№ 177
гр. Русе, 20.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Тодорка Недева
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20224500500158 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от "УНИВЕРСИТЕТСКА
МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ "КАНЕВ"" АД
(УМБАЛ „КАНЕВ“), ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр. Русе, ул. „Независимост“ № 2, чрез адв. Е.Н. от АК – Русе, със съдебен
адрес гр. Русе, ул. „Любомир Пипков“ № 2, против Решение №
1148/20.12.2021 г. по гр.д. № 1986/2021 г. на РС – Русе, с което е уважен искът
на Р. Х. Р. против жалбоподателя за признаване на уволнението на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, извършено със Заповед № 27/11.02.2021 г. на
изпълнителния директор на УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, за незаконно.
Жалбоподателят счита обжалваното решение като неправилно, поради
нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Изводите
на съда за правилното провеждане на дисциплинарното производство по чл.
195 КТ били правилни. Съгласява се с извода на съда, че твърдяното
нарушение, извършено от въззиваемата страна на 19.12.2020 г., можело да се
квалифицира само като „неявяване на работа“, а не едновременно като
1
неявяване и „неизпълнение на възложената работа“. По другите
обстоятелства въззивникът счита, че съдът не обсъдил в пълнота
представените от работодателя доказателства. С Определение №
1144/03.06.2021 г. районният съд, след изтичане на срока по чл. 131 ГПК,
произнесъл своя доклад по делото и разпределил доказателствената тежест
между страните, като задължил ответника УМБАЛ „КАНЕВ“ АД да
представи работните графици на многопрофилното спешно отделение (МСО)
за периода януари 2020 г. – януари 2021 г., както и издадените от
изпълнителния директор на болницата заповеди за промяна на мястото и
характера на работата на основание чл. 120 КТ. Тези указания били
изпълнени от жалбоподателя, но съдът, съобразявайки се с направеното от
ищеца възражение за преклудиране на доказателствата в първото заседание по
делото отказал да приеме представените от ответника графици. Не следвало
да се приеме, че макар и след срока за отговор по чл. 131 ГПК възможността
за представяне на именно тези доказателства е преклудирана. Съдът не
направил разграничение между първоначални и окончателни графици, които
по същество били свързани. По този начин съдът лишил жалбоподателя от
възможност да защити законосъобразността на действията си. От
доказателствата се установявало, че въззиваемата – *-* Х., съвършено
съзнателно отказала да положи подпис върху предоставената заповед, както
и върху първоначалния график за дежурствата в МСО и не се явила на работа
на посочената в заповедта дата – нощно дежурство на 19.12.2020 г. За това, че
същата се запознала с нея, свидетелствала св. Надя О., според която ищцата
отказала да се подпише, че е уведомена за заповедта, но я снимала с телефона
си. Едва след като разбрала, че срещу нея започва дисциплинарно
производство, депозирала на 04.01.2021 г. изявление, че нямало да поема
дежурства без изрична заповед, а на 05.01.2021 г. е поискала от Отдел
„Човешки ресурси“ да се връчи по надлежен ред Заповед № 577/2021 г.
Съдът приел, че не било доказано по безсъмнен начин нарушението на
трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на работа, тъй като
направил извод, че Заповед № 577/2021 г. не била редовно връчена на ищцата.
Със същите аргументи съдът достигнал до погрешен извод за липсата на
несъмнени доказателства относно второто нарушение на ищцата, извършено
на 23.12.2020 г., което се изразявало в неизпълнение на заповед да поеме по
спешност дежурството в МСО. Тя не се явила на работа, като било
2
докладвано на св. *-* Д., че в Спешното отделение имало отсъстващ л.. *-* Д.
