Р
Е Ш Е
Н И Е № 1180
град Бургас, 17.09.2020 година.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД гр.Бургас, XIX-ти състав, в открито съдебно заседание на двадесет и седми
август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Чавдар Димитров
ЧЛЕНОВЕ: Христо Христов
Марина Николова
при секретар Кристина Линова, с участието на прокурор Христо Колев,
като
разгледа докладваното от съдия Димитров адм. дело № 1471 по описа за 2020 година и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И.М. ***, чрез пълномощника му адв. Г., срещу решение № 546 от 25.03.2019г., постановено по адм. дело № 3105/2018г. от Административен съд Бургас, както и по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ против същото решение. В жалбите се мотивират отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, иска се отмяната на съдебния акт и решаване на спора по същество.
Редовно призован за съдебно заседание касаторът М. се представлява от пълномощника по делото адв. Г., който не сочи нови доказателства, няма доказателствени искания и по същество поддържа доводите изложени в касационната жалба.
Вторият касатор Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" София в открито съдебно заседание и в представени по делото писмени бележки, чрез пълномощника си юрк. Чанев поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.
Процесуалният представител на Прокуратурата на Република България дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Счита, че обжалваното съдебно решение е правилно, постановено е при спазване на процесуалните правила и правилно тълкуване и приложение на материалния закон.
Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационните жалби са депозирани в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и са процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни по следните съображения:
Пред първостепенния съд И.М. е предявил, срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) за заплащане на обезщетение в размер на 20000 лв., чийто размер е бил изменен (намален) в хода на производството на 12 000лева за причинени неимуществени вреди (болки и страдания), понесени в периода от 12.03.2012г. до 25.09.2015г. в резултат на нарушение на чл.3 ЗИНЗС, поради поставяне в неблагоприятни битови условия в килията за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" - неосигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв. м. на човек и липса на ефективно хигиенизиране, почистване и обезпаразитяване, както и предоставяне на възможност за редовно поддържане на личната хигиена, както в Затвора Бургас, така и в ЗО „Строител“, гр. Бургас.
Касаторът ГДИН е предоставил служебно писмени доказателства за битовите условия и реда за хигиенизиране, както и за част от обитаваните от касатора М. помещения през спорния период, а за други е заявил, че не съхранява информация. Допуснати пред първата инстанция са били и гласни доказателствени средства - св. показания на лишени от свобода лица, посочени от страна на ищеца, относно неудостоверените от касатора ГДИН обстоятелства.
При анализа на събраните в хода на съдебното производство гласни и писмени доказателства, първоинстанционният съд е приел, че предявеният от М. иск за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, е неоснователен в частта, в която ГДИН се е позовал на изтекла давност, а именно за периода 12.02.2012г. - 20.09.2012г. и го е отхвърлил. Отхвърлил е исковата претенция и за периода 22.07.2014г. - 25.09.2015г. за сумата над приетата за основателна и доказана такава от 1 150,00 лева до пълния размер от 12 000,00 лева.
За да обоснове този извод, първоинстанционният съд е изяснил релевантните за исковата претенция факти, обсъдил е доказателствата, становищата на страните, свидетелските показания и приложимата правна уредба, като е приел, че исковата претенция за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, е само частично основателна и доказана.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
В случая не е налице твърдяната от касационния жалбоподател М. неправилност на обжалваното решение, основана на нарушение на приложимия материален закон и необоснованост. Въз основа на събраните по делото доказателства в обжалваното решение е изведен правилният извод за частична основателност на предявения иск, при неустановяване на сочения в исковата молба по-висок интензитет на страданията, причинени от наведените в молбата обстоятелства, от които ищецът извежда причинени неимуществени вреди. Причината за това е както кратката продължителност на процесното пребиваване от общо 1 година и 2 месеца, обстоятелството, че в част от този период той е пребивавал в ЗО „Строител“, където е служебно известно на състава, че изтърпяващите наказанието „лишаване от свобода“ лица са допуснати наоткрито през цялата светла част на деня, позволено им е полагането на труд и ежедневно ползване на банята. Въздействие върху уважения размер на исковата претенция оказва и обстоятелството, че за част от периода тя е била отхвърлена, поради изтекла давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Законът забранява осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата да им осигури от една страна условия за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета - като се имат предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо състояние да е изтърпявал наказание в неблагоприятни условия, рефлектиращи по посочения в исковата молба начин върху душевното му състояние.
Предявеният иск се основава на твърдените лоши (липса на минимална жилищна площ) и нехигиенични условия в килиите, в които е бил настанен от 22.07.2014г. до 25.09.2015г., поради бездействие на служители на ответника. В съответствие с доказателствата по делото първоинстанционният съд е направил извод, че е налице бездействие по отношение на битовите условия в исковия период, които надхвърлят обичайното ниво на суровост и неприятни емоции от изтърпяване на самото наказание „лишаване от свобода“ и са достигнали обхвата на чл.3 от ЕКПЧ.
Решаващият съд правилно и законосъобразно е счел, че със събраните доказателства по делото се установяват незаконосъобразни действия/ бездействия на администрацията на Затвора Бургас, а предявената искова претенция за частично основателна предявената искова претенция, предвид на това, че в случая липсва умисъл от страна на отговорните лица, а само неполагане на дължимата грижа. В резултат на това са налице преживени негативни преживявания, които правилно след преценка на интензитета им, са оценени като такива с по-ниска степен на тежест в сравнение с тези по делата Кехайов с-у България , Решение от 12.10.2006г. ; Стайков с-у България, Решение от 28.06.2007г. и Малечков с-у България, предвид обстоятелството, че в тях обезщетенията надхвърлят компенсацията за нарушението по чл.3 ЕКПЧ.
Неоснователни са и оплакванията в двете жалби за необоснованост на решението по отношение на размера на обезщетението. Първоинстанционният съд е изложил точни и ясни мотиви и правилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като направените изводи на решаващия съд относно размерът на обезщетението съответстват на данните по делото, установяващи конкретни факти по непротиворечив начин. Взета е предвид и практиката на ЕСПЧ, където присъденото обезщетение по цитираните решения касае и обезвреда за нарушения и на други норми на конвенцията, респ. на преценка е било подложено и усещането за безпомощност поради липсата на адекватно вътрешноправно средство за защита, което усещане в настоящия момент е преодоляно именно поради наличието на правна възможност за разгръщане на настоящото исково производство.
В тази връзка неоснователни са и доводите на касационния жалбоподател ГДИН както за отмяна на осъдителната част от решението, така и за намаляване на размера на присъденото обезщетение. Присъдeното обезщетение в размер от 1150,00 лева е правилно и не са налице основания за неговото намаляване. Същото е справедливо определено, на основание чл. 52 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ЗОДОВ, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху увреденото лице, като се има предвид и размера на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения по казуси, близки на процесния. По тези съображения касационната жалба на ГДИН се явява неоснователна.
Неоснователна е касационната жалба на ГДИН и в частта, в която се търси присъждане на разноски за отхвърлената част от исковата молба на М.. Разпоредбата на чл.286, ал.3 ЗИНЗС е специална и не предвижда хипотеза на присъждане на разноски в тежест на ищеца в хипотезата на частично уважаване на исковата му претенция. Причината за това в исторически план се дължи на множоството осъдителни по отношение на държавата дела за обезщетение на допуснати нарушения на чл.6, ал.1 от ЕКПЧ, заради хипотези в които при действието на ЗОДОВ, преди промяната в заглавието му през 2006г., когато същият е с наименование ЗОДВПГ лица с частично уважени искове против държавата са осъдени да заплащат такси по-високи от сумата, присъдена им като обезщетение, което обстоятелство бива преценено от съда в Страсбург като нарушение на правото на справедлив процес. Осъдителните решения от своя страна се явяват основание за отмяна на влезлите в сила решения по ЗОДВПГ, по реда на извънредния способ, уреден в ГПК. В този смисъл например решение №23/04.02.2020г. по гр.д. №90/2015г. по описа на ВКС, III-то гражданско отделение, председател с-я Бонка Дечева. В този смисъл, обосновани и правилни са направените изводи от съда, за липсата на основание за присъждане на разноски в хипотезата на частично уважаване на исковата претенция.
По тези съображения решението като правилно следва да се остави в сила, без присъждане на разноски в полза на кой да е от двамата касатори.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 546 от 25.03.2019г. по адм. дело № 3105/2018г. на Административен съд– Бургас.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: