Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети
януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д.№ 15844 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 04.01.2017 г., постановено по гр. д. № 67201/2015 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 51-ви състав,
първоинстанционният съдебен състав е признал за установено, че Х.Е.Т., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ,
сумата от 1352,98 лева, представляваща 1/2 от
стойността на доставена топлинна енергия през периода от месец юни, 2012 г. до месец април, 2014 г. в топлоснабден имот –
апартамент 13, находящ
се в град София, бул. „********, вх. „В“, ведно със законната лихва
от 09.06.2015 г. до окончателното погасяване на задължението, както и на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 288,23 лева - 1/2 от обезщетение за забава за периода от 31.07.2012
г. до 01.06.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. 32394/ 2015 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав, като е отвърлил предявените срещу него искови претенции за главница за топлинна енергия и обезщетение за забава за разликата над 1352,98 лева до
пълния предявен размер от 1589,16 лева и за разликата над 288,23
лева до претендираните 314,33 лева.
С посоченото съдебно решение първоинстанционният съдебен състав е признал
за установено и че В.Е.Т., ЕГН **********, дължи на на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, сумата 1352,98 лева, представляваща 1/2 от
стойността на доставена топлинна енергия през периода от месец юни, 2012 г. до месец април, 2014 г. в апартамент 13, находящ се в град София, бу;. „********, вх. „В“, ведно със законната лихва
от 09.06.2015 г. до окончателното погасяване на задължението, както и на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 288,23 лева - 1/2 от
обезщетение за забава за периода от 31.07.2012 г. до 01.06.2015 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 32394/ 2015 г., по
описа на Софийски районен съд, 51 състав, като е отвърлил
предявените срещу него искови претенции за главница за топлинна енергия и обезщетение за забава за разликата над 1352,98 лева до
пълния предявен размер от 1589,16 лева и за разликата над 288,23
лева до претендираните 314,33 лева.
С посоченото съдебно решение Х.Т. и В.Т. са осъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД сумата от по 409,98 лева всеки – съдебни разноски в исковото
производство.
Ответниците в първоинстанционното производство са осъдени да заплатят на
ищцовото дружество, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, и по 189,42 лева всеки – съдебни разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. 32394/ 2015 г., по описа на Софийски
районен съд, 51-ви състав.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Т.С.“ ЕАД е осъдебно да заплати на Х.Т. и В.Т. сумата по 116,57 лева на всеки - съдебни разноски.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната
на ищеца – „Х.и Р.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в частта, в която са отхвърлени частично
исковите претенции с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
86, ал. 1 ЗЗД, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба
от „Т.С.“ ЕАД. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Излагат се доводи, че съдът неправилно е разрешил
разминаването между данните от писмените доказателства и данните от съдебно
техническата експертиза относно действително потребеното количество топлинна
енергия в имота. Излагат се доводи, че писмените доказателства, представени от
въззивника- ищец установяват коректно действителната стойност на топлинната
енергия и разминаването на тази информация с мнението на експерта не определя
последното, като правилно. Твърди се, че от мотивите на обжалвания съдебен акт
не става ясно защо не е кредитирано заключението на съдебно-счетоводната
експертиза. Акцентира се и че възможността да се осъществи погасяване на стари
задължения със сума в повече от изравнителни сметки е установено с ОУ, които се
публикувани във всекидневеник - чл. 32, ал. 3, като клаузата е приложима по
отношение на всички възникнали след влизане в сила на тези ОУ вземания от
изравнителни сметки.
Съобразно изложеното се
иска първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и
предявените от „Т.С.“ ЕАД искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски
и юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпил отговори
на въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД от въззиваемата
страна.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба и от ответниците в
първоинстанционното производство – Х.Е.Т. и В.Е.Т., срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени
предявените срещу тях от „Т.С.“ ЕАД положителни установителни искове. Поддържа
се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответниците са
потребители на топлинна енергия за битови нужди по партида с аб. № 194974 по смисълна на параграф 1, т. 42
от допълнителните разпоредби на Закона за енергетиката (чл. 153, параграф 2а ДР
на ЗЕ). Твърди се, че неправилно съдът е приел в мотивите си за установен
сочения факт, въпреки че по делото безспорно е било установено, че за процесния
имот на името на Х.Т. са водени две партиди с абонатни номер № 194974 и № 194975. Акцентира се, че подписи
са поставяни от ответника Х.Т. единствено върху изравнителни сметки по партида
с абонатен № 194975, по който номер
е начислявана потребяваната на адреса топлинна енергия. Като неправилен се сочи
и извода на съда, че по партидата с абонатен номер 194975 не е начислявана
топлинна енергия. На следващо място, като допълнителен довод за недължимост на
процесните суми се сочи липса на облигационно отношение между ищеца и
ответниците за процесния период. Поддържа се, че по време на него имота е бил
отдаден под наем, което се твърди да се установява от представения по делото
договор за наем от 14.11.2011 г. Прави се бланкетно възражение за непълен и
бланкетен доклад по чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд.
Съобразно изложеното се
иска първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, като
исковите претенции на въззивника-ищец да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори
на въззивната жалба на въззивниците-ответници от третото
лице помагач и „Т.С.“ ЕАД.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално легитимирани страни, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същите са процесуално допустими.
Първоинстанционното
решение е обжалвано от въззивника – ищец в отхвърлителната негова част и от
въззивниците – ответници, в частта, в която исковата претенция е уважена, т.е.
предмет на въззивна проверка е обжалваният първоинстанционен съдебен акт в
цялост.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС).
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваните негови части. Възраженията на длъжниците срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми са постъпили в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
При
постановяване на oбжалвания
съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивните жалби
оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените
в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбите,
въззивният съд намира следното:
Софийски
районен съд, Гражданско отделение, І Гражданско отделение
(ГО), 51-ви състав, е бил сезиран с предявени от въззивника – „Т.С.“ ЕАД обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявени по реда на чл. 422 ГПК, срещу Х.Е. Т.и В.Е. Т., в качеството клиенти
на топлинна енергия, доставена недвижим имот - апартамент 13, находящ се в град София, бу;. „********, вх. „В“, за процесния период.
За основателност на предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ,
в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните
предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното
вземане, т.е. наличието на валидно възникнало правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна
енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и
изискуемост на вземането.
С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба на
въззивниците – ответници, спорен пред пред въззивната инстанция е въпросът дали
ответниците имат качеството на потребители
на топлинна енергия за процесния имот в посочения в исковата молба период за
сумите, начислени по партида с абонатен № № 194974. Възраженията за обосноваване
на недължимост на претендираните вземания са в две насоки. От една страна се
твърди, че потребяваната за имота топлинна енергия в релевирания период е
начислявана по различна партида от посочената – за абонатен номер 194975, а от
друга страна се сочи, че ответниците не дължат процесните суми, тъй като в
процесният период имотът е бил отдаден под наем, т.е. ползвател на топлинна
енергия се явява трето за делото лице.
С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд намира посочените
възражения за неоснователни, като съображенията за това са следните:
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.
150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.
149 и чл.
150 ЗЕ, страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто
е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува
енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл.
138, ал. 1 ЗЕ и чл.
29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените
имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл.
153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи
цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.
153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
Не е спорно и
от представените писмени доказателства – договор за покупко-продажба на жилище,
сключен по Закона за общинска собственост на 10.11.2004 г. (л. 23 – л. 24 от
делото пред СРС) се установява, че въззивниците- ответници са собственици на
процесния имот. Като такива, по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, същите дължат
цената на доставената в него топлинна енергия за релевирания период, освен ако
не установят, че ползвател на същия при условията на ЗЕ по време на него е било
трето по делото лице.
За установяване на релевираното възражение в тази насока, с отговора на
исковата молба по чл. 131 ГПК, е представен договор отдаване под наем на
процесния имот от 14.11.2011 г., сключен между тях, в качеството на
наемодатели, и трето по делото лице – М.Г.Д., за срок от 4 (четири) години.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 2/2017 г.,
ОСГК, клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди
("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира
с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.
В конкретния случай се установява, че по силата на облигационно
правоотношение имотът е бил предоставен за ползване на трето лице, но не се
установява последното да е придобило качеството „клиент“ на топлинна енергия,
съобразно посоченото по-горе изискване. Действително, съгласно чл. 2.6 от
договора за наем, между страните е уговорено наемателят да открие партида в „Т.С.“
ЕАД за срока на договора на свое име и да заплаща месечните дължими такси. Не
се установява, обаче, това да е сторено. С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, ответниците носят доказателствена тежест да докажат сочения факт, което не
е сторено – по делото не се установява договор между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие във връзка с имота. С оглед изложеното,
възражението за недължимост на претендираните суми, поради отдаване на имота
под наем за процесния период е неоснователно, както правилно е приел и
първоинстанционният съдебен състав.
Неоснователно е и възражението на въззивниците-ответници, че доставената
топлинна енергия за процесния период е начислявана по партида с абонатен № 194975, а не по посочената в исковата
молба такава – абонатен № 194974,
поради което не дължат претендираните суми.
От представените по делото доказателства - копия
от изравнителни сметки за периода м.05.2012 г. - м. 04.2013
г. и за периода м.05.2013 - м.04.2014
г. със списъци, в които са посочени показанията на измервателните уреди в
имотите (л.92 и сл. от делото пред СРС), както и от представеното заключение на
съдебно-техническа експертиза, неоспорено от страните, което правилно е
кредитирано като компетентно и обективно изготвено, се установява, че топлинна
енергия за релевирания период е начислявана за имота именно по партида № 194974.
