Р Е
Ш Е Н
И Е №260076
Гр.Варна, 07.05.2021г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският
апелативен
съд, търговско отделение, трети състав, в публичното съдебно заседание на седми април през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА
МАРИЯ ХРИСТОВА
При участието на секретаря Десислава
Чипева
Като разгледа докладваното от съдията
Дарина Маркова в.търг.дело № 89 по описа за 2021 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е въззивно, образувано по жалба на „Автомагистрали –
Черно Море” АД
със седалище гр.Шумен срещу решение № 260022 от
01.12.2020г. по търг.дело № 109/20г. по описа на Окръжен съд -
Шумен, в частта му, с която въззивникът е осъден да заплати на „Пътинженеринг“ АД със седалище гр.Русе сумата общо 63 405.24лв., от
които 56 500.44лв., представляващи неизплатена част от дължима цена за
продадени стоки /строителни материали/ по фактури №№ ********** от
29.03.2019г., ********** от 31.07.2019г., ********** от 31.10.2019г. и
********** от 30.11.2019г. и сумата 6 904.80лв., представляваща мораторна лихва
върху незаплатената стойност на стоките, считано от падежа на всяка една
фактура до предявяване на иска на 06.02.2020г., след отчитане на частично
извършени плащания и погасяване чрез прихващане, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на задължението.
Излага се, че в
обжалваната част решението е неправилно и необосновано. На първо място
въззивникът сочи, че съдът е достигнал до неправилни изводи относно момента на
узнаване от ответника на едностранното увеличаване от ищеца на единичните цени
на доставяните материали както и неправилно приложение презумпцията на чл.301 ТЗ. Съдът приел, че узнаването е факт с получаване на всяка една фактура и
включването ѝ в дневник на покупките и отчетен регистър. Въззивникът не спори,
че в количествено отношение фактурите не са оспорени, но не и по отношение на
стойността, на която ищецът е фактурирал доставките. Счита, че съдът неправилно
приел за преклудирано изявлението му по чл.301 от ТЗ в отговора на исковата
молба. В подкрепа на твърденията си въззивникът сочи, че по делото е
представено писмо, достигнало до ищеца на 24.01.2020г., с което ответникът е
възразил относно завишаване цените на доставените строителни материали като е
поискал издаване на кредитни известия с намаляване на данъчната основа по
издадените от ищеца фактури. Искането е обосновано с констатирано при
счетоводно приключване на годината в края на 2019г. разминаване на единичните
доставни цени на строителните материали. Твърди се, че в законовия срок по
ЗДДС, ищецът не е издал кредитни известия за намаляване стойността на
доставките по фактурите. Въззивникът сочи, че по делото е установено, че
процесните фактури не са подписани от упълномощено от ответника лице, както и
че отразената в тях цена не съответства на договорените между страните единични
цени на материалите. За сметка на това се въвежда довод, че възражение срещу
завишаване на цените и действията от името на лице без представителна власт,
изхожда от представляващия ответника. На следващо място, такова противопоставяне
се твърди, че е извършено от ответника в писмо от 10.02.2020г., достигнало до
ищеца, представено с отговора на исковата молба. Поради въведените и пред
първата инстанция, а и доказани възражения на ответното дружество срещу
увеличаване на доставните единични цени, въззивникът счита, че съдът неправилно
е приложил разпоредбата на чл.301 от ТЗ. Твърди, че поради липса на валидно
съгласие увеличаването на същите цени не може да породи валидни правни
последици по отношение на ответника.
На следващо място
въззивникът твърди, че решението е необосновано, тъй като направените правни и
фактически изводи на съда не съответстват на събраните доказателства.
Неправилно съдът е приел, че с изявление на лице без представителна власт се
обвързва ответното дружество по отношение на по-високите продажни цени в
противовес на правилно установеното, че същото лице не е било надлежно
упълномощено за тези действия от ответника. Съдът неправилно приел, че с
полагане подписи на двете страни върху фактурите и протоколите е
материализирано изявление за съгласие с увеличената цена. По делото е
установено и съдът е констатирал промяната на фактурираните цени спрямо
договорените единични цени на доставяните материали. Поставеният за решаване
въпрос касае възможността за едностранна промяна на тези цени в противоречие с
изричната клауза на чл.3 ал.2 от договора между страните, която предвижда
промените в единичните цени на материалите да се извършват въз основа на
писмено съгласие на двете страни /цит.съдебна практика на ВКС/. Въззивникът
твърди, че между страните са договорени твърди единични цени на доставките като
липсва анекс или споразумение, с което по взаимно съгласие страните да са
договорили различни, по-високи цени. Въз основа на изложеното претендира отмяна
на решението в осъдителната му част и вместо това постановяване на ново, с
което да бъдат отхвърлени исковете за сумата от 63 405.24лв., ведно със
законната лихва от предявяване на иска до изплащане на задължението, вкл. след
произнасяне на въззивния съд по направеното с отговора на исковата молба
възражение за прихващане и възражение по размера на мораторната лихва.
