Решение по дело №697/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 265438
Дата: 16 август 2021 г. (в сила от 16 август 2021 г.)
Съдия: Албена Кирилова Александрова
Дело: 20201100500697
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 януари 2020 г.

Съдържание на акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

гр.София, 16.08.2021 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  IV-г с-в, в публичното заседание на двадесет и шести януари в състав:

                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА

                              ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

                                                                                мл.с. ИРИНА СТОЕВА

при секретаря А.Петрова,  като разгледа докладваното от съдия Александрова гр.д.№ 697 по описа за 2020  г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение от 13.102019 г. СРС, 148 с-в, по гр.д.№ 72578/16 г. е осъдил „С.к.“ ЕООД да заплати на В.Б.Д. на основание чл.128, т.2 КТ сумата от 73,98 лв., представляваща нетно възнаграждение за м.10.2016 г.; на основание чл.224 КТ сумата от 70,64 лв., представляваща нетно обезщетение за неизползван към момента на уволнението платен годишен отпуск и на основание чл.86 ЗЗД сумата от 0,33 лв.-обезщетение за забава за времето от 26.11.2016 г. до 11.12.2016 г. по отношение на възнаграждението.С решението са отхвърлени предявените от В.Б.Д. против „С.к.“ ЕООД искове по чл.128, т.2 КТ за горницата до пълния предявен брутен размер от 1 436 лв. и изцяло за м.09. и м.11.2016 г.; по чл.220 КТ за целия предявен размер от 796 лв., претендиран като обезщетение за неспазено предизвестие; по чл.224 КТ за горницата до пълния предявен брутен размер от 115 лв.; по чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.128 КТ за горницата до пълния предявен размер от 11 лв. и изцяло за периода от -01.11. до 25.11.2016 г., както и иска по чл.86 ЗЗД вр. чл.220 КТ за целия предявен размер от 3,20 лв.-обезщетение за забава за периода 24.11.2016 г.-11.12.2016 г. по отношение на обезщетението за неспазено предизвестие.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищцата В.Б.Д. в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.128 КТ за разликата над 73,98 лв. до пълния предявен размер от 1436 лв., по чл.224 КТ за разликата над 70,64 лв. до 115 лв., както и за лихва за забава по чл.86 ЗЗД върху посочените главници /съгласно уточнителна молба от 05.02.2020 г./.Въззивницата излага оплаквания, че  първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест между страните по делото и е обосновал правните си изводи въз основа на доказателства, представени от ответника, които не са приети за годни доказателствени средства.Неправилно първоинстанционният съд е приел, че трудовият договор с ищцата е прекратен на 01.11.2016 г. вместо на 24.11.2016 г., когато заповедта е връчена на ищцата.Излага оплаквания, че в тежест на ответника е било да докаже, че ищцата не е изпълнявала трудовите си задължения.Поддържа, че по делото не са представени доказателства за изплащане на претендираното трудово възнаграждение, и че районният съд необосновано е приел, че извършените записвания в счетоводните книги доказват плащане.Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на  трудово възнаграждение за периода 12.09.2016 г.-24.11.2014 г. за пълния предявен размер от 1 436 лв. и в частта, с която е отхвърлен иска за неизползван платен годишен отпуск за сумата от 115 лв. и да уважи исковете в посочената част.Претендира разноски.Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК.