Действително се установява, че за същия е открита и съществува и друга абонатна
партида № 194975, но доколкото се касае за претендирана реално доставена и начислена
топлинна енергия, този факт не обуславя извод за недължимост от ответниците на претендираните
суми. Съществено в случая е обстоятелството, че количеството потребена топлинна
енергия не е начислено и по двете партиди, т.е. същата е измерена и начислена в
съответствие със законовите изисквания. В този смисъл е и заключението на
съдебно-техническата експертиза (л. 84 от делото пред СРС), съгласно което в
периода месец юни, 2012 г.- месец април, 2014 г. дяловото разпределение на
топлинната енергия за имота и етажната собственост е извършено от „Х.и Р.“ ЕООД
в съответствие с методиката, нормативната уредба, проверените документи и данни
за уреди за сградата и имота. Вещото лице е констатирало и че извършените
измервания в абонатната станция, начисленията по фактури, дяловото
разпределение и остойностяване на топлинната енергия за имота на ответника са
направени в съответствие с изискванията на действащата Наредба за
топлоснабдяването и цени на топлинната
енергия за съответния период. Възражението на ответника, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че ответникът Х.Т. е подписвал документи за
процесния имот по партида № 194974, което е допълнителен аргумент, че
процесните суми касаят собствения му недвижим имот, съобразно твърденията в
исковата молба, не намира опора в материалите по делото. Напротив, опровергава
се от същите. Видно от представените списъци, в които са посочени показанията
на измервателните уреди в имота, ответникът Х.Т. е положил подписа си срещу
отчета за уредите на имот с абонатен номер № 194974 (за справка: л.94 и л.98 от
делото пред СРС).
В обобщение, въззивната инстанция, намира релевираните
от въззивниците – ответници възражения за недължимост на процесните суми за
неоснователни, доколкото безпорно се установи, че се касае за действително
доставена, измерена и начислена топлинна енергия, цената на която е определена
съобразно заключението на СТЕ. Неоснователно е и възражението за допуснати
нарушения от първоинстанционния съдебен състав при доклада на делото по чл. 146 ГПК. С определение от 05.05.2016 г. (л. 63 от делото пред СРС), районният съд е
докладвал делото съобразно изисванията на посочената разпоредба, като с последващи
определения е дал на страните допълнителни указания по чл. 146, ал. 2 ГПК.
С оглед изложеното,
първоинстанционният съдебен състав правилно е приел за установено, че между „Т.С.“
ЕАД и въззивниците - ответници е възникнало и съществува облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи
условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна енергия за
посочения обект с абонатен № 194974,
като последните са имали качеството потребител на топлинна енергия за процесния
период и на това основание дължат заплащането на доставената по време на него
топлинна енергия, включително и обезщетение за забава забавено плащане на
дължимата сума.
Въззивната инстанция намира, че правилно и мотивирано първоинстанционният
съдебен състав е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза, а
не на съдебно-счетоводната такава по въпроса за количеството доставена топлинна
енергия и цената на същата, в резултат на което е отхвърлил предявените искове за главница за топлинна енергия и обезщетение за забава за разликата над 1352,98 лева до пълния предявен размер от 1589,16 лева и за разликата над 288,23 лева до претендираните 314,33 лева.
Доводите на въззивника – ищец в обратен смисъл са неоснователни. При ценене
на заключението районният съд правилно е взел предвид, че при изготвяне на
заключението по СТЕ вещото лице е взело предвид, както наличните по делото
документи, така и допълнителни такива – справка за показанията на общия
топломер и данни за извършена спрямо него метрологична проверка, акт за
разпределение на кубатурата и скица, акт за изключване на отопление на в общите
части, главните отчети и изравнителни сметки, т.е. същото е съобразно и с
документи, които не са съставени от въззивника - ищец. Отделно от това, следва
да се отбележи, че заключението на вещото лице по допуснатите СТЕ не е било
оспорено от ищцовото дружество в предвидения в закона срок.
Във връзка с разминаването между съдебно-техническата експертиза и
съдебно-счетоводната такава относно стойността на потребената топлинна енергия,
следва да се отбележи, не само че за изготвяне на експертното заключение по
съдебно-техническа експертиза са ползвани представените от третото лице
документи, които не са съставени от ищеца по делото, но и че заключението
отразява реално потребеното количество топлинна енергия. Предвид изложеното,
възражението, че първоинстанционният съдебен състав е определил неправилно
размера на доставената топлинна енергия и цената на същата, съответно и
дължимото обезщетение за забава, са неоснователни.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната
жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено в обжалваните
части, като правилно и законосъобразно. Това обосновава и извод за присъждане
на разноски за исковото и за заповедното производство в посочените от Софийски
районе съд размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
По разноските:
При този
изход на спора разноските, направени в хода на въззивното производство, следва
да останат в тежест на страните така, както са ги сторили, предвид неоснователността
и на двете въззивни жалби (в този смисъл: Определение № 90 от 20.02.2018 г. на
ВКС по ч. т. д. № 2332/2017 г., I т. о., ТК).
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 04.01.2017 г., постановено по гр. д. № 67201/2015 г. по описа
на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 51-ви състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
въззивника – „Х.и Р.“ ЕООД.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.