ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 947
гр. Бургас , 13.08.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на тринадесети август, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Таня Т. Русева Маркова
Членове:Елеонора С. Кралева
Детелина К. Димова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно
гражданско дело № 20212100500673 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”България” № 49, бл.53Е, вх.В, подадена
чрез ю.к.Радина Илиева, против разпореждане № 320 от 25.03.2021 г. , постановено по
ч.гр.д.№ 2039/2021 г. по описа на РС-Бургас, в частта му, с което е отхвърлено заявлението
на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника М. Ж. Ж., с ЕГН **********, с адрес гр.Б., ж/к
„С.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, за сумата от 103.29 лв. – договорно възнаграждение за периода от
30.03.2020 г. до 20.01.2021 г., дължимо по договор за потребителски кредит № ***40 от
21.02.2020 г., както и за сумата от 142.88 лв. - лихва за забава за периода от 21.03.2020 год.
до 23.03.2021 г.
С жалбата постановеното разпореждане счита за неправилно и незаконосъобразно в
обжалваните части. Според жалбоподателя, заповедният съд не е следвало да извършва
преценка за валидност на сделката, от която заявителят черпи права, като в случая БРС е
превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Оспорени са като
неправилни изводите на съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 и ал.3 ГПК за
отказ да се издаде заповед за изпълнение за исканите суми, за което са изложени подробни
съображения. Моли въззивния съд да отмени разпореждането и да постанови издаването на
заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания за договорно
възнаграждение и лихва за забава. Претендират се разноските по настоящото дело – 15 лв. за
държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на
насрещната страна.
1
Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което
има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба,
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:
Производството по ч.гр.д.№ 2039/2021 г. по описа на РС-Бургас е образувано по
подадено от „Профи кредит България” ЕООД заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против М. Ж. Ж., за заплащане на
следните суми, дължими по договор за потребителски кредит № ***40 от 21.02.2020 г.: 500
лв. – неплатена главница, 103.29 лв. – неплатено договорно възнаграждение за периода от
30.03.2020 г. до 20.01.2021 г., 150 лв. – неплатено възнаграждение за допълнителна услуга
„Фаст“, 400 лв. – неплатено възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“, 142.88 лв. –
лихва за забава от 21.03.2020 г. (датата на изпадане на длъжника в забава) до 23.03.2021 г.,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 24.03.2021 г. до изплащане на
вземането, както и направените по делото разноски от 25.92 лв. за платена държавна такса и
150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
В заявлението е посочено, че претенцията произтича от сключен между страните
Договор за потребителски кредит № ***40 от 21.02.2020 г. и закупена допълнителна услуга.
По силата на договора на длъжника е отпусната заемната сума, а същият се е задължил да
върне договорената като общо задължение сума за срок от 11 месеца, с месечна вноска по
погасителен план от 104.84 лв. и падеж на всяко 20-то число на месеца, дължи и договорно
възнаграждение за изтегления кредит, като неизплатеното такова е в размер на 103.29 лв. за
периода 30.03.2020 г. до 20.01.2021 г. С договора страните са постигнали съгласие за
предоставяне на допълнителни услуги, по които длъжникът също дължи възнаграждение,
изискуемо от подписването му и разсрочено за срока на договора, като неплатеното такова е
в размер на 150 лв. –възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ и 400 лв. –
възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“. Посочено е, че длъжникът не е заплатил
нито една от погасителните вноски и е изпаднал в забава, и тъй като крайният падеж да
кредита е настъпил на 20.01.2021 г., кредиторът претендира неплатените задължения по
договора, както и лихва за забава в размер на общо 142.88 лв., начислена за периода от
датата на изпадане на длъжника в забава – 27.04.2018 г. до 26.04.2020 г., както и законната
лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с №
318/25.03.2021 г. за главницата от 500 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от
24.03.2021 г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 29.29 лв. съобразно с
уважената част от заявлението.