проверил, че работата във Второ вътрешно отделение, където било мястото на
работа на ищцата, била обезпечена от наличен л. и вторият такъв – ищцата,
можела да замести колегата си в Спешното. Вместо това ищцата посетила
личния си л., който издал болничен лист, обхващат датата 23.12.2020 г., но
последният, след като узнал, че *-* Х. била се явила на работа и отработила
част от смяната, анулирал болничния лист. Тогава *-* Х. потърсила друг л. и
представила втори болничен лист със сходна диагноза. Независимо, че била
търсена по телефона, включително и с настоявания да се яви пред
изпълнителния директор, тя напуснала района на болницата. Самият факт, че
ищцата осъществила „рейд“ – посетила един л., след което входирала
издадения от нея болничен лист в Отдел „Човешки ресурси“, но след това го
взела обратно и посетила кабинета на втори л. и депозирала нов болничен
лист, сочело на възможността на *-* Х. да отработва часове в МСО. Съдът не
обсъдил в достатъчна степен липсата на професионална ангажираност и
професионална етика, съвършено съзнателното отклонение да се яви на
работа в Спешно отделение – второ по ред за месец декември. Ищцата давала
противоречиви обяснения за страданието си – веднъж, че било последица от
Ковид, а втори път – че било хронично. Моли за отмяната на
първоинстанционното решение и за постановяване на ново, с което искът за
незаконно уволнение да бъде отхвърлен.
Въззиваемата страна Р. Х. Р., ЕГН: **********, с адрес с. Б, общ. Д. м.,
обл. Р., ул. „И. В.“ № *, чрез адв. М.П. и мл. адв. Т.Е., и двете от АК – София
със съдебен адрес гр. София, ул. „Георги Бенковски“ № 16, ет. 1, офис 2, в
законоустановения двуседмичен срок е депозирала отговор на въззивната
жалба, с който счита същата за неоснователна. Твърдението за
необоснованост на решението било бланкетно, доколкото липсвали доводи за
конкретно допуснати нарушения на правилата на логиката, науката или
техниката. Не отговаряли на обективната истина твърденията за недопуснати
доказателства от съда, доколкото не било направено разграничение от
ответника за това кои графици били първоначални и окончателни, както и
липсвало изрични доказателствени искания за представяне на същите.
Въпреки че писмените доказателства били представени извън срока за
отговор на исковата молба, първоинстанционният съд докладвал същите и го
допуснал и приложил към делото. Съдът задължил ответника на основание
3
чл. 160, ал. 1 ГПК да представи процесните работни графици за периода
януари 2020 – януари 2021 г. С оглед липсата на възражение на страните по
доклада по делото, направен в заседание на 04.10.2021 г. намира, че е
настъпила преклузия за представяне на доказателства. Правилно съдът
отказал в о.с.з. от 01.12.2021 г. да приеме представените от УМБАЛ
„КАНЕВ“ писмени доказателства с оглед спазването на императивните
разпоредби на процесуалния закон. По отношение авторството на ръкописния
текст за отказа за връчване на Заповед № 577/23.11.2020 г. жалбоподателят за
първи път въвел твърдението, че бил изпълнен от юрк. А.. Посочените като
свидетели на отказа на връчването на тази заповед на ищцата отразили с
подписите си, че същата отказала да получи заповедта на 11.12.2020 г.
Ищцата оспорила писменото доказателство, поискала съда да открие
производство по оспорване на документ, но били изложени съображения за
неприложимост на производството по чл. 193 ГПК, доколкото документът
бил частен и се оспорвала истинността, а не автентичността на изявленията в
него. Правилно решаващият състав приел свидетелските показания на св. Д. и
св. О. като противоречиви и недостоверни. Първият изрично заявил, че не бил
пряк свидетел на самия отказ, поради което отбелязването му като свидетел
на невръчването на заповедта се явявало невярно. Св. О. от своя страна
заявила, че не предоставила въобще копие от заповедта на ищцата, поради
което било невярно отразеното в заповедта за отказ от получаване, защото
свидетелят отричал да е предоставял копие от заповедта на въззиваемата.