Претендират се и сторените по делото за две инстанции разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение. В депозирана за съдебно заседание писмена молба от процесуален
представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.
В срока по чл.263 от ГПК
е постъпил отговор от насрещната страна „Пътинженеринг“ АД, в който изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба. В депозирана за съдебно заседание
писмена молба от процесуален представител, моли съда да потвърди обжалваното
решение.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на
въззивното производство, приема за установено следното:
Предявени са осъдителни искове от „Пътинженеринг“ АД срещу „Автомагистрали – Черно Море” АД за сумата
56 500.44лв., претендирана като незаплатена продажна цена на доставени
строителни материали по договори за продажба и за сумата 7 768.74лв.,
претендирана като обезщетение за вреди от забава в плащането на продажната
цена, считано от падежа по всяка една фактура до датата на завеждане на делото,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното плащане.
Не е спорна между страните пред въззивната
инстанция фактическата обстановка по делото, а именно:
Между „Автомагистрали – Черно Море” АД и „Пътинженеринг“ АД на
12.03.2019г. е
сключен писмен
договор за продажба на материали – неплътен асфалтобетон, плътен асфалтобетон и
асфалтова смес. В договора страните са уговорили отнапред условията, при които
ще се извършва продажбата на произведените от продавача материали – начина на
заявяване и срок за изпълнение, предмета на доставките, цени и начин на
плащане, правата и задълженията на страните по последващи договори за продажба.
Всички уговорки в рамковия договор са задължителни за страните по отношение на
всяка конкретна продажба.
В договора страните са уговорили цени на отделните
материали, произвеждани и доставяни от „Пътиженеринг“ АД. В чл.3 ал.2 с изрична
клауза страните са се споразумели промяната на единичните цени на договорените
материали да се извършва с писмено съгласие на двете страни по договора.
Не е спорно че в изпълнение на
договора са извършени доставки на строителни материали, за което са издадени
процесните фактури, представени по делото № ********** от 29.03.2019г.,
№ ********** от /31.07.2019г., № ********** от 31.10.2019г. и № ********** от 30.11.2019г., подписани от
страните.
От приетото от
първата инстанция заключение на съдебно-счетоводната експертиза, обективно и компетентно
дадено, неоспорено от страните и кредитира от въззивния съд изцяло, се
установява, че процесните фактури на обща стойност от 189 683.52лв. са
осчетоводени в счетоводството на „Автомагистрали –
Черно Море” АД, включени са в счетоводните му регистри, както и в дневниците за
покупки и справките-декларации за данъчния период, за който се отнасят. Не е спорно, че части от задължението по
фактура № **********
от 29.03.2019г. са погасени както следва: 80 000лв. с плащане на
13.11.2019г. и 53 183.08лв. след прихващане на насрещни вземания, за което
са съставени два протокола от 22.04.2019г. и 31.12.2019г. Установено е от експертизата, че в
счетоводството на купувача „Автомагистрали – Черно море“ АД салдото по
счетоводната сметка на въззиваемото дружество – продавач по процесните четири
фактури е в размер на сумата общо 56 500.44лв.
Като доказателства по
делото са представени двата протокола за взаимно прихващане на вземания със
задължения към 01.04.2019г. и от 31.12.2019г., подписани от страните. И в двата
протокола като задължение на въззивника са включени вземанията по фактурата от
29.03.2019г., а в протокола от 31.12.2019г. са включени и четирите процесни
фактури със стойност, съобразно фактурираната в тях.
Съставът на въззивния съд намира възражението на въззивника за
едностранно изменение на продажната цена от страна на продавача и за липса на
подписано споразумение между страните за това изменение за неоснователно.
В подписания между страните на
12.03.2019г. договор страните са уговорили продажни цени, както и че промяната
им може да стане при писмено съгласие на двете страни по договора.
С оглед на представените по делото
фактури, подписани от страните и установените счетоводни записвания в
счетоводството на дружеството – купувач и съобразно чл.55 ал.1 от ТЗ,
въззивният съд намира, че по делото е установено съществуването на договори за
търговска продажба между страните. Принципен отговор на въпроса за значението на
фактурата като доказателство за сключен договор за търговска продажба на стоки
и наличието на основание за плащане на уговорената в договора цена е даден с
множество решения на ВКС - решение № 46/27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г.,
ІІ т. о.; решение № 71/22.06.2009 г.по т. д. № 11/2009 г.; решение №
62/25.06.2009 г. по т. д. №. № 546/2008 г.; решение № 42/19.04.2010 г. по т. д.
