Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 19.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на пети юни две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №16085 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
решение от 04.10.2018 г. по гр.д. №25071/2018 г. на Софийския районен съд, 62
състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Н.С.С.
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК
за сумата от 1995,63 лв. - главница и сумата от 228,02 лв. - мораторна лихва,
като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски и по сметка на СРС
държавна такса.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и
постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът не е потребител на
топлинна енергия по смисъла на ЗЕ. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените
искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Н.С.С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстнанционното
решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима,
а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно, допустимо и правилно по следните съображения:
СРС е сезиран от „Т.С.“ ЕАД с искова
молба, с която срещу Н.С.С. са предявени кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД
вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за сумата
1995,63 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „******, с аб. №128588, за
периода мес.05.2015 г. - мес.04.2017 г. и сумата от 228,02 лв., представляваща лихва за забава за периода
14.01.2016 г. - 12.01.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по гр.д. №8561/2018 г. по описа на СРС, 62 състав.
В срока за
отговор по чл.131 ГПК ответникът е оспорил предявените искове с твърдения, че
не е собственик или ползвател на процесния топлоснабден имот.
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1
Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на
топлинна енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното
дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот -
ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна
енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия,
публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо
писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по
отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи
условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което
възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването
на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150
ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна
енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване
на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за
възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на
облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е
основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна
енергия, дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна
връзка, за която се прилагат съответно правилата за договорите.
По делото е представен нот. акт за
покупко-продажба на недвижим имот №123, т.ІІ, н.д. №274/28.03.2008 г. на нот. М.И.,
от който се установява, че ответникът е продал на С.С.С.процесния недвижим
имот.
Видно от представеното по делото
удостоверение за наследници, изх. №35/25.11.2016 г., издадено от СО, район
„Триадица“, С.С.С.е починал на 26.08.2016 г. и е оставил следните наследници по
закон: Н.С.С. – сестра.
Видно от представения по делото договор
за продажба на наследство от 31.01.2017 г., нот. заверен от нот. М.Г., рег.
№954/31.01.2017 г., и вписан в Служба по вписванията – гр. София, ответникът е
продал на С.Х.Х.цялото си наследство като съвкупност от права и задължения,
останало след смъртта на брат и С.С.С., починал на 26.08.2016 г.
При тези данни, настоящият съдебен
състав намира, че страните не са в соченото от ищеца облигационно
правоотношение по доставка на топлинна енергия, доколкото ответникът не е бил
нито собственик, нито ползвател, на процесния топлоснабден имот през процесния
период, поради което решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното
искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 371,24 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за
прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е
основателно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие,
сключен между въззиваемата страна и Адв. дружество „В.и П.“, според който
ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на
сумата от 400,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §
2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното
по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата и правната сложност на
делото, следва да бъде намалено до минималния размер или сумата от 371,24 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение от 04.10.2018 г.,
постановено по гр.д. №25071/2018 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.С.С., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 371,24 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.