Липсвали доказателства на св. Д. да са били делегирани правомощия да
действа от името на изпълнителния директор и така от името на работодателя
– болницата, за да издава заповеди по чл. 120 КТ, като този извод на
районния съд се явявал правилен. Недопустими били коментарите в жалбата
относно представения от ищцата болничен лист, защото последният бил
влязъл в сила административен акт, който задължавал валидно своите
адресати. УМБАЛ „КАНЕВ“ е могла като активно легитимирано лице да
обжалва съдържанието на болничния лист по законоустановения ред. Той
имал силата на официален свидетелстващ документ относно наличието на
състояние за временна неработоспособност, като ищцата ползвала отпуск
поради такова състояние на 23.12.2020 г. Според правната доктрина и
съдебната практика в този случай работникът или служителят се явявал
освободен от задължението си да полага труд, поради което ищцата не била
4
длъжна да полага такъв на 23.12.2020 г. Въззивникът навеждал доводи за
допуснати нарушения от първоинстанционния съд, изразяващи се в
необсъждане в достатъчна степен липсата на професионална ангажираност и
професионална етика, което твърдение, доколкото не било известно на
въззиваемата страна дали произтича на базата на правна норма, било лишено
от юридически смисъл и опора. Моли за потвърждаване на обжалваното
решение и за присъждането на разноски.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по
същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледана по същество, въззивната жалба се явява
НЕОСНОВАТЕЛНА.
По делото се установява, че за пръв път трудово правоотношение
между страните е възникнало по силата на Трудов договор № 176/27.10.2017
г., по силата на който въззиваемата се съгласила да изпълнява длъжността
„л.“ с място на работа „Второ отделение по вътрешни болести,
ендокринология и болести на обмяната“. На 29.01.2018 г. с договор за
допълнителен труд – Трудов договор № 15/29.01.2018 г., страните уговорили
ищцата да заема длъжността „л.“ и с място на работа „Спешно отделение“.
Със Заповоед № 163/28.08.2018 г. този договор за допълнителен труд бил
прекратен, считано от 01.09.2018 г., поради което мястото на работа на
ищцата останало само „Второ отделение по вътрешни болести“ към УМБАЛ
„КАНЕВ“. На 12.02.2021 г. на ищцата била връчена Заповед № 27/11.02.2021
г. на изпълнителния директор на УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, с която се
констатирали извършени от ищцата нарушения на трудовата дисциплина –
неизпълнение на възложената работа и неявяване на работа на 19.12.2020 г. в
МСО на УМБАЛ „КАНЕВ“ съобразно Заповед № 577/23.11.2020 г. на
изпълнителния директор, и неизпълнение на законните нареждания на
работодателя на 23.12.2020 г., изразяващи се в изразяване на несъгласие да
положи труд в МСО, поставяне на ръководството в невъзможност да
осъществи среща с нея с цел изясняване на ситуацията и връчване на заповед
5
за изменение на мястото и характера на работата, както и че въпреки че се
явила на работа преди да съобщи за здравословен проблем, не изпълнила
нареждане на работодателя си за осъществяване на среща с него и не
уведомила същия, че нямало да се яви на срещата. В диспозитивната част на
процесната заповед работодателят за първи път упоменал текстово съобразно
разпоредбите на КТ, че е налице и нарушение по чл. 187, ал. 1, пр. 3 КТ
(неявяване на работа), макар и да не изложил обстоятелства за това кое от
изброените от него деяния представлява такова нарушение. Квалифицирал
цялостното поведение на ищцата като такова по чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ, а
именно, че то представлявало извършване на „други тежки нарушения на
трудовата дисциплина“. Това обусловило и извода му да наложи най-тежкото
дисциплинарно наказание, а именно „уволнение“.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя във връзка с
неприемането на представените от него писмени доказателства. Както
правилно изтъква въззиваемата страна същите са били докладвани от
първоинстанционния съд, допуснати са и са приложени към делото.
