РЕШЕНИЕ
№ 48
гр. Търговище , 16.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на дванадесети
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:МАРИАНА Н. ИВАНОВА
Членове:МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ
БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
при участието на секретаря ЖОРЖЕТА СТ. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно
гражданско дело № 20213500500129 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 195/11.05.2021г., постановено по гр.д. № 7/2021 г. по описа на РС-
Търговище, е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на АЛ. М. АЛ. ЕГН **********
от с.В..., общ.Търговище, съдебен адрес гр.Търговище, ул. “Г.Бенковски “, № .., вх..., офис ..,
адв. А.Н., че Г.. Х. ЯШ. ЕГН ********** от с.В..., общ.Търговище, съдебен адрес
гр.Търговище, ул.“Лилия“, № .., вх..., ет... офис .., адв. Н.С., е собственик на следния
недвижим имот: част от поземлен имот с пл.№ 268, в кв.11, за който по плана на с. В...,
общ.Търговище е отреден УПИ XII-286, в кв.11, с площ от 1 280 кв.м., заедно с построените
в него къща и стопански постройки, при граници: ПИ № 290, ПИ № 291, ПИ № 282, УПИ
XVI-285 и УПИ XV-286, улица, на основание чл.124 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗС,
ОТМЕНЕН е нотариален акт № 27, том III, дело № 229/20 по описа на нотариус с рег. №
223, с район на действие РС-Търговище, от 23.10.2020 година, с който ответникът АЛ. М.
АЛ. ЕГН ********** е бил признат за собственик по силата на изтекла в негова полза
придобивна давност, на част от поземлен имот с пл.№ 268, в кв.11, за който по плана на с.
В..., общ.Търговище е отреден УПИ XII-286, в кв.11, с площ от 1 280 кв.м., заедно с
построените в него къща и стопански постройки, при граници: ПИ № 290, ПИ № 291, ПИ №
282, УПИ XVI-285 и УПИ XV-286, улица, на основание чл.537, ал.2 от ГПК. Присъдени са
разноски.
1
Ответникът АЛ. М. АЛ., чрез процесуалния си представител адв. Н., е обжалвал
решението, считайки го за неправилно и необосновано, поради което моли за неговата
отмяна и отхвърляне на предявения иск като неоснователен. Излага бланкетно, че съдът
неправилно е преценил събраните по делото писмени и гласни доказателства, стигайки до
незаконосъобразен извод за наличието на изтекла в полза на ищеца придобивна давност.
В срока за отговор по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, чрез
процесуалния й представител адв. С., със становище за неоснователността й и молба
решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
В проведеното открито съдебно заседание пред възизвния съд процесуалния
представител на въззивника поддържа депозираната жалба, като основните доводи за
насочени към възражението, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно
доказване, че е придобил по давност спорния имот. Въззиваемият не се явява, не изпраща
представител. След с.з.е постъпило писмено становище от пълномощника му.
Жалбата е процесуално допустима.
Разгледана по същество – е НЕОСНОВАТЕЛНА.
При извършената проверка на осн.чл. 269 от ГПК, съдът констатира, че решението е
валидно и допустимо.
За да се произнесе по същество по жалбата съдът съобрази следното:
Предявеният пред първоинстанциония съд установителен иск за собственост на
процесния недвижим имот е обоснован с обстоятелството, че след няколко сделки и
промяна на собствеността, притежаваният първоначално от общия на страните наследодател
А.П., имот в с. Надарево- УПИ ХІІ-286, кв. 11, с построени къща и стопански постройки, е
бил продаден на ищеца в края на 2003 г., чрез неформална сделка, откогато и до 2020 г.
същият го е владял необезпокоявано както лично, така и чрез майка си, обитаваща
процесния имот до смъртта си, като снабдявайки се с нотариален акт № 110, том ХІІ, д.№
2380/2020 г. на СВп.-Търговище, с който е признат за собственик на имота по давностно
владение, ответникът му е оспорил собствеността, обуславящо наличието на правен интерес
от предявяване на настоящия установителен иск.
По реда и в срока по чл. 131 от ГПК ответникът е оспорил иска, с възражения, че
ищецът никога не е владял имота като негов, тъй като макар да е живял в него, то това е
станало със знанието и съгласието на ответника и неговите родители, като ищецът е бил
само ползувател.
В първото поделото с.з. процесуалният представител на ищеца, при изясняване на
фактическите обстоятелства по делото, твърденията и възраженията на страните, е уточнил,
че ищецът е установил началото на владението си през 2001г., а не както е посочено в
исковата молба – 2003 г. Процесуалният представител на ответника поддържа заявеното в
2
писмения отговор, че майката на ищеца е обитавала процесния имот, като ползувател, и е
била „пусната „ в него от родителите на ответника. Нито ищеца , ито майка му са
демонстрирали поведение на собственици спрямо ищеца, още повече на неговите родители,
които са безспорно собственици на имота по нотариалния акт, който са приложили.
