на
изискванията по чл. 26, вр. чл. 24, вр. чл. 6, ал. 1, б. „в“ от ПВп,
същите не са валидно наложени, респективно не са породили правните последици,
към които са насочени, а именно да запазят недвижимия имот (Ателие В7) на
длъжника в неговия патримониум и да осигурят
ефективната реализация на установеното със сила на пресъдено
нещо и изпълнителна сила имуществено право на кредитора (взискател),
чрез установената от законодателя с разпоредбата на чл. 453 ГПК непротивопоставимост на последвало наложената възбрана
разпореждане или учредяването на вещни права, извършени от собственика на
имота.
В тази връзка,
след като възбраните от 2007 г. не са породили действие, а тази от 2011 г. е
вписана след разпоредителните действия от 08.11.2007 г. и 08.12.2009 г., то
последните не са непротивопоставими се явяват противопоставими на взискателите,
по чиято инициатива е инициирано индивидуалното принудително изпълнение, респ.
спрямо страните по изпълнението, както и за всяко трето лице, собственик на процесното Ателие В7 се явява ищецът С.Д.И. по силата на обективирания в посочение
нотариален акт договор за покупко-продажба на недвижим имот. С установяване на
това обстоятелство се доказва и отрицателният факт, че процесният
имуществен обект не принадлежи към патримониума на
ответника и длъжник в изпълнителното производство „Н.-Н.Н.“
ЕООД (правоприемник на ЕТ „Н.Н.– Н.Н.“).
При това
положение обжалваното първоинстанционно решение
следва да бъде отменено като неправилно, тъй като искът по чл. 440 от ГПК се
явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има едиствено
въззивникът и ищец в производството пред първата инстанция
С.Д.И..
В производството
пред първата инстанция въззивникът е претендирал и доказал
разноски в общ размер на 336,10 лв., от които 326,10 лв. за държавна такса и
10,00 лв. за съдебни удостоверения.
В производството
пред въззивната инстанция на въззивника
се дължат разноски в общ размер на 663,05 лв., от които за държавна такса в
размер на 163,05 лв. и 500,00 лв. за адвокатско възнаграждение.
На основание чл.
294, ал. 2 от ГПК на въззивника следва да се присъдят
разноски в производството пред ВКС. Касаторът С.Д.И.
чрез своя процесуален представител е претендирал и доказва разноски, сторени пред
ВКС, в общ размер на 1693,05 лв., от които 30,00 лв. държавна такса (ДТ) за допускане
на касационно обжалване, 500,00 лв. адвокатско възнаграждение за изготвяне на
касационна жалба, 163,05 лв. за ДТ за разглеждане на касационната жалба, 1000,00
лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. В
тази връзка следва да се отбележи, че касаторът е
надвнесъл ДТ в размер на 10,00 лв., за която сума може да депозира молба за
възстановяването ѝ пред ВКС.
Решението
подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № I-27-90/06.01.2017 г., постановено по ГД № 33710 по описа за
2015 г. на Софийски районен съд, I ГО, 27 с-в, с което е отхвърлен предявеният от С.Д.И., ЕГН **********, с адрес: *** срещу Н.Л.Н.,
ЕГН ********** в качеството му на ЕТ „Н. – Н.Н.“, ЕИК
*******, с адрес: ***, партер (с правоприемник „Н.-Н.Н“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***) и „Т.т.к.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:*** отрицателен установителен иск с правно
основание по чл. 440 от ГПК за признаване за установено спрямо ответниците, че недвижимият имот, спрямо който е насочено
изпълнението по ИД № 20108390400232 по описа на ЧСИ И.М.-К., рег. № 839 при
КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, а иемнно:
Ателие В7, със застроена площ от 72,36 кв. м., състоящо се от работно помещение