Процесуалният представител на жалбоподателя е заявил в заседанието пред
районния съд на 04.10.2021 г., че съдът е допуснал, но не е приел
доказателствата към делото, поради което съдът с протоколно определение е
посочил, че докладът по реда на чл. 146 ГПК не бил още изготвен, поради
което било допустимо приемането на представените в отговора на исковата
молба доказателства и ги е приел. В същото заседание е задължил ответника
да представи в оригинал Заповед № 577/23.11.2020 г. Ответникът е бил
задължен да представи личното трудово досие на ищцата, като на 01.12.2021
г. тези указания са били изпълнени, но процесуалният му представител е
представил и начален график за МСО с аргумент, че от Отдел „Човешки
ресурси“ не бил предоставен на процесуалния представител. В последващото
съдебно заседание, след съобразяване писменото становище на ищеца, на
06.12.2021 г. районният съд правилно е отказал да приеме началните графици
поради настъпила процесуална преклузия. Аргументът на ответника, че от
счетоводството му едва в един по-късен момент съумели да представят тези
начални графици, е несъстоятелен, доколкото същият е разполагал с
достатъчно време от връчване на отговора на исковата молба до първото по
делото заседание да провери с какви доказателства относно правния спор
разполага и да представи всички относими такива. Същият не е изпитал
6
затруднение да представи окончателните, т.н. „реални“ графици, при
дадените му с Определение №1144/03.06.2021 г. указания следователно е
могъл да представи началните, които явно са имали характер на проектни
такива. Даденият му от съда срок да представи всички графици е бил с
определението по чл. 140 ГПК и е изтекъл след първото съдебно заседание.
От друга страна предметът на делото е иск за признаване уволнението за
незаконно, което е основание делото да бъде разгледано по реда на бързото
производство по чл. 310 и сл. ГПК, според което процесуалната преклузия е
следвало да настъпи дори в един по-ранен етап – от изготвянето на доклада
по делото и даване на срок за вземане на становище по него. Вместо това,
най-вероятно съобразявайки процесуалното бездействие на ответника
досежно подаването на отговор на исковата молба, районният съд е решил да
разгледа делото по общия ред, за да гарантира в пълнота правото на защита на
жалбоподателя. Следва да се приеме, че дори и тези начални графици да бяха
приети като доказателства по делото, те отново не се явяват достатъчни, за да
обусловят тезата на ответника, че ищцата е знаела за дежурството на
19.12.2020 г. в МСО. Действително в началния график тя фигурира сред
имената на останалите л.и. Впечатление прави обаче, че в реалния
окончателен график за дежурства в МСО са включени само тези л.и, които са
се подписали на началния такъв, а тези, които не са се подписали, не са били
включени. Следователно от самото съществуване на името на ищцата в тези
първоначални графици не би могъл да се направи обоснован извод, че тя е
следвало да бъде дежурна в МСО на която и да е от двете дати – 19.12.2020 г.
и 23.12.2020 г., както твърди ответникът. За месец декември 2020 г., както
правилно е прието от районния съд, по график няма нито едно предвидено
дежурство за *-* Р. в МСО.
Относно връчването на Заповед № 577/23.11.2020 г. правилно
районният съд е преценил, че обстоятелството за връчването на тази заповед
на ищцата преди 19.12.2020 г. не е доказано по категоричен начин. Самият
факт на констатация на противоречия в свидетелските показания на св. О. и
св. Д. са достатъчни, за да разколебаят тезата на ответника за връчването на
заповедта. Съдът правилно е ценил показанията на *-* Д. относно полагането
на подпис за невръчването на заповедта за командироване, че същият няма
преки впечатления и е действал съобразно изложеното пред него от св. О..
Друг момент от показанията на св. Д. е, че той заявява, че в деня, в който св.