№ 593/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2009 г., І
т. о.; решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г., ІІ т. о.; решение №
109/07.09.2011 г. по т. д № 465/2010 г., ІІ т. о. Със същите е прието, че
фактурата може да се приеме за доказателство, установяващо договор за търговска
продажба на стоки в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от
съдържанието на сделката - вид на стоката, стойност, начин на плащане, имената
на лицата, положили подписи за продавач и купувач, време и място на съставянето
й. В решенията на ВКС е обосновано становище, че вписването на фактурата в
дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, имащи статут на
търговци, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС
/при наличие на данъчна регистрация/ и ползването на данъчен кредит във връзка
с нея, са обстоятелства, релевантни за установяване възникване на продажбеното
правоотношение, по повод на което е била съставена.
Предвид на това
съставът на въззивния съд намира, че при наличие на подписани, осчетоводени и
включени в справките декларации по ЗДДС за съответния данъчен период от страна
на купувача фактури, съдържащи всички съществени елементи на договора за
продажба, по делото е доказано писмено съгласие от страна на купувача за
промяна на продажните цени, първоначално уговорени в рамковия договор.
Неоснователно е и възражението на въззивника, че действия по подписване
и приемане на фактурите са извършени от лице без представителна власт, а
търговецът се е противопоставил веднага след узнаването им.
Действително в хода на процеса не са представени доказателства, че
лицето подписало фактурите от името на „Автомагистрали – Черно Море” АД, е било
надлежно упълномощено и е действало като
негов представител имащо права да договоря съществени условия на договора за
продажба. Но всички последващи действия, свързани с осчетоводяване на приетите
и подписани фактури в счетоводството на дружеството, с подаване на справки –
декларация и включването на фактурите в дневниците, са действия, които са
задължения на управителя на дружеството като ръководител на предприятието по
чл.16 от ЗСч, както и съобразно задълженията му, регламентирани в ЗДДС. Поради
което и въззивният съд приема, че най-късно с включването на фактурите в
справките за декларации, представляващият дружеството е узнал за продажната
цена и не се е противопоставил. Установеното по делото противопоставяне с
продажните цени е обективирано за първи път в писмо от 23.01.2020г., което
обаче не може да се приема за незабавни действие след узнаването на фактурите,
доколкото се касае за задължения възникнали през м.март, м.юли, м.октомври и
м.ноември 2019г.
Поради което дори и да се приеме, че процесните четири фактури, са
подписани от името на дружеството – въззивник от лице без представителна власт,
то търговецът не се противопоставил на същите веднага след узнаването им,
поради което и съобразно чл.301 от ТЗ следва да се приеме, че търговецът е
потвърдил действията му.
С оглед на така изложеното,
въззивният съд намира, че претенцията за главница, представляваща незаплатена
продажна цена по процесните четири фактури е доказана и основателна и следва да
бъде уважена.
Конкретни оплаквания във
въззивната жалба срещу размера на дължимото обезщетение за забава няма. Същият
е установен в заключението на приетата по делото експертиза. Поради което и
претенцията за обезщетение за вреди от забава в плащането на задълженията по
фактури от датата на падежа им до предявяване на иска в съда е основателна.
Направеното с отговора на
исковата молба и поддържаното в петитума на въззивната жалба възражение за
прихващане е неоснователно. Очертаната в отговора на исковата молба претенция
срещу въззиваемото дружество „Пътинженеринг“ АД е в размер на сумата
14 596.92лв. и е претендирана като разлика между заплатената от въззивника
продажна цена по фактурата от 29.03.2019г. и дължимата от него по първоначално
уговорени цени. По изложени по-горе съображения въззивният съд намира, че е
налице съгласие по продажната цена, посочена във фактурата, поради което и не е
налице заплащане на сума без основание.
С оглед на така изложеното
въззивния съд намира че решението на
първоинстанционния съд в обжалваните му пред настоящата инстанция осъдителни
части следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК,
направеното искане и съобразно изхода на спора в полза на въззиваемия следва да
бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 2 678.40лв., представляващи адвокатско
възнаграждение. Направеното възражение за прекомерност от въззивника
е неоснователно, тъй като уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е в
минимален размер съобразно чл.7 от Наредба 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260022 от 01.12.2020г. по търг.дело № 109/20г. по описа на Окръжен съд – Шумен в
обжалваните му осъдителни части.
ОСЪЖДА „Автомагистрали – Черно Море” АД със седалище гр.Шумен, адрес на
управление гр.Шумен, ул.“Алеко Константинов“ № 8, ЕИК *********, да заплати на
„Пътинженеринг“ АД със седалище гр.Русе, ЕИК *********, сумата 2 678.40лв.
/две хиляди шестстотин седемдесет и осем лева и четиридесет стотинки/,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: