№ 2695
гр. Варна, 19.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Т.Л.
при участието на секретаря Д.С.Д.
като разгледа докладваното от Т.Л. Гражданско дело № 20223110111392 по
описа за 2022 година
Производството по делото е образувано въз основа искова молба на
„С.К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
**********, с която против М. М. Р., ЕГН **********, с адрес: **********,
са предявени искове по реда на чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД, за
установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №6521/2022 г. по
описа на ВРС, а именно: 1000 лв. - главница, дължима сума по договор за заем
№ 362411 от 08.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението, до изплащане на вземането;
268,12 лв. - възнаградителна лихва, начислена за периода от 08.10.2019 г. до
08.04.2021 г. и 415,58 лв. - лихва за забава, начислена за периода от
08.09.2020 г. до 01.05.2022 г. Претендират се сторените разноски в исковото и
в заповедното производство.
Обстоятелства, от които произтичат претендираните от ищеца права:
По силата на договор за паричен заем №362411/08.10.2019 г., сключен
между страните, от разстояние, ищецът предоставя на кредитен лимит в
размер на 1000 лева. Сключването на договора е в съответствие с
изискванията на ЗПФУР, като инициативата за встъпване в облигационното
правоотношение е на ответника. Описва конкретните действия по сключване
на договора. На посочения от ответника електронен адрес са изпратени:
договор за паричен заем №362411 ведно с погасителен план, както и
приложимите Общи условия на кредитора. Заявява, че последните са приети
от заемателя, като договорът влиза в сила на датата на изпращането му -
08.10.2019 г., като от тази дата той е задължителен за страните по него.
Твърди се, че сумата е предоставена на потребителя, на каса на Изи Пей,
1
срещу представяне на лична карта. Сочи, че ответникът е извършвал
плащания по договора, като същите са в общ размер на 660 лева, като с тях са
погасени първите четири вноски по договора за кредит, съгласно
погасителния план.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК, ответникът представя писмен отговор на
исковата молба, с който оспорва основателността на предявените искове.
Въвежда възражение за недействителност на процесния договор поради
противоречие на чл.22 ЗПК. Оспорва договорът да съдържа погасителен план,
като сочи, че приложената към него таблица е неясна и същата не може да се
възприеме като погасителен план, по смисъла на ЗПК. Твърди нищожност на
процесния договор поради накърняване на добрите нрави, тъй като е налице
значителна нееквивалентност на насрещните престации. Намира за нищожна,
като накърняваща добрите нрави, клаузата, с която е определен годишният
лихвен процент в размер на 40,05%. Сочи, че максималният размер на
възнаградителната лихва не може да надвишава трикратния размер на
законната лихва. Въвежда възражение за наличие на неравноправни клаузи в
договора, а именно - уговорката за заплащане на неустойка. Твърди
неспазване на чл.11, ал.1, т.20, 23 и 24 ЗПК, както и допуснато нарушение на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12, т.20, чл.12, ал.1, т.7 - 9 ЗПК, поради което
договорът е недействителен. При горните доводи, настоява за отхвърляне на
предявените искове, изцяло.
Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото
и доводите на страните, приема за установено, от фактическа и правна
страна, следното:
Предявените искове намират правното си основание в разпоредбите на
чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240 ЗЗД и чл.86 вр. чл.84, ал.1
ЗЗД. В процесния случай, приложение намират и разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Исковете са допустими, поради което съдът дължи
произнасяне по основателността им.
Исковата молба е подадена след успешно проведено производство по
чл. 410 ГПК. Въз основа на заявление на ищеца е образувано ч.гр.д. №
6521/2022 г. по описа на ВРС, по което е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК №3590/07.06.2022 г., за следните суми:
1000 лева – главница, дължима сума по договор за паричен заем №362411/
08.10.2019 г., ведно със законната лихва от 23.05.2022 г. до окончателното
изплащане на задължението; 268,12 лева – договорна възнаградителна лихва,
начислена за периода 08.10.2019 г. до 08.04.2021 г.; 415,58 лева – лихва за
забава, начислена за периода от 08.09.2020 г. до 01.05.2022 г.; както и
сторените разноски в заповедното производство.
Заповедта е връчена на ответника, който в законоустановения срок от
съобщаването депозира възражение срещу издадената заповед за изпълнение
по реда на чл.414 ГПК. На заявителя е указана възможността да предяви иск
2
за установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 ГПК, който в
изпълнение разпореждането на заповедния съд, представя искова молба за
установяване на вземанията си по издадената заповед за изпълнение.