Ответникът по въззивната жалба-„С.к.“ ЕООД оспорва същата.Твърди, че оплакванията на въззивницата за неправилно разпределение на доказателствената тежест са неоснователни, тъй като при предявен иск по чл.128, т.2 КТ в тежест на ищеца е да докаже наличието на фактите за изплащане на възнаграждението.Твърди, че видно от разменената кореспонденция между страните още от м.септември и началото на м.октомври 2016 г. се е наложило ищцата да бъде подканвана да изпълни служебните си задължения, и че от 28.10.2016 г. тя е била наясно, че дружеството няма нужда от услугите й и че трудовият й договор е прекратен.Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е приел за недоказано, че за м.ноември 2016 г. ищцата се е явявала на работа, и че трудовото й правоотношение  е прекратено на 24.11.2016 г.Оспорва като неоснователни и оплакванията, че не е доказано заплащане на суми за трудово възнаграждение за м.септември и за м.октомври 2016 г.Моли съда да потвърди обжалваното решение.Претендира разноски.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Районният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, чл.220, ал.1 КТ, чл.224, ал.1  КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД.Ищцата- В.Б.Д. твърди, че е била в трудово правоотношение с ответника „С.к.“ ЕООД за длъжността „експерт, програми и проекти“ с място на работа-гр.София, кв. „Бояна“, ул. „********, сключен на основание чл.67, ал.1, т.1 КТ с трудово възнаграждение 631 лв. и допълнително възнаграждение в размер на 0,6% за всяка година трудов стаж, т.е. брутното й трудово възнаграждение възлиза на 796 лв.Страните са договорили 20 работни дни платен годишен отпуск.Твърди, че е изпълнявала стриктно трудовите си задължения, не е имала дисциплинарни наказания, нито устни забележки от работодателя.На 24.11.2016 г. й е връчена заповед № 3/31.10.2016 г. за прекратяване на трудовия й договор на основание чл.71, ал.1 КТ, считано от деня на издаване на заповедта.Твърди, че от назначаването й на 12.09.2016 г. до уволнението й на 24.11.2016 г. работодателят й е заплатил сумата от 430 лв. и аванс от 50 лв. с РКО.Ищцата излага твърдения, че ответникът не й е заплатил сумата от 1 436 лв.-трудово възнаграждение за периода 12.09.2016 г.-24.11.2016 г. /796 лв.-за м.октомври и 640 лв.-за м.ноември/, обезщетение за недадено месечно предизвестие за прекратяване на договора в размер на 796 лв. и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер за три дни в размер на 115 лв.Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата от 1 436 лв.-трудово възнаграждение за периода от 12.09.2016 г. до деня на уволнението й-24.11.2016 г., обезщетение за недадено месечно предизвестие за прекратяване на договора в размер на 796 лв. и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за три дни в размер на 115 лв., обезщетение за забава, както следва: 11 лв. върху главницата за трудово възнаграждение за периода от 01.11.2016 г. до 11.12.2016 г. и 3,20 лв. по отношение на обезщетението за неспазено предизвестие за периода 24.11.2016 г.-11.12.2016 г.

Видно от трудов договор № 4/12.09.2016 г. страните по делото са били в трудово правоотношение със срок за изпитване на основание чл.67, ал.1, т.1 вр. чл.70, ал.1 КТ със срок за изпитване в полза на работодателя за длъжността „експерт, програми и проекти” с място на работа-гр.София, кв.Бояна, ул. „********с работно време от 8 часа с основно месечно възнаграждение от 631,00 лв. и с допълнително възнаграждение в размер на 0,6% за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия, дължимо до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнася.Договорен е платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни.

Със заповед № 3/31.10.2016 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.71, ал.1 КТ, считано от 01.11.2016 г.В представеното копие от трудовата книжка на ищцата също е отбелязано, че трудовият й договор е прекратен на основание чл.71, ал.1 КТ на 01.11.2016 г.

Представена е разменена кореспонденция между ищцата и управителя на ответното дружество от месец септември и месец октомври 2016 г., в които са обсъждани въпроси относно затруднения на комуникацията с ищцата и относно дейността по възложените й проекти.

Представени са и РКО № 1 от 20.09.2016 г. за получен от ищцата аванс за месец септември в размер на 100 лв. и РКО № 2 от 27.09.2016 г. за втори аванс за същия месец в размер на 100 лв., РКО № 3 от 28.10.2016 г. за получен аванс от нея в размер на 150 лв. за месец октомври 2016 г., както и ведомост за заплата за м.09.2016 г. в размер на 346,25 лв., подписана от ищцата.

Ведомостта за заплата за м.10.2016 г. в размер на 494,64 лв. не е подписана от ищцата.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице Д.Л.е установено, че размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца за периода от 12.09.2016 г. до 31.10.2016 г. възлиза на 1 072,70 лв., а за периода 12.09.2016 г.-24.11.2016 г.-на 1 588,97 лв.За посочените периоди и за заеманата длъжност „експерт, управление на програми и проекти“ липсва основание за начисляване на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит.Направените плащания от ответника са общо в размер на 696,25 лв.В случай, че се включи и заплатата за месец октомври 2016 г. съгласно представената и неподписана от ищцата ведомост плащанията от ответника биха възлизали на 1 190,89 лв.За месец септември 2016 г. работодателят е направил плащания към НАП в размер на 135,61 лв., за месец октомври 2016 г. плащанията са в размер на 193,72 лв., за месец ноември 2016 г. не са декларирани задължения към НАП и не са погасявани задължения на В.Д..За м.11.2016 г. не е начислено трудово възнаграждение на ищцата и не са начислявани и декларирани задължения към НАП за същата.Нетното трудово възнаграждение на ищцата за периода 12.09.-30.09.2016 г. възлиза на 346,25 лв., за м.10.2016 г.-на 494,64 лв. и за м.11.2016 г.-471,35 лв.За периода 12.09.-31.10.2016 г. съгласно платежна ведомост ищцата е ползвала 3 дни платен годишен отпуск, за което са начислени 90,14 лв.Не е представена молба за ползване на отпуск.При трудов стаж на ищцата един месец и 19 дни, както и при трудов стаж два месеца и 13 дни при договорен размер на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни дължимият отпуск е 3 дни.Законната лихва за забава върху дължимото от ответника месечно нетно трудово възнаграждение за периода 12.09.-24.11.2016 г. е в размер на 3,09 лв. за периода от 01.10.2016 г. до 11.12.2016 г. при хипотеза за липса на плащане от ответника на дължимото нетно трудово възнаграждение.В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че задълженията към НАП за периода м.септември-м.октомври 2016 г. са изплатени.

Съдът не обсъжда представените заповеди № 1/12.10.2016 г. за налагане на дисциплинарни наказания на ищцата, тъй като липсват данни за връчването им, а съгласно разпоредбата на чл.195, ал.3 КТ дисциплинарното наказание се счита за наложено от деня на връчване на заповедта или на получаването й, когато е изпратено с препоръчано писмо с обратна разписка.

Останалите доказателства не установяват релевантни към предмета на спора факти.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна следното:

Първоинстанционният съд е приел, че в исковата молба се съдържа признание за получаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на 24.11.2016 г., поради което с оглед разпоредбата на чл.335, ал.2, т.3 КТ трудовият договор е прекратен най-късно на тази дата.Съдът е приел, че начисляването на 14 отработени дни от ищцата през м.септември 2016 г. и 18 дни през месец октомври 2016 г. представлява признание на неизгоден за него факт, че ищцата е полагала труд на работното си място.Приел е, че основното трудово възнаграждение на ищцата е 631 лв., и че не е доказано да й се дължи допълнително възнаграждение за ТСПО по т.1.2 от договора и с оглед погасяване на задълженията към фиска и осигурителните фондове на ищцата се дължи нетно трудово възнаграждение в размер на 346,25 лв. за месец септември и 423,98 лв. за месец октомври 2016 г.Съдът е приел, че по делото не са представени доказателства ищцата да е ползвала 3 дни годишен отпуск и като е съобразил извършените от ответника плащания, за които има подписани от ищцата документи, е уважил иска по чл.128, т.2 КТ за 73,98 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение за м.октомври 2016 г., а за разликата до пълния предявен размер и период е отхвърлил иска.По отношение претенцията за трудово възнаграждение за м.11.2016 г. съдът е изложил съображения, че ищцата не е ангажирала доказателства да се е явявала на работното място и да се е поставяла на разположение на работодателя.Съдът е приел, че ищцата не е ползвала полагащия й се платен годишен отпуск за 3 дни и на база дневно трудово възнаграждение от 19,48 лв. /нетен размер/ е уважил иска за сумата от 70,64 лв.При определяне на размера на лихвата за забава съдът е съобразил клаузите на трудовия договор и е приел, че ответникът е в забава за изплащане на възнаграждението за м.10.2016 г. на 26.11.2016 г.

Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.Решението е постановено след задълбочено обсъждане на всички събрани по делото и относими към предмета на спора доказателства, не се установи нарушение на императивни материалноправни разпоредби.

Неоснователно е оплакването на въззивницата, че съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест, и че в тежест на ответника е да докаже, че тя не е изпълнявала трудовите си задължения.Спорад разпоредбата на чл.128, т.2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.Съгласно чл.8, ал.2 КТ трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите.На работника се дължи в пълен размер трудово възнаграждение, ако се е явил на работа в предприятието на посоченото в трудовия договор работно място и е изявил готовност да работи, но не по негова вина работодателят не е използвал работната му сила /Р № 36/17 г. по гр.д.№ 2999/16 г. на ВКС, IV ГО на ВКС, постановено по чл.290 ГПК; Опр. № 776/10 г. по гр.д.№ 252/10 г. на ВКС, IV ГО/.Въпреки дадените й указания ищцата не е доказала, че се е явявала на работа през м.11.2016 г. и е престирала работната си сила на работодателя, нито че е имала готовност да работи, но не по нейна вина работодателят не е използвал работната й сила.Направеният от първоинстанционния съд доклад по чл.146 ГПК е пълен, като съдът дори е указал на ищцата, че не сочи доказателства за полаган от нея труд през всеки ден от процесния период /явяване, изпълнение на задълженията съобразно уговореното/.При това положение ищцата следва да понесе последиците на доказателствената тежест.

Несъстоятелно е оплакването, че съдът е приел като дата на прекратяване на трудовия договор 01.11.2016 г., тъй като в мотивите на решението изрично е посочено, че с оглед признанието на ищцата относно датата на получаване на заповедта, съдържащо се в исковата молба и при липса на доказано по-ранно прекратяване, трудовият договор е прекратен на 24.11.2016  г.Следва да се добави, че видно от отразяването в трудовата книжка на ищцата, която е официален документ по смисъла на чл.347 КТ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя, датата на прекратяване на трудовото правоотношение е 01.11.2016 г.В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че за м.11.2016 г. работодателят не е декларирал и начислявал задължения към НАП.Дори и да се приеме, че датата на прекратяване на трудовият договор е 24.11.2016 г. с оглед липса на доказателства за явяване на ищцата на работното място за престиране на труд искът по чл.128, т.2 КТ за м.11.2016 г. се явява неоснователен.

Неоснователно е и възражението на въззивницата, че съдът не е приел като годни доказателства представени от ответника документи, а от друга страна се е позовал на тях в мотивите си.Писмените доказателства са представени своевременно от ответника в предоставения му от съда срок и са приети в съдебно заседание на 20.11.2018 г., като не са оспорени от ищцата.Съдът е обосновал изводите си въз основа на подписани от ищцата документи, за които се съдържа и признание в исковата молба и които са подкрепени и от приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза.

Други мотивирани оплаквания не се съдържат във въззивната жалба, а съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото в нея.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия сумата 350 лв.-разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.Възражението за прекомерност, заявено от въззивницата, е частично основателно, тъй като съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 329,42 лв.С оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото съдът счита, че претендираният от въззиваемият размер от 350 лв. следва да бъде намален на 329,42 лв.

Водим от горното съдът

 

Р Е Ш И :

           

ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.102019 г. на СРС, 148 с-в, по гр.д.№ 72578/16 г. в обжалваната част.

ОСЪЖДА В.Б.Д. с ЕГН ********** и с адрес: *** да заплати на „С.к.“ ЕООД с ЕИК ********и със седалище и адрес на управление:*** сумата 329,42 лв. /триста двадесет и девет лева и четиридесет и две стотинки/ на основание чл.78, ал.3 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.                            2.