Определение по дело №639/2020 на Окръжен съд - Велико Търново

Номер на акта: 166
Дата: 6 октомври 2020 г.
Съдия: Лилия Ненова
Дело: 20204100500639
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 4 септември 2020 г.

Съдържание на акта

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер 16605.10.2020 г.Град Велико Търново
Окръжен съд – Велико Търново
На 02.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Теодорина Димитрова
Членове:Ивелина Солакова

Лилия Ненова
като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно частно гражданско
дело № 20204100500639 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 274 и сл. вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. А. А. срещу Определение № 333/08.07.2020 г.,
постановено по гр.дело № 357/2020 г. по описа на Районен съд – Свищов, с което искането на
жалбоподателката, обективирано в частна жалба, приета от съда като молба по чл. 248, ал. 1 от
ГПК, за изменение на протоколно определение от 16.06.2020 г., постановено по същото дело, в
частта на присъдените разноски, е оставено без уважение.
Жалбоподателката счита обжалваното определение за нищожно, недопустимо и
неправилно. За твърдяната нищожност и недопустимост на определението се позовава на нормата
на чл. 254, ал. 1 от ГПК. По отношение на неправилността на определението страната сочи, че
сумата от 400 лв. не е съобразена с чл. 22 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, с правната сложност на делото и извършената към момента работа.
Счита, че разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК неправилно е приложена от съда, тъй като в случая
ответниците с поведението си са станали причина за подаване на молба за защита срещу домашно
насилие, процесуалният им представител е оспорил същата в съдебно заседание, поради което
следвало ответниците да понесат евентуалните разходи. В тази връзка се позовава на декларацията
по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, медицински документи и протокол по чл. 65 от ЗМВР, представени от
жалбоподателката пред първостепенния съд. На следващо място се релевират съображения за
липса на доказателства, че адвокатското възнаграждение е заплатено. Сочи се, че представеният
списък по чл. 80 от ГПК и пълномощното от 22.05.2020 г. не са доказателства за извършени
разходи. Страната счита, че и представеният по делото договор за правна защита и съдействие
също не доказва плащане, като изтъква, че липсва ЕГН и адрес на клиентите, печат на адвоката,
предметът на договора не бил конкретизиран, за клиент бил положен един подпис, освен това
договорът не отговарял на изискванията на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Закона за счетоводството, тъй като
липсвало отбелязване за номер на кочана. С тези съображения и възражения се моли за отмяна на
обжалваното определение. Претендират се разноски за настоящото производство.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната по частната жалба
страна – Б. А. И. , К. П. И. и Н. Б. А. , чрез адвокат И.И. от ВТАК, в който се заема становище за
неоснователност на жалбата. Релевират се доводи, че в случая е налице хипотезата на чл. 78, ал. 4
1
от ГПК и разноските на ответниците по молбата за защита срещу домашно насилие следва да се
понесат от молителката. Изтъква се, че договорът за правна защита и съдействие има характера и
на разписка и е достатъчно доказателство за реално извършените разноски. Изтъква се, че
поведението на ответниците да ангажират адвокат и впоследствие да претендират разноски не
представлява злоупотреба с право, не противоречи на закона, морала и добрите нрави, че по
същество представлява упражняване на процесуални права и поначало е правомерно. Моли се за
оставяне на частната жалба без уважение.

Великотърновският окръжен съд, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания
и доводи, становището на насрещната страна и мотивите на атакувания съдебен акт, намира
следното:

Частната жалба е подадена от правоимащо лице срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт. Макар и депозирана след изтичане на законоустановения едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1
от ГПК, същата е подадена в рамките на предоставения от първостепенния съд двуседмичен срок
за обжалване, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Първоинстанционното производство по гр.дело № 357/2020 г. на РС-Свищов е образувано
по молба за защита от домашно насилие, подадена от М. А. А. срещу Б.А.И. К. П. И. , Н. Б. А. и
Б.Н.Б..
С разпореждане от 08.05.2020 г. съдът е насрочил делото в открито съдебно заседание на
16.06.2020 г., като в мотивите на съдебния акт е приел, че по отношение на Б.Б. производството
следва да бъде прекратено. За образуваното производство и датата на насроченото заседание Б.И.,
К.И. и Н.А. са били уведомени на 20.05.2020 г. чрез надлежно връчване на призовки и препис от
депозирана молба за защита.
На 15.06.2020 г. по делото постъпва молба от молителката А., с която същата заявява, че
оттегля молбата си за защита срещу Б.И., К.И. и Н.А..
В проведеното открито съдебно заседание на 16.06.2020 г. молителката и ответниците Б.И.
и Н.А. не се явяват, явява се ответницата Иванова, както и адвокат И.И. с пълномощно от тримата
ответници от 22.05.2020 г. Процесуалният представител на ответниците оспорва молбата за защита
независимо от оттеглянето ù, представя списък по чл. 80 от ГПК и сезира съда с искане за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на доверителите ú. С протоколно
определение съдът прекратява производството по делото и осъжда молителката А. да заплати
държавна такса по сметка на съда, а на ответниците Б.И., К.И. и Н.А. разноски в размер на 400 лв.
С частна жалба, приета от първостепенния съд за молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК,
молителката А. е поискала изменение на протоколното определение в частта за разноските в полза
на ответната страна с твърдение, че такива не им се следват. След размяна на книжа по реда на чл.
248, ал. 2 от ГПК, с обжалваното пред настоящата инстанция Определение № 333 от 08.07.2020 г.
РС-Свищов оставя искането без уважение с мотиви, че съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК на ответната
страна се дължат разноски при прекратяване на делото.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни
изводи:
Съгласно нормата на чл. 254, ал. 1 от ГПК, на която се позовава жалбоподателката,
определенията на съда, с които се отхвърлят исканията на страните, се мотивират. Нищожността е
най-тежкият порок на съдебния акт и тя е налице, когато волята на съда изобщо не е надлежно
2
формирана (актът не е постановен от надлежен орган в надлежен състав, не е изготвен в писмена
форма, не е подписан) или ако е формирана воля, тя е така изразена, че съдържанието на акта е
абсолютно неразбираемо. Недопустим би бил съдебният акт, когато е постановен в нарушение на
процесуалните норми, установяващи положителните и отрицателните процесуални предпоставки
за неговата допустимост. Липсата на мотиви обаче води до неправилност на съдебния акт поради
необоснованост и допуснати процесуални нарушения, но не и до недопустимост или нищожност, в
какъвто смисъл е съдържащото се във въззивната частна жалба възражение.
В случая обжалваното определение не е нито нищожно, нито недопустимо. Същото е
постановено след надлежно сезиране на съда, при спазване на процесуалните правила и
изискванията на закона за съдържание на съдебния акт. Ето защо възражението на
жалбоподателката, че атакуваното определение е нищожно и недопустимо се явява неоснователно.
По правилността на обжалваното определение настоящият въззивен съдебен състав намира
следното:
Производството по гр.дело № 357/2020 г. по описа на РС-Свищов, образувано въз основа на
подадена молба за защита по Закона за защита срещу домашното насилие, е било прекратено
поради десезиране на съда – оттегляне на депозираната молба. И тъй като десезирането е сторено
до приключване на първото заседание по делото, по аргумент от чл. 232, изр. 1-во от ГПК във вр. с
§ 1 от ЗР на ЗЗДН в случая не се изисква съгласие на ответната страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, приложима и в производствата по ЗЗДН на
основание § 1 от ЗР на специалния закон, ответникът има право на разноски и при прекратяване на
делото, включително и поради оттегляне на исковата претенция (в случая молбата за защита).
Посочената разпоредба обвързва тежестта за разноски с процесуалното поведение на иницииралия
производството и тъй като в случая причина за прекратяване на производството е десезирането на
съда от страна на молителката, противно на изложеното в жалбата становище, правилно и в
съответствие със законовите разпоредби РС-Свищов е уважил искането на ответниците като им е
присъдил разноски.
В действителност основателността на подадената молба за защита от домашно насилие би
възпрепятствала присъждането на разноски в полза на ответната страна. В случая обаче съдът е
бил надлежно десезиран чрез оттегляне на подадената молба, поради което е недопустимо
извършването на преценка по съществото на спора (налице ли е извършен акт на домашно
насилие) и решаване на отговорността за разноски на тази плоскост, в каквато насока е виждането
на жалбоподателката.
След депозиране на молбата по ЗЗДН на ответниците надлежно и редовно са били връчени
съобщения, съдържащи указания за извършване на активни действия – явяване в открито съдебно
заседание, представяне на доказателства и пр., което е наложило предприетите от същите действия
за организиране на защита чрез упълномощаване на адвокат. За да отговорят на задълженията си
като ответна по гражданско дело страна, същите са направили разноски за правна защита и
съдействие и процесуално представителство по делото - в кориците на първоинстанционното дело