с кухненски бокс, работно помещение, работно помещение, баня с тоалетна, две
тераси и входно антре с коридор, при съседи: от север – улица, от запад –
калкан, от изток – стълбище, коридор и Ателие Б7, от юг – Ателие Б7 и двор,
заедно с 0,289 % ид. ч. от общите части на сградата,
представляващи 11,56 кв. м., находящо се на седми жилищен
етаж в масивна жилищна сграда с идентификатор 68134.514.45.1, с офиси, ателиета
и подземни гаражи и надземни паркоместа, изградена в
груб строеж, съгласно Разрешение за строеж № 523/21.07.2006 г. и Удостоверение
№ АС-94-00-1258-(1) по чл. 181 от ЗУТ за степен на завършеност от 19.11.2008
г., издадено от Столична община, район „Сердика“, в Урегулиран поземлен имот, находящ се в гр. София, район „Сердика“ на ул. „*******,
целият с площ от 477 кв. м., съставляващ съгласно Заповед № 106/12.04.1985 г. и
Заповед № РД-09-361/20.08.1993 г., УПИ III-5 в кв. 54 по плана на гр. София,
район „Сердика“, местност „ГГЦ-Зона В-15“, при граници на УПИ – ул. „В. Главинов“, УПИ IV-6, УПИ XI-14, УПИ II-4, не принадлежи на
длъжника по изпълнението и ответник по гражданското дело Н.Л.Н., ЕГН **********
в качеството му на ЕТ „Н. – Н.Н.“, ЕИК ******* (с
правоприемник „Н.-Н.Н“ ЕООД, ЕИК *******), КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 440 от ГПК, че недвижимият
имот, спрямо който е насочено изпълнението по ИД № 20108390400232 по описа на
ЧСИ И.М.-К., рег. № 839 при КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, а иемнно: Ателие В7, със застроена площ от 72,36 кв. м.,
състоящо се от работно помещение с кухненски бокс, работно помещение, работно
помещение, баня с тоалетна, две тераси и входно антре с ко-ридор,
при съседи: от север – улица, от запад – калкан, от изток – стълбище, кори-дор и Ателие Б7, от юг – Ателие Б7 и двор, заедно с
0,289 % ид. ч. от общите части на сградата, представляващи
11,56 кв. м., находящо се на седми жилищен етаж в
масивна жилищна сграда с идентификатор 68134.514.45.1, с офиси, ателиета и
под-земни гаражи и надземни паркоместа, изградена в
груб строеж, съгласно Разреше-ние за строеж № 523/21.07.2006 г. и Удостоверение
№ АС-94-00-1258-(1) по чл. 181 от ЗУТ за степен на завършеност от 19.11.2008
г., издадено от Столична община, район „Сердика“, в Урегулиран поземлен имот, находящ се в гр. София, район „Сердика“ на ул. „*******,
целият с площ от 477 кв. м., съставляващ съгласно Заповед № 106/12.04.1985 г. и
Заповед № РД-09-361/20.08.1993 г., УПИ III-5 в кв. 54 по плана на гр. София,
район „Сердика“, местност „ГГЦ-Зона В-15“, при граници на УПИ – ул. „В. Главинов“, УПИ IV-6, УПИ XI-14, УПИ II-4, не принадлежи на
длъжника по изпълнението и ответник по гражданското дело „Н.-Н.Н“ ЕООД, ЕИК ******* (правоприемник на ЕТ „Н. – Н.Н.“, ЕИК *******).
ОСЪЖДА „Н.-Н.Н“
ЕООД, ЕИК ******* (правоприемник на ЕТ „Н. – Н.Н.“,
ЕИК *******) и „Т.т.к.“ АД, ЕИК *******да заплатят на
С.Д.И., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 336,10 лв.,
представляваща сторени от ищеца разноски в производството пред първата инстанция.
ОСЪЖДА „Н.-Н.Н“ ЕООД, ЕИК ******* (правоприемник на ЕТ „Н. – Н.Н.“, ЕИК *******) и „Т.т.к.“ АД,
ЕИК *******да заплатят на С.Д.И., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 663,05 лв., представляваща сторени от ищеца разноски в
производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Н.-Н.Н“ ЕООД,
ЕИК ******* (правоприемник на
ЕТ „Н. – Н.Н.“, ЕИК *******) и „Т.т.к.“ АД, ЕИК *******да заплатят на
С.Д.И., ЕГН ********** на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от
1693,05 лв., представляваща сторени
от ищеца разноски в производството пред касационната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.