С постановеното по делото разпореждане № 320 от 25.03.2021 г. БРС, обективирано
в заповедта за изпълнение, БРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за следните
вземания: сумата от 103.29 лв. – договорно възнаграждение за периода от 30.03.2020 г. до
20.01.2021 г., дължимо по договор за потребителски кредит № ***40 от 21.02.2020 г., за
сумата от 150 лв. – възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“, за сумата от 400 лв. –
2
възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“, както и за сумата от 142.88 лв. – лихва за
забава за периода от 21.03.2020 г. до 23.03.2021 г., както и за разноски над присъдените
29.29 лв. до пълния заявен размер от 175.92 лв. Това разпореждане е обжалвано пред
въззивния съд единствено в частта за договорното възнаграждение и лихвата за забава, като
в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
За да отхвърли заявлението за посочените вземания, районният съд е приел, че
договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като противоречи на чл.10а, чл.11,
ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК и поради това потребителят дължи
единствено чистата стойност на кредита, ведно с лихва за забава от подаване на заявлението.
Прието е, че клаузата за договорна лихва е недейтвителна и на самостоятелно основание,
тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.
Въззивният съд намира така постановеното от БРС разпореждане за неправилно в
обжалваната му част, касаеща договорната лихва и мораторната лихва за забава.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало
да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни
негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали
искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави. В настоящия случай,
процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за
спазването на неговите разпоредби. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на
районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в
този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.
Настоящият съд не споделя изводите на БРС за недействителност на договора за
потребителски кредит съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23
ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, договорът за кредит е недействителен когато при
сключването му са нарушени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2
ЗПК. В случая, представеният договор за кредит съдържа необходимата информация
посочена в чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 ЗПК: посочена е отпуснатата сумата по кредита – 500 лв.
и общия размер на кредита – 603.29 лв., както и условията за усвояването му; лихвения
процент по кредита – фиксиран годишен лихвен процент от 40.90 %; годишния процент на
разходите по кредита – 47.95 %, изчислен по определения в Приложение 1 към закона начин
и с вземане предвид на определените в закона допълнителни допускания, посочени в ОУ,
неразделна част от договора и подписани от длъжника. В договора се съдържа и
информацията по чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК относно условията за издължаване на кредита
– посочен е размера, броя и падежа на вноските – 11 месечни вноски, всяка в размер от
54.84 лв. и с падеж на 20-то число на месеца, като към договора е приложен и погасителен
план, неразделна негова част, в който са описани периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, а в ОУ (т.7.3) е предвидено правото на длъжника при поискване да се
снабди с погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Изпълнено е и
изискването на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, като в т.7.1 от ОУ към договора изрично е предвидено
правото на потребителя да се откаже от договора. Предвид така установеното съдържание на
договора за потребителски кредит, въззивният съд намира, че същият е сключен в
съответствие с посочените в чл.22 ЗПК изисквания и като такъв е действителен, което
обуславя неприложимост на разпоредбата на чл.23 ЗПК, поради което изводите на районния
3
съд за недействителност на договора за кредит са неправилни. Тук следва да се посочи, че
цитираната от БРС норма на чл.10а ЗПК не касае вземането за договорната
(възнаградителна) лихва, а е относима единствено към претендираите от заявителя вземания
за възнаграждения за допълнителните услуги, които правилно са отхвърлени от съда, но
нарушението на тази норма не води до недействителност на договора по чл.22 ЗПК.
Настоящата инстанция намира за неправилен и извода на заповедния съд за
недействителност на клаузата за договорна (възнаградителна) лихва, поради надвишаване
трикратния размер на законната лихва, т.е. поради противоречие на искането с добрите
нрави. Тук следва да се има предвид, че до изменението за ЗПК през 2014 г. липсваше
законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити, т.е.
липсваше императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва, като
единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според
чл.9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави. Поради това и за да не се стига до неоснователно
обогатяване, съдебната практика приемаше за валидна уговорката, при която договорната
лихва не надвишава двукратния/трикратния размер на законната лихва в различните
хипотези на обезпечен и необезпечен заем, респ. при превишаване на този размер се
приемаше, че договорната лихва противоречи на добрите нрави. Понастоящем, обаче, такава
горна граница за потребителските кредити е нормативно определена в нормата на чл.19, ал.4
ЗПК и това е 5-кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват
общите разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н. Тук следва да се има
предвид, че законодателят е възприел като законов критерий ГПР, като е отчел, че размерът
на договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде
избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и
това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредита. В тази връзка, въззивният съд намира, че доколкото
процесното правоотношение се регулира от ЗПК, то уговорките по договора следва да
съответстват на изискванията на същия закон, поради което при преценката по чл.411, ал.2,
т.2 ГПК за противоречие на искането с добрите нрави следва да се съблюдава спазването на
правилата на ЗПК, когато се касае за договори за потребителски кредит. В конкретния
случай, уговорения годишен лихвен процент е 40.90 % при ГПР от 47.95 %, като последния
отговаря на законовото изискване да не надвишава петкратния размер на законната лихва по
смисъла на чл.19, ал.4 ЗПК. След като уговорения в договора годишен процент на
разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти
законната лихва, каквото е изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, то не противоречи на добрите
нрави страните да уговарят и по-голям размер на възнаградителната лихва, както е в случая,
стига да е спазено законовото ограничение. Поради това, съдът счита, че не е налице
противоречие на добрите нрави при определяне на възнаградителната лихва и липсва
основание за нищожност на клаузата, поради което районният съд неправилно е отказал
издаване на заповед за изпълнение в тази част.
Въззивният съд намира, че БРС неправилно е отказал издаване на заповед за
изпълнение и по отношение на законната лихва за забава от 142.88 лв. В производството по
чл.410 ГПК съдът издава заповед за изпълнение, с която разпорежда на длъжника да заплати
на кредитора конкретна сума, само въз основа на твърденията на кредитора. В този смисъл,
заповедният съд не следи служебно за съответствието на размера на претендираното
вземане с действителното фактическо положение. В случая, в подаденото заявление се
твърди, че поради неизпълнение длъжникът е изпаднал в забава за заплащане на
погасителните вноски по договора за кредит, поради което дължи лихва за забава в размер
на 142.88 лв. за периода от 21.03.2020 год. до 23.03.2021 год. С оглед така изложените
твърдения, лихвата следва да се присъди в претендирания в заявлението размер, а дали в
действителност се дължи лихва за забава, в какъв размер и за какъв период са въпроси, които
4
следва да се разрешат в исковото производство, ако длъжникът подаде възражение.
С оглед изложените съображения, въззивната инстанция намира, че разпореждането
на БРС от 25.03.2021 г. следва да се отмени като неправилно в обжалваната част, с която е
отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
ГПК за сумата от 103.29 лв. – договорно възнаграждение и за сумата от 142.88 лв. – лихва за
забава, като се разпореди издаването на заповед за тези суми. В останалата част
разпореждането за отказ не е обжалвано и е влязло в сила.
С оглед изхода на делото, искането на жалбоподателя за разноски в настоящото
производство е основателно, като следва да му се присъди сумата от 65 лв. (15 лв. за платена
държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение).
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 320 от 25.03.2021 г., постановено по ч.гр.д.№
2039/2021 г. по описа на РС-Бургас, в обжалваната част, с която е отхвърлено заявлението
на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника М. Ж. Ж., с ЕГН **********, с адрес гр.Б., ж/к
„С.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, за сумата от сумата от 103.29 лв. – договорно възнаграждение за
периода от 30.03.2020 г. до 20.01.2021 г., дължимо по договор за потребителски кредит №
***40 от 21.02.2020 г., както и за сумата от 142.88 лв. - лихва за забава за периода от
21.03.2020 год. до 23.03.2021 год., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, против М. Ж. Ж., с ЕГН
**********, с адрес гр.Б., ж/к „С.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, и за следните суми: 103.29 лв. –
договорно възнаграждение за периода от 30.03.2020 г. до 20.01.2021 г., дължимо по договор
за потребителски кредит № ***40 от 21.02.2020 г., 142.88 лв. - лихва за забава за периода от
21.03.2020 год. до 23.03.2021 год., както и 65.00 лв. за направените във въззивното
производство разноски.
ВРЪЩА делото на Районен съд-Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6