е приложена бланка от стандартен адвокатски кочан, одобрен от съответната Адвокатска колегия,
съдържаща пълномощно от 22.05.2020 г. и договор за правна защита и съдействие, видно от който
ответниците са заплатили адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за защита по гр.дело №
357/2020 г. по описа на РС-Свищов.
Договорът за правна защита и съдействие по своята същност е договор за поръчка, поради
което писмената форма е за доказване, а не за валидност, т.е. не се изисква да бъде сключен
задължително в писмена форма, поради което ирелевантни се явяват възраженията на
жалбоподателката досежно попълнените реквизити на договора в представената по делото бланка
от стандартен адвокатски кочан.
3
Упълномощаването на адвокат Илиева от тримата ответници за осъществяване на
процесуално представителство и защита по гр.дело № 357/2020 г. на РС-Свищов до завършването
му във всички инстанции, което се установява от представеното по делото пълномощно от дата
22.05.2020 г., явяването на единият от ответниците в съдебно заседание заедно с адвокат Илиева и
представянето на пълномощното по делото, липсата на противопоставяне срещу извършените от
адвоката действия, както и издаването на разписка за заплатен хонорар на адвоката, в която като
основание е посочено оказване на правна защита по гр.дело № 357/2020 г. на РС-Свищов,
несъмнено доказват наличието на валидно сключен договор за поръчка (договор за правна защита
и съдействие) между ответниците и адвокат Илиева.
От граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 от ГПК се извежда, че само
заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване и само когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на посочената
норма. Наличието на отбелязване, че договореното възнаграждение е заплатено в брой и е
получено от адвоката, удостоверено с подписа на последния и отбелязана дата, обосновават извод,
че в тази част представената по делото бланката от стандартния адвокатски кочан представлява
разписка. Тук е мястото да бъде посочено, че съгласно нормата на чл. 77 от ЗЗД разписката се
издава и подписва от кредитора (в случая адвоката). В този смисъл ответниците са доказали
извършването на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на вписаната сума от 400 лв.
В действителност към датата на упълномощаването и заплащането на адвокатското
възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие в производства по Закона
за домашното насилие минималното възнаграждение е било 200 лв. В случая обаче тримата
ответници са ангажирали един адвокат, поради което заплатеното от тях възнаграждение в размер
на 400 лв. (по 133,34 лв. за всеки един от тях) се явява под законовоопределение минимум и
възражението на жалбоподателката за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал.
5 от ГПК не се явява основателно.
Съгласно правилата на Закона за адвокатурата, при прекратяване на делото поради
оттегляне на иска, адвокатът не дължи връщане на договореното и платено му от страната
адвокатско възнаграждение, поради което и съдът не следва да злепоставя материалния интерес на
ответната страната, направила неоправдан разход за защита по делото, поставяйки я в зависимост
от волята и процесуалното поведение на ищцовата страна, поради което несъстоятелно се явява
възражението на жалбоподателката за несъответствие на заплатения хонорар с извършената от
адвоката работа.
Ето защо с оглед на всичко изложено, правилно и законосъобразно районният съд е отказал
да измени постановеното от него протоколно определение от 16.06.2020 г. в частта на възложените
на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК в тежест на молителката разноски.
Останалите възражения на жалбоподателката са без значение за правилното решаване на
настоящия спор. Ирелеватно е обстоятелството дали съдържащият се в бланката от стандартен
адвокатски кочан договор за правна защита и съдействие отговоря на изискванията на Закона за
счетоводството. Вярно е че по смисъла на Закона за счетоводството договорът за правна защита и
съдействие е първичен счетоводен документ и при съставянето му в съответствие с изискванията
на ЗСч, документът играе ролята на фактура и служи за отчитане приходите от извършваната
адвокатска дейност. Това обаче е въпрос свързан с нуждите на фискалната дисциплина, като
неспазване на изискванията на ЗСч, не може да бъде основание за отказ да бъдат присъдени
разноските в полза на страната, която ги е направила по делото.
Следва да бъде посочено също, че липсва законово изискване адвокатът да притежава печат
и да поставя такъв при подписване на документи, сключване на договори и т.н., каквото
възражение се съдържа в депозираната въззивна частна жалба.
На последно място, заетото от ответната страна чрез процесуалния представител становище
4
по основателността на молбата за защита би имало значение евентуално в хипотезата на чл. 78, ал.
2 от ГПК, какъвто настоящият случай не е.
В обобщение, въззивната частна жалба се явява неоснователна. Крайният извод на
въззивния съд съвпада с този на съда от първата инстанция, поради което определението на
Свищовския районен съд следва да бъде потвърдено.
Изходът на спора прави неоснователна претенцията на жалбоподателката за разноски. Но
дори и при положителен за жалбоподателката резултат, искането за присъждане на разноски не би
било уважено от съда, с оглед общият принцип, че разноски в производство относно разноските не
се определят.
По аргумент от нормата на чл. 274, ал. 4 от ГПК настоящото определение не подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран така, Великотърновският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 333 от 08.07.2020 г., постановено по гр.дело № 357/2020
г. на Свищовския районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5