Съгласно разпределението на доказателствената тежест в процеса,
предвидено в разпоредбата на чл.154 ГПК, по предявен положителен
установителен иск, в тежест на ищеца е да установи, че е налице валидно
възникнало правоотношение между страните, елемент от съдържание, на
което е задължението на ответника да престира определена или определяема
парична сума, на сочените от ищеца основания, при неизпълнението на това
задължение от страна на ответника. По отношение на твърдението за
неизпълнение на договорно задължение, което като отрицателен факт от
действителността, а именно неосъществяване на дължимо поведение от
страна на ответника – заплащане на дължими суми, е достатъчно твърдението
на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да установи
положителният факт, който го изключва.
На основание чл.7, ал.3 ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. С
определението по чл.140 ГПК, съдът е указал на страните, че за изпълнение
на това свое задължение не е необходимо да е налице възражение от страна
на потребителя, независимо от обстоятелството, че твърдение за наличие на
неравноправна клауза в процесния договор за кредит е въведено от ответника
с отговора на исковата молба.
Съдът намира за безспорно установено, че страните по спора са
обвързани в облигационно правоотношение възникнало въз основа на
договор за паричен заем №362411/08.10.2019 г., сключен между тях по реда
на чл.6 ЗПФУР. Последната разпоредба определя, че договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението, до сключването на договора, страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние. В изпълнение на
договора, заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на
1000 лева, срещу насрещното задължение на последния да върне
предоставената в заем сума, ведно с възнаградителна лихва или общо 1401,64
лева, на 18 месечни вноски, първата, от които с падеж 08.11.2019 г. и краен
срок на погасяване – 08.04.2021 г. Съгласно предвиденото с договора,
годишният процент на разходите е в размер на 47,98 %, а годишният лихвен
процент – 40,05 %.
Инициативата за встъпване в облигационното отношение е на ищеца,
който чрез попълване на електронна форма за регистрация на интернет
платформата на ответника – https://credirect.bg, на дата 08.10.2019 г., е заявил
искането си да му бъде предоставена в заем парична сума. Ответникът не
спори, че ищецът му е предоставил договор за паричен заем и относимите
3
Общи условия. Заемателят се е запознал със същите и е приел условията на
договора, като с разписка № 0700009760918106/08.10.2019 г., ищецът е
изплатил на ответника сумата от 1000 лева. Последното обстоятелство не се
оспорва от заемателя.
Процесният договор е изготвен на разбираем език и съдържа
изискуемите реквизити. Текстът на договора е лесно четим. Налице е
индивидуализация относно страните, размера на заема, дължимата договорна
лихва. Погасителният план с посочване на падежите и размерите на
погасителните вноски е част от договора, поради което възражението на
ответника, че договорът не съдържа погасителен план, не може да бъде
споделено. Размерът на отделните погасителни вноски и общо дължимата
сума е поставен в зависимост от изпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение.
Договорът е сключен при спазване изискванията на чл.18 ЗПФУР, който
поставя в тежест на доставчика да докаже, че е предоставил на потребителя
необходимата преддоговорна информация, че е получил съгласието на
последния за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото
изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор; че са спазени сроковете по чл.12, ал.1 и ал.2 ЗПФУР. На
основание чл.18, ал.2 ЗПФУР, за доказване предоставянето на преддоговорна
информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага
чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – ЗЕДЕП /ЗЕДЕУУ – загл. изм. ДВ
бр. 85/24.10.2017 г./.
С разпоредбата на чл. 3, ал.1 ЗЕДУУ, препращаща към чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли
2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги
при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива
1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), е дадено определение на
електронен документ – всяко съдържание, съхранявано в електронна форма,
по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.
Процесният договор е реален, като същият се счита за сключен с
предаване на заемателя, на предмета му – пари или други заместими вещи
/чл.240, ал.1 ЗЗД/. От представените писмени доказателства и от
заключението на проведената по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че сумата от 1000 лева е наредена за плащане на дата 08.10.2019
г. в 10:02:30 ч. и е получена от ответника на същата дата, в 11:44:14 ч.
Видно от приетото по делото заключение на ССчЕ, ответникът е
извършил плащания по договора, в общ размер на 660 лева – за неустойка и
лихва. Според вещото лице, неплатени са останали следните суми: 1000 лева
– главница; 268,12 лева – възнаградителна лихва, начислена за периода
08.10.2019 г. до 08.04.2021 г. и 415,58 лева – лихва за забава. Направено е
уточнение, че мораторната лихва е изчислена върху сбора от сумите за
главница, лихва и неустойка, за периода от 10.08.2020 г. до 01.05.2020 г.
4
/01.05.2022 г. по приложението/, като за периода от 08.09.2020 г. до
01.05.2022 г., дължимата сума за лихва за забава е в размер на 399,02 лева.
Законната лихва, изчислена само върху падежиралата главница, за периода от
08.09.2020 г. до 01.05.2022 г. е в размер на 147,26 лева.
Съгласно разрешението дадено с ТР №1/2020 г. от 27.04.2020 г. на ВКС,
ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или
от събраните по делото доказателства.
При горните доводи, съдът намира, че следва да се произнесе по
действителността на клаузата за неустойка – част от процесния договор.
Съгласно чл.6.1. от същия, заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина
и реда, и отговарящо на условията по чл. 33, ал.1 от Общите условия:
поръчител или банкова гаранция /поне едно от изброените/. Съгласно
посочения текст, тези условия са следните: поръчителство на едно или две
физически лица, които да отговарят кумулативно на следните условия: да
имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната /а в случай, че са двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки от тях да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната/, не са поръчители по други
договори за заем, сключени от заемодателя, не са заематели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със заемодателя, нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ, да представят служебна бележка от работодателя си
или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход;
предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорната главница и
лихва.
Относимите Общи условия към процесния договор са представени по
ч.гр.д. №6521/2022 г. по описа на ВРС, приобщено по настоящото дело. С
разпореждане №19751/06.06.2022 г. в заповедното производство, настоящият
съдебен състав е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, в частта относно претенцията за неустойка, като е намерил, че
клаузата, с която е уговорена същата, е недействителна. Единствената
причина за включване на неустойката в дължимите от заемателя суми е
обстоятелството, че последният не е предоставил на заемодателя исканото
обезпечение, в срок, който е изключително кратък – само 3 дни, при
абсолютно неизпълними условия. При данни, че предоставената в заем сума е
5
в размер на 1000 лева, да се иска предоставяне на обезпечение при видимо
невъзможни условия, в срок от 3 дни, не може да обоснове друг извод, освен,
че крайната цел на заемодателя е да принуди заемателя да се съгласи с
начисляването на допълнителна сума по договора, представляваща 201,84 %
от главното задължение. Изискването за предоставяне на обезпечение не е
посочено като предпоставка за сключване на договора, а е включено в самия
договор, като не е ясно дали заемателят предварително е бил уведомен за
последствията от неизпълнение на това изискване. Неустойката е дължима на
датите на погасителните вноски, което доказва, че същата няма нито
обезпечителна, нито обезщетителна, нито санкционна функция, а размерът й
е необосновано висок. Тя е уговорена извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции /т.3 от ТР №1/2009 от 15.06.2010 на
ОСТК, ВКС/, поради което е недействителна. Налице е накърняване на
добрите нрави, доколкото плащане на тази допълнителна сума би довело до
неоснователно обогатяване на кредитора, поради което и на осн. чл.143, ал.2,
т.5 ЗЗП клаузата за уговарянето е неравноправна, а неравноправните клаузи
в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално /чл.146,
ал.1 ЗЗП/. Макар да се твърди, че неустоечната клауза е уговорена
индивидуално с потребителя, доказателства в подкрепа на това твърдение не
се представят. Обстоятелството, че същата е включена в погасителния план,
не обосновава извод за наличие на такава индивидуална уговорка.
Отделно, начисляването на неустойката не се отчита при формиране на
ГПР по договора. Съгласно изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът
за кредит следва да съдържа информация относно ГПР и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите. Годишният процент на
разходите по кредита е в размер на 47,98 %, като не се съдържа информация
относно начина на формирането му. Неустойката безусловно представлява
разход по договора, който, както се установи от доказателствата по делото, се
изплаща от кредитополучателя с всички погасителни вноски, а този извод
следва от обстоятелството, че начисляването на същата се извършва
непосредствено след сключване на договора, още с първата погасителна
вноска, предвид неизпълнение на кредиторовото изискване за предоставяне
на обезпечение в тридневен срок от възникване на облигационното
правоотношение. При предоставена в заем сума в размер на 1000 лева,
заемателят дължи на заемодателя сума в общ размер на 1401,64 лева /т.10 от
„Параметри на заема“/ и 3320 лева или 332 % от усвоената сума, съгласно
погасителния план, като неустойката не само не е включена в сумата за
връщане, но потребителят не би могъл да влияе по какъвто и да е начин върху
начисляването на същата.
Като не е включил допълнителният разход в общия размер на разходите
по кредита, кредиторът е представил невярна информация на потребителя,
тъй като е вписал в договора ГПР по-нисък от действителния - в този смисъл
6
определение №531/10.06.2022 г. по гр. дело №2589/2021 г. на ВКС, 3 г.о. В
същия съдебен акт е посочено, че договорът следва да съдържа вярно и
коректно посочване на ГПР, а то ще е вярно и коректно, ако съответства на
параметрите на договореното, във връзка със задълженията на потребителя,
неговите преки и косвени разходи, оскъпяващи кредита. Съобразяване на
разхода за неустойка при определяне на общия размер на разходите по
кредита води до извода, че ГПР по договора за кредит не е в съответствие с
императивното изискване на чл.19, ал.4 ЗПК. Следва да се посочи, че
начисляване на неустойката не може да се оправдае с договорната свобода,
защитавана с разпоредбата на чл.9 ЗЗД, доколкото при определяне
съдържанието на договора, страните по него следва да се съобразяват с
нормите на закона и добрите нрави.
