№ 2703
гр. София, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20231100507727 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 8364 от 22.05.2023 г. по гр.д. № 49592/2022 г. Софийски
районен съд, 25 състав отхвърлил предявения от К. Я. Д., ЕГН **********,
срещу „И.А. М.“ АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за сумата 50 лв., като част от общо дължима сума в размер на
500 лв., претендирана като недължимо платена по договор за паричен заем №
3383142, сключен на 28.11.2018 г. между „И.А. М.“ АД и К. Я. Д., поради
нищожност на неустоечна клауза, предвидена в същия, ведно със законната
лихва върху сумата от подаване на исковата молба на 12.09.2022 г. до
окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца К. Я. Д., който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, обусловило и материална
незаконосъобразност на решението. За да възникне правото на парично
вземане по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД било необходимо да
1
се установи, че процесната сума е излязла от патримониума на ищеца, че тя е
постъпила в имуществения комплекс на ответника, и че това разместване на
блага е без правно основание. В тежест на ищеца било да установи, че
ответникът е получил процесната сума при условията на така посочения
договор. Приетото и неоспорено заключение на ССЕ следвало да даде
основание на съда да приеме, че между страните е сключен договор за
паричен заем № 3383142 от 28.11.2018 г. От заключението се установило, че
ищецът е заплатил на ответника сумата 120.12 лв. за договорна неустойка.
Доказването на този факт и липсата на ангажирани доказателства от
ответника, че разместването е на валидно правно основание било достатъчно
за да се приеме, че е налице неоснователно разместване на имуществени
блага. Отделно от това не можело да се приеме, че клаузата на чл. 4 от
договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя.
Същата била уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 ЗПК. Поради това
моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с
което да уважи предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции
съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна „И.А. М.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1
ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5
ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът следи служебно
2
за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а по същество решението е правилно по следните
съображения:
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ищецът
твърди, че заплатил на ответника без основание – въз основа на нищожната
неустоечна клауза на чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 3383142,
сключен между страните на 28.11.2018 г., сумата от 500 лв., от които
претендира частично 50 лв. Претендирана е и законната лихва от завеждане
на исковата молба в съда на 12.09.2022 г. до окончателното плащане.
При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без
основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква
предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание,
т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите
на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване факта на плащането на сумата, а ответникът - да докаже, че
е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.
В случаите, когато ищецът твърди плащането да е извършено по нищожен
договор (респ. нищожна договорна клауза), при доказване от ответника на
основание за получаването в тежест на ищеца е да докаже твърдението си, че
това основание е нищожно. В този смисъл е и решение № 29 от 28.03.2012 г.
по гр. д. № 1144/2010 г., ІV ГО на ВКС, съгласно което „с иска по чл. 55, ал. 1
ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в
негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да
докаже на какво основание е получил даденото. Презумпцията по чл. 26, ал. 2,
изр. 2 ЗЗД определя тежестта на претендиращия нищожност на сключена
сделка да докаже липсата на основание (причина, кауза). Първата хипотеза
на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато
ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът
3
докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая
даденото е без основание“.
В случая от приетото и неоспорено заключение на ССЕ се установява, че
между страните действително е бил сключен твърденият в исковата молба
договор за потребителски кредит № 3383142 от 28.11.2018 г., по който
ищецът е заплатил неустойка в размер на 120.12 лв. от общо начислена такава
в размер на 398.42 лв. Следователно ищецът е доказал „даване“ на сумата
120.12 лв. на ответника, но и последният е доказал наличие на основание за
получаване на тази сума – сключен между страните договор. При
доказателствена тежест за ищеца обаче, същият не е доказал твърдението си
сумата от 120.12 лв. да е платена въз основа на нищожна неустоечна клауза.
Въпреки дадените му с доклада по делото указания, ищецът не е представил
сключения между страните договор. Това прави невъзможна преценката от
съда дали клаузата за неустойка е нищожна - на сочените в исковата молба
основания или на други основания, предвид служебно възложената му
проверка с нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК.
След като сумата е заплатена от ищеца на ответника на основание клауза
в сключен между страните договор, а ищецът не е доказал твърдението си
тази клауза да е нищожна, предявеният като частичен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение
следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е претендирал юрисконсултско възнаграждение. По реда
на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулт
на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8364 от 22.05.2023 г., постановено по
гр.д. № 49592/2022 г. на Софийски районен съд, 25 състав.
4
ОСЪЖДА К. Я. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к. *******,
да заплати на „И.А. М.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ******* на основание чл. 78 ГПК сумата 50.00
лв. (петдесет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5