7
О. го известила за отказа на ищцата била издадена заповед за временно
командироване, за каквато не се събраха данни в делото. Районният съд
правилно е развил съображения относно съмнението си кога са положени
подписите на двамата свидетели досежно отказа на връчване, тъй като от една
страна св. О. не си спомня дали се е подписала в деня, в който се твърди, че *-
* Р. е отказала да получи заповедта, а *-* Д., който няма непосредствени
впечатления от отказа на ищцата, е категоричен, че го е подписал на
указаната в него дата – 11.12.2020 г. От своя страна св. О. е заявила, че не тя е
изписала ръкописния текст, а както и жалбоподателя е признал в жалбата си,
той най-вероятно е изпълнен от юрисконсулт на ответника, който
впоследствие явно е предявил тази заповед за подпис на неустановена на
двамата свидетели по категоричен начин дата. Не става ясно и след като
според ответника по хронологичен ред първо е налице отказ от служителя
ищец на 11.12.2020 г. да получи заповедта за командироване за 19.12.2020 г.,
а на 05.01.2021 г. ищцата все пак я е получила, защо е било необходимо
изявлението на *-* Р. за получаване на екземпляр от заповедта да бъде
обективирано в ново копие от заповедта, като копието с ръкописно
положеното изявление за получаване на заповедта е останало у работодателя.
Тези обстоятелства в своята съвкупност пораждат съмнение относно това към
кой момент заповедта за командироване е била реално връчена, а в
доказателствена тежест на работодателя е да докаже законосъобразността на
твърдяното дисциплинарно нарушение, в частност неявяването на другото
място на работа, за което е било необходимо ответникът да удостовери, че
промяната на мястото на работа действително е била сведена до знанието на
съответния служител, тъй като в противен случай дисциплинарното
нарушение би било несъставомерно от субективна страна.
На следващо място не се установява от доказателствата по делото
ищцата да е извършила нарушение на трудовата дисциплина на 23.12.2020 г.
Вярно е и не се оспорва обстоятелството, че първоначално ищцата е
представила болничен лист от личния си л., който в последствие взела
обратно от Отдел „Човешки ресурси“ и представила нов от специалист
невролог. Неоснователни са твърденията на ответника, че щом ищцата е
можела да се сдобие с два болнични листа и да посети двама медицински
специалисти в рамките на около 2 часа, то същата е следвало и е била длъжна
да се яви да полага труд при работодателя и съответно да изпълнява неговите
8
нареждания досежно явяването пред представляващия го изпълнителен
директор. Съгласно чл. 162, ал. 2 КТ отпуските при временна
неработоспособност се разрешават не от работодателя, а от здравните органи.
Болничният лист е индивидуален административен акт на съответния
компетентен орган на медицинската експертиза – в случая на лекуващия л., с
който се доказва състояние на временната неработоспособност и се оформя
отпускът, поради такава неработоспособност – чл. 6,ал. 2 от Наредбата за
медицинската експертиза /НМЕ/, чл. 162, ал. 2 КТ. Болничният лист доказва
освен временната неработоспособност, причината за същата и
продължителността , но и правото на отпуск за временна
неработоспособност, когато осигуреното лице не може или е възпрепятствано
да работи по причините, посочени в чл. 6, ал. 1 от НМЕ. Болничният лист
като индивидуален административен акт обвързва работодателя да приеме, че
работникът или служителят е временно неработоспособен, причината за тази
неработоспособност, както и, че е разрешен от компетентните органи на
медицинската експертиза отпуск, поради временна неработоспособност за
съответен период от време. При несъгласие на работодателя с констатациите
в болничния лист – т.е. с решението на лекуващия л., същият може да го
обжалва по реда предвиден в чл. 112 от ЗЗ – в този смисъл е Решение №
223/23.04.2021 г. по гр.д. № 1421/2020 г., IV Г.О. на ВКС. Представеният
Болничен лист № Е20201550365, издаден от *-* Събев, не е оспорен от
работодателя и обвързва същия досежно отразените в него причини за
временна неработоспособност, поради което, дори и да се приеме, че по
график ищцата е следвало да работи във Второ вътрешно отделение, то
предвид разрешения отпуск поради временна неработоспособност я
освобождава от задължението да полага труд или да изпълнява каквито и да
е било нареждания на работодателя. Болничният лист има действие за целия
ден, независимо в кой момент е представен. В този смисъл той няма часови
диапазон на действие, каквато теза се опитва да аргументира жалбоподателят,
предвид направените от него твърдения касателно възможността ищцата да
работи преди издаването на болничния лист и е следвало да полага труд. Това
обстоятелство е ирелевантно, доколкото болничният лист има период на
действие за рамките на целия ден. Поради това незаконосъобразен се явява
изводът на работодателя да квалифицира поведението на ищцата на
23.12.2020 г. като нарушение на трудовата дисциплина.
9
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори и да се
приеме за редовно връчена Заповед № 577/23.11.2020 г. настоящият въззивен
състав не намира извършеното уволнение за законосъобразно . На първо
място, работодателят е квалифицирал две деяния – това на 19.12.2020 г. като
неизпълнение на възложената работа и неявяване на работа, т.е. като две
нарушения, а това на 23.12.2020 г. – неизпълнение на законните нареждания
на работодателя. За първата дата районният съд правилно е преценил, че
поведението на ищцата не би могло да осъществи състава и на двете
нарушения, а само нарушението „неявяване на работа“. Само по себе си
хипотетично извършеното на 19.12.2020 г. нарушение от страна на ищцата не
е достатъчно, за да обоснове неговата тежест, доколкото от една страна
еднократното неявяване на работа не е предпоставка за налагане на
дисциплинарното наказание „уволнение“, а е необходимо да са налице две
неявявания на работа в рамките на два последователни работни дни, а от
друга страна работодателят не е доказал настъпване на някакви последици от
самото неявяване, които биха обосновали това нарушение като тежко. За
второто нарушение въззивният съд вече изложи съображения защо счита, че
същото не е осъществено, а именно защото *-* Р. е била в отпуск поради
временна неработоспособност. Въпреки това, макар и първоначално да е
разграничил дисциплинарното поведение на ищцата като две отделни
нарушения, в диспозитивната част на заповедта работодателят е приел, че
същите съставляват други тежки нарушения на трудовата дисциплина, макар
и да ги е определил като такива по чл. 187, ал. 1 КТ, които по презумпция не
представляват тежки каквато е налице за тези по чл. 190, ал. 1 КТ с оглед
езиковото тълкуване на употребения в чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ израз „други
тежки нарушения“. Жалбоподателят не е успял да докаже съставомерността
на всяко едно от визираните от него нарушения, както и дали всяко едно от
тях действително представлява тежко по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, за
да обоснове налагането на дисциплинарното наказание „уволнение“.
Не на последно място следва да се отбележи, че не е в правомощието на
съда да обсъжда евентуалната твърдяна липса на професионална
ангажираност и професионална етика у ищцата, което според жалбоподателя
е водещият мотив в нейното поведение. Съдът няма за цел да изследва
моралната страна на правния спор, която, дори и хипотетично да се приеме за
укорима, не може да санира незаконосъобразността на извършеното
10
уволнение. За това дали даден медицински специалист е извършил нарушение
на професионалната етика би следвало да следят други органи, още повече че
упражняването на тази професия е свързано с членство в съсловна
организация.
С оглед гореизложеното обжалваното решение следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивната жалба – оставена без уважение.
Предвид изхода на спора въззиваемата страна има право на разноски.
Същата е представила доказателства за направени от нея такива за адвокатски
хонорар в размер на 2 345 лв. Жалбоподателят е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съобразявайки
обстоятелството, че производството пред въззивния съд се е развил само в
едно заседание, в което участие е взел процесуален представител на
въззиваемата и не са били събирани нови доказателства, настоящият въззивен
състав намира, че следва да редуцира дължимият от жалбоподателя в полза на
насрещната страна адвокатски хонорар на 650 лв. съобразно правилата на чл.
7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1148/20.12.2021 г. по гр.д. № 1986/2021
г. на РС – Русе.
ОСЪЖДА "УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА
АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ "КАНЕВ"" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в гр. Русе, ул. „Независимост“ № 2, ДА ЗАПЛАТИ на Р. Х. Р.,
ЕГН: **********, с адрес с. Б, общ. Д. м., обл. Р., ул. „И. В.“ № *, сумата от
650 лв. – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
11
2._______________________
12