Уговорената с договора за потребителски кредит, възнаградителна
лихва /40,05%/, надвишава трикратния размер на законната лихва,
респективно накърнява добрите нрави, то същата е нищожна, на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД. Установената практика на ВКС, обективирана в съдебни
актове като: решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, 2
г.о.; решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. №315/2005 г. на ВКС, 2 г.о.;
решение №1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., приема, че
клаузи, с които се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва при обезпечени заеми и двукратния размер при
необезпечени заеми, са недействителни като противоречащи на добрите
нрави.
При горните доводи, съдът намира, че клаузите с които са определени
ГЛП и ГРП са нищожни на основание чл.26, ал.1, ЗЗД, като накърняващи
добрите нрави. Разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД не може да бъде приложена,
тъй като тези клаузи не могат да бъдат заместени по право от повелителните
правила на закона, нито може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните части, доколкото включването на клаузи с
които се определят ГЛП и ГРП е въведено като изрично изискване по чл.11,
ал.1, т.9 и 10 ЗПК. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. След като клаузите, с които са
уговорени ГЛП и ГРП са нищожни, то същите не пораждат правно действие,
като недействителността им влече недействителност на целия договор. На
основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Според вещото лице, вземането на ищеца към ответника, за главница е
в размер на 1000 лева. След сключване на договора, заемателят е извършил
плащания в общ размер на 660 лева, с които е погасил частично вземания за
неустойка и лихва, в общ размер на 660 лева. Това вземане е недължимо,
поради което главницата от 1000 лева следва да се намали с тази сума.
7
При горните доводи, искът за главница се явява основателен за сумата
от 340 лева, като до този размер същият следва да бъде уважен, а за разликата
над тази сума, до пълния претендиран размер от 1000 лева, искът подлежи на
отхвърляне. На отхвърляне подлежи претенцията за заплащане на договорна
възнаградителна лихва и мораторна лихва. Ответникът дължи законна лихва
върху присъдената сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане. На основание чл. 422, ал.1 ГПК, искът за
съществуване на вземането се смята за предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по
чл. 415, ал. 4 ГПК, т.е. от 23.05.2022 г.
Съразмерно на уважената част от иска, на основание чл. 78, ал.1 ГПК,
ищецът има право на сторените от него разноски в общ размер на 147,65 лева,
за които е представен списък по чл.80 ГПК, като същите следва да се
възложат за плащане в тежест на ответника.
В съгласие с т.12 от ТР №4/2013 от 18.06.2014 г. по т.д. №4/2013 г. на
ОСГТК, ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.415, ал.1
ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в
заповедното производство. С оглед изхода от спора, в полза на ищеца се
следват сторените разноски в заповедното производство в общ размер на
16,90 лева.
Процесуалният представител на ищеца – адв. М. Л. Л. – САК
претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в общ размер на 1220
лева – сбор от възнагражденията по предявените обективно съединени искове
за главница, договорна лихва и лихва за забава. На основание чл.38, ал.2 ЗА,
ако в производството насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението
в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда
другата страна да го заплати. С оглед липсата на правна и фактическа
сложност на делото, същото следва да се определи в минималния размер по
чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като при съобразяване на отхвърлената част от
исковете, в полза на адв. М. Л. Л. – САК се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 957,68 лева, на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2
ЗА.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК,
че М. М. Р., ЕГН **********, с адрес: **********, ДЪЛЖИ на „С.К.“ ООД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: **********, сумата от
340 лева - представляваща главница, дължима сума по договор за заем №
362411 от 08.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
8
от датата на подаване на заявлението в съда – 23.05.2022 г. до изплащане на
вземането, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 6521/2022 г. по описа на ВРС, като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница, за разликата над 340 лева до пълния претендиран размер от
1000 лева; за сумата от 268,12 лв. - възнаградителна лихва, начислена за
периода от 08.10.2019 г. до 08.04.2021 г. и иска за сумата от 415,58 лв. -
лихва за забава, начислена за периода от 08.09.2020 г. до 01.05.2022 г.
ОСЪЖДА М. М. Р., ЕГН **********, с адрес: **********, да заплати
на „С.К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
**********, сторените разноски по делото в размер на 147,65 лева и
разноските по ч.гр.д.№ 6521/2022 г. по описа на ВРС г. по описа на РС –
Варна, в размер на 16,90 лева.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: **********, да заплати на адв. М. Л. Л. – САК, с адрес:
**********, адвокатско възнаграждение в размер на 957,68 лева, на
основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗА.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Варненски
окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9