След като се запозна със събраните пред първата инстанция писмени доказателства,
прецени и съобрази становищата и възраженията на страните, въззивната инстанция намира
за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно, че страните са наследници на А.А.П. (А.А. П.), б.ж. на с.В..., поч.на
13.08.2000 г. – негови внуци, деца съответно на дъщерята и на един от синовете на П..
Съгласно у-ние за наследници (л. 8-9) след смъртта си А.А.П. е оставил за свои
законни наследници: К. А.а М.-дъщеря, М. А. А.-син и Ф.А. П.а- дъщеря.
Ищецът (с предишни имена С.К.Я.) е син на К. А.а М., поч.на 28.01.2015 г.
Ответникът е син на М. А. А..
С нот.акт за собственост на недвижим имот по давност № 37, т. 1, д.№ 91/85 г. на
РСТ, на 12.03.1985 г., наследодателят на страните А.А. П. е признат за собственик на дворно
място с площ от около 2 074 кв.м., в с.В..., представляващо дворище с пл. № 286, за което са
отредени два парцела: парцел XII-286, в кв.11, с площ от 1 339 кв.м ., заедно с
построените в него къща и стопански постройки, с неуредени сметки по регулация и парцел
XV, в кв.11 с площ от около 1 000 кв.м. (незастроен), с неуредени сметки по регулация.
На същата дата 12.03.1985 г., с нот.акт № 45, т.І, дело № 90/85 на РСТ А.А. Пеев и
съпругата му продават на сина си М. А. А. парцел XV-286, в кв.11 с площ от около 1 000
кв.м., с неуредени сметки по регулация, в с.В....
Установява се от всички свидетелски показания, че в така закупеният имот бащата на
ответника е построил къща (новата къща, както я наричат свидетелите), в която е заживяло
семейството, заедно с двете момчета- Н. и А. (ответника). Преди това семейството е живяло
заедно с общия наследодател и съпругата му в старата къща (в УПИ ХІІ-86), където са се
родили и отрасли ответникът и брат му Н..
Предвид изложеното неоснователно и недподкрепено от писмените доказателства по
делото се явява твърдението на ответника, че през 1985г. дядо му е продал на баща му
процесния имот.
По делото (л. 7) е приложен договор от 10.03.1993 г., по силата на който А.А.П., Ф.А.
П.а, М. А. А. и К. А.а М. продават на Н. М.в А. (син на М. А. А. и брат на ответника по
делото) „собствения си наследнически имот, състоящ се от къща, сайвант и дворно место
от около 1 декар, за сумата 20 000 лв./двадесет хиляди лева/“. В представения договор не е
посочено къде се намира имотът, предмет на сделката, както и неговите граници/съседи, но
3
при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства е безспорно, че става въпрос
именно за процесния имот – наричан от свидетелите „имотът със старата къща“.
През 2001 година, преди раждането на първото му дете, ищецът е закупил от Н. М.в
А. процесния имот (св. Х.Я., С.М., С.М. и В.Д.). Ищецът направил ремонт, необходим за
обитаване на къщата, семейството му с трите му деца (род. 2001, 2003 и 2005г.) живяло в
тази къща до 2006-2007 г. (св. С.М., С.М. и В.Д.), когато първоначално ищецът, по-късно
съпругата му заминали на работа в Холандия, а децата си поверили на грижите на майката
на ищеца (К. А.а М.), която заживяла с тях в къщата. По-късно и децата отишли в Холандия,
а в къщата останали да живеят майката и брата на ищеца, със съгласието и знанието на
ищеца. В с.В... е известно, че тази къща е на ищеца, като до есента на 2020 г. никой друг не е
заявявал собствени права по отношение на имота, не е оспорвал правата на ищеца (св. С.М.,
С.М. и В.Д.). Последният пращал пари от Холандия за поддръжка на къщата и близките си.
На 20.08.2020 г. с нот.акт за дарение на недвижим имот № 138, т.ІІ, рег. № 2214, д. №
219/2020 г. на нотарус рег. № 223, с район на действие РС-Търговище (л. 34), М. А. А. и
съпругата му даряват на сина си Н. М.в А. (брат на ответника) съсобствения си недв.имот в
с. В..., представляващ: част от дворно място – дворище с пл. № 286, кв.11, с площ 735 кв.м.,
за което е отреден УПИ ХV-286 с площ от 995 кв.м., като дарителите са си запазили
правото на ползване и живеене в имота докато са живи, безвъзмездно – всъщност това е
имотът, който те са закупили от общиая наследодател П. през 1985 г., в който след това са
построили къщата, обитавана от тях и досега.
С нот.акт за собственост на недвижим имот на основание давностно владение № 27,
т.III, рег.№ 2758, д. № 299/20 г., по описа на нотариус с рег.№ 223, с район на действие РС-
Търговище, на 23.10.2020 г., ответникът АЛ. М. АЛ. е признат за собственик на част от
поземлен имот с пл.№ 268, в кв.11, за който по плана на с. В..., общ.Търговище е отреден
УПИ XII-286, в кв.11, с площ от 1 285 кв.м., заедно с построените в него къща и
стопански постройки (л. 5).
От показанията на свидетелите по делото се установява още, че ответникът никога не
е живял в процесния имот. В тази насока са и показанията на св. М. Алуксандров и Юлия
А.а (родители на ответника). От показанията на св. Х.Я. (първи братовчед на страните по
делото – син на Ф.А. П.а) се установява, че „през комунизма“ дядо им „дал“ на ответника
къщата, А. живял в нея 3-4 месеца, но после се скарали и през 1993г. дядото продал имота
на Н., а той го продал на ищеца за 800 лв. и 1 крава. Ответникът живеел в с. Беломорци,
където се бил оженил и повече от 15- 20 г. не бил живял в с. В.... Понастоящем страните
живеят и работят в Нидерландия.
Съдът кредитира изцяло показанията на св. Х.Я., С.М., С.М. и В.Д.. Същите са
безпротиворечи и последователни, подкрепят се и от приложените и не оспорени от
ответника по съответния ред писмени доказателства, в това число и писмения договор от
1993 година. Въпреки заявеното от свидетеля М. А. , че този договор „е фалшив“, нито с
4
отговора на исковата молба, нито в съдебно заседание документът не е оспорен (подписи,
съдържание). За сключването на този договор свидетелстват в показанията си свидетелите
на ищеца. Въпреки родството на св. Х.Я. – първи братовчед и на ищеца, и на ответника,
както и презумираната заинтересованст на св. С.М. като фактическа съпруга на ищеца,
съдът цени тези показания, съобразявайки разпоредбата на чл. 172 от ГПК, съответствието
им с показанията на останалите незаинтересовани свидетели – св. С.М. и св. В.Д. (които
освен, че живеят в с. В..., са и с достатъчно непосредствени впечатления относно спорните
обстоятелства) и ги приема за достоверни, като въпреки заинтересоваността си тези
свидетели са възприели вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвеждат
добросъвестно в показанията си. Докато показанията на св. М. А. и св. Юлия А.а са в
противоречие не само с тези на останалите свидетели, а и с представените писмени
доказателства. Св. М. А. твърди, че не е подписвал договор (договора от 1993 г.), но такова
възражение по делото не е въведено. Представеният писмен документ не е оспорен по
надлежния за това ред и затова не може да бъде изключен от доказателствения материал по
делото. Показанията им, че ищецът е живял в къщата само като малък, но не и със
семейството си, както и че неговата майка е живяла в процесния имот единствено поради
предоставянето му от св. М.А., също не се подкрепят от останалите доказателства. Що се
касае до показанията на св. Н.Х. – съпруг на сестра на ответника, същите са близки до тези
на предходните двама свидетели - ищецът бил живял в имота само като малък, но не и като
женен, че майка му периодично е била приютявана и „спасявана“ от брат си да живее в
старата къща, прогонена от физическото насилие спрямо нея от съпруга й. Според свидетеля
ответникът “имал подпис“ от дядото (св. М.А.), от прадядото (А.П.) и от двете сестри (на
М.) за процесния имот. За наличието на такъв документ говори и св. Ю.А.а, но в хода на
процеса такъв не е представен. В същото време свидетелят не живее в с. В..., поради което и
в голямата си част възприятиета му не са непосредствени и не отговарят на действителното
фактическо положение.
Предявен е иск, намиращ своето правно основание в разпоредбата на чл. 124 ал. 1 от
ГПК във вр. сн чл. 108 от ЗС.
Съгласно правната теория и трайно установената съдебна практика процесуална
предпоставка за допустимост на предявения положителен установителен иск за собственост,
за която съдът следи във всеки момент от развитието на производството, е наличието на
правен интерес. При положителния установителен иск за собственост правен интерес е
налице, когато ищецът твърди, че ответникът претендира право, изключващо това на ищеца.
Предвид изложените и заявените от всяка от страните твърдения и оспорвания,
снабдяването на ответника с нотариален акт за собственост на процесния имот, е доказан и
обоснован правен интерес за ищеца от предявяване на иска.
Предявеният установителен иск за собственост е обоснован с твърденията за
придобиването на процесния имот въз основа на давностно владение повече от 10 години,
чието начало е 2001 г., когато, както се установява от съвкупния анализ на доказателствата
5
по делото ищецът е купил имота от Н. А., завладял го е с намерение да го свои, като свой
собствен, там се е установил заедно със семейството си, и то не временно, а с намерение
това да е семейният му дом, направил е ремонт, според възможностите си и с оглед
създаване на условия за ползването му и живеене. Демонстрирал е това свое намерение пред
останалите сънаследници/съсобственици. Въпреки заминаването на ищеца в чужбина около
2007 г. той е продължил да свои имота, да се грижи за него, там са останали неговите деца и
съпруга, а в последствие е предоставил обитаването му на своята майка и на брат си, като
през целия 10 годишен период, считано от 2001 г. до 2011 г., а и до есента на 2020 г. спор
относно собствеността на имота не е имало, не са установени действия от трети лица, които
да прекъсват това владение с намерение за своене.
Въззивният съд споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и
на осн.чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
В допълнение, предвид изложеното в жалбата и изложените в с.з. доводи,
въззивният съд намира за неоснователно възражението на въззивника за установеното от
първоинстанционния съд начало на давностния срок – 2001 г., след като в самата искова
молба ищецът е посочил 2003 г. – както бе изложено по-горе в мотивите на настоящото
решение, в проведеното първо о.с.з. пред РСТ, по реда и на основание на чл. 143 ал. 2 от
ГПК процесуалният представител на ищеца е уточнил, че началото на давностия срок е 2001
година, която година е родено най-голямото му дете, в тази насока са и кредитираните
гласни доказателства, поради което обосновано първоинстанционният съд е приел, че през
2001 година е началото на установеното от ищеца владение.
Неоснователен е и доводът на въззивника, развит във въззивното с.з. за прекъсване на
давността със заминаването на ищеца в чужбина около 2007 година. Макар и в чужбина,
той не е преустановил владението в имота. По отношение съдържанието на владелческите
действия, като елемент от придобивната давност, съгласно установената съдебна практика се
приема, че те трябва да съдържат всички признаци на владението - фактическата власт
трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително, с намерение да се свои
вещта. Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различните
имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Осъществяването на всеки
един от тях се преценява по конкретното дело въз основа на установените факти. Макар по
дефиниция владението да трябва да е постоянно, не е необходимо непрекъснато да се
осъществява фактическо въздействие в имота като облагородяване, обработване и др.,
фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те
сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действията на трети лица /така
и решение № 503 от 02.05.2012 г. по гр.д.№ 83/2011г. на ВКС, ГК, І г.о./. Такива
периодични посещения са установени и в производството по настоящото дело. Освен, че е
изпращал средства за поддържането на имота, когато се е прибирал в България, ищецът и
семейството му са отсядали именно в този имот, демонстрирали са поведение и намерение
на своене на имота. В тази връзка са и показанията на свидетелите, коментирани по-горе в
6
мотивите – в селото било известно, че тази къща е на ищеца, като до есента на 2020 г. никой
друг не е заявявал собствени права по отношение на имота, не е оспорвал правата на ищеца
(св. С.М., С.М. и В.Д.). Свидетелите С.М. и В.Д. са незаинтересовани лица, с
непосредствени и близки впечатления от имота и страните, св. В.Д. е съсед на имота. Ето
защо следва да се приеме, че ищецът не е губил или прекъсвал владението си върху имота.
През тези години от установяване на владението през 2001 г. до есента на 2020 година,
никой от останалите съсобственици не е показал несъгласие с действията и поведението на
ищеца, не е предприел действия да преустанови или да прекъсне това владение.
Предвид изложените по-горе мотиви, постановеното решение на районния съд се
явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от въззивното производство основателно е искането на въззиваемата
страна за присъждане на разноски в размер 300лв. (заплатено адв.възнаграждение –л. 15).
Мотивиран от гореизложените съображения, съдът
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 195/11.05.2021 г., постановено по гр.д. № 7/2021 г. по
описа на РС-Търговище, като правилно и законосъобразно - на осн.чл. 271 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА АЛ. М. АЛ. ЕГН ********** от с.В..., общ.Търговище, съдебен адрес:
гр.Търговище, ул. “Г.Бенковски “, № 1, вх.А, офис 5, адв. А.Н., ДА ЗАПЛАТИ на Г.. Х. ЯШ.,
ЕГН ********** от с.В..., общ.Търговище, съдебен адрес: гр.Търговище, ул.“Лилия“, № 4,
вх.А, ет.1, офис 8, адв. Н.С., сумата от 300 лв. (триста лева), представляваща разноски за
адв.възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280 ал. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7