Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 114
гр.
Горна Оряховица, 05.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГОРНООРЯХОВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, 8-ми състав, в публичното заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: ТРИФОН
СЛАВКОВ
при секретаря СИЛВИЯ ДИМИТРОВА, като разгледа гр.д. № 547 по описа на ГОРС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по
искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД,
седалище и адрес на управление гр. София, чрез пълномощника му юрисконсулт Н. С.
срещу Г.Р.Г. от гр. Г. Оряховица, с която са предявени обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за приемане за установено
в отношенията между страните, че ответника дължи на ищцовото дружество следните
суми, за които е издадена Заповед № 2536/07.09.2017г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 1942/2017г. по описа на ГОРС:
сумата 418,68 лв. главница,
задължение по Договор за паричен заем №2563967/25.05.2016 г., сключен между
„Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника - заемополучател, като дружеството
заемодател от своя страна прехвърля вземането в полза на „Агенция за контрол на
просрочените задължения” ООД, с подписано на 01.07.2017 г. Приложение №1 към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 07.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането,
сумата от 25,72 лв. - договорна лихва за
периода от 08.06.2016 г. до 21.12.2016 г.,
сумата от 194,65 лв. неустойка за
неизпълнение на задължение,
сумата от 9 лв.- разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение,
сумата 31,09 лв. - лихва за забава за
периода от 21.12.2016 г. до 29.08.2017 г.
С молба от 20.04.2018 г. процесуалният
представител на ищеца е направил оттегляне на исковете си за разходи и такси за
извънсъдебно събиране на задължението в размер на 9 лв. и за законна лихва в
размер на 31,09 лв.
Ищецът основава исковите си претенции на
следните фактически твърдения, заложени в обстоятелствената част на исковата молба:
На 25.05.2016г. между „Изи Асет
Мениджмънт“АД като заемодател и Г.Р.Г. като заемател бил сключен Договор за
паричен заем № 2563967. С подписването на договора заемателя удостоверявал, че
е получил и запознат предварително с всички условия на индивидуалния договор.
Заемната сума в размер на 750 лева била
предоставена на заемателя още с подписване на договора, с което заемодателя
изпълнил задължението си. Съгласно уговореното между страните по договора,
ответникът следвало да върне сумата, ведно с договорната лихва на 15
двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 55,55 лева.
По договора за заем ответникът извършил
плащания в общ размер на 621,70 лева, като не били погасени задълженията му за
главница в размер на 418,68 лева, договорна лихва за периода от 08.06.2016г. до
21.12.2016г. в размер на 25,72 лева, 31,09 лева обезщетение за забава за
периода от 21.12.2016г. до датата на подаване на заявлението 07.09.2017г. и 194,65
лева неустойка, дължима поради неизпълнение на задължението на заемателя да
предостави обезпечение в 3-дневен срок от усвояване на сумата.
Ищцовото дружество придобило процесните
вземания на „Изи Асет Мениджмънт“ АД към ответника по силата на Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия от 30.01.2017г. и Приложение №1 към
него от 01.07.2017г.
Подадено било заявление за издаване на
заповед за изпълнение за процесните вземания, по което било образувано ч.гр.д.№
1942/2017г. по описа на ГОРС и издадена заповед за изпълнение. Поради
ненамирана на ответника на основание чл. 415, ал. 1, т. 2, вр. ал. 3 от ГПК
ищецът предявил настоящите искове.
Ищецът моли за уважаване на предявените искове,
прави искания по доказателствата и претендира присъждане на направените по
делото разноски.
В отговор на исковата молба, депозиран в срока и по реда на чл.
131 от ГПК, ответникът чрез назначения му особен представител оспорва
предявените искове като неоснователни. Оспорва твърденията в исковата молба, че
ответникът не бил уведомяван за извършеното прехвърляне на вземания и само на
това основание, исковете следвало да бъдат отхвърлени. Приложеното към исковата
молба уведомление било подписано от представител на новия кредитор и не било
връчвано на ответника.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по
реда на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал.
2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
От приложеното ч.гр.д. №1942/2017г. по описа на ГОРС е
видно, че в полза на заявителя - ищец в настоящото производство е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение за сумите, предмет на
установителните искове против длъжника Г.Р.Г., който не е намерен на адреса си,
поради което е налице правен интерес за ищеца да установи със сила на пресъдено
нещо вземането си и стабилизира изпълнителната сила на заповедта.
Ищецът твърди, че е придобил вземането срещу ответника
по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични вземания сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД на 30.01.2017г., като към исковата молба е приложено
заверено за вярност копие от рамковия договор /л.14-24/.
Като доказателство по делото е прието копие от
пълномощно, с което цедента „Изи Асет Мениджмънт“ АД упълномощава ищцовото
дружество да уведоми от негово име всички длъжници за извършената цесия /л.21/.
За установяване възникването на процесните вземания в
полза на цедента, ищецът е представил заверено за вярност копие от договор за
паричен заем № 2563967 сключен на 25.05.2016г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
Г.Р.Г., с който на ответника е предоставен заем в размер на 750 лева, срещу
задължение да го върне на 15 вноски всяка от които 55,55 лева. Истинността на
представения договор за паричен заем не е оспорена от ответника.
За изясняване на фактическата обстановка по спора е
назначена съдебно-счетоводна експертиза.В заключението си вещото лице посочва,
че с процесния договор за паричен заем на ответника е предоставен паричен заем
в размер на 750 лева в брой при фиксиран лихвен процент по заема 35% и общ
размер на всички плащания 833,25 лева. Съгласно чл.4, ал.2 от договора поради
непредставяне на обезпечение по договора е начислена допълнително неустойка в
общ размер на 391,50 лева, чието месечно плащане било в размер на 26,10 лева
прибавян към всяка от 15 договорени вноски по кредита. За погасяване на
задълженията си по договора за кредит ответника внесъл суми в общ размер на 585,70
лева, с които според счетоводните записвания при ищцовото дружество били
погасени главница в размер на 331,32 лева, договорна лихва в размер на 57,33
лева, неустойка в размер на 196,85 лева, а непогасени били задължения за
главница в размер на 418,68 лева, договорна лихва в размер на 25,17 лева,
неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на 194,65 лева, разходи и
такса за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 9 лв. и мораторна лихва
за периода от 21.12.2016 г. ди 29.08.2017 г. в размер на 29,31 лв. Съдът
кредитира заключението на вещото лице като обективно, обосновано и компетентно
дадено /л. 80-85/.
Предвид така установеното от фактическа
страна, СЪДЪТ формулира
следните изводи от правна страна:
Съгласно изложените от страните твърдения,
с доклада по делото е разпределена тежестта на доказване на спорните факти в
производството. За уважаване на предявения установителен иск в тежест на
ищцовото дружество бе да докаже издаването в негова полза на Заповед № 2536/07.09.2017г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 1942/2017г. по
описа на ГОРС за процесните вземания, предявяването на настоящите искове в
едномесечния срок. Ищецът следваше да докаже сключването на договор за паричен
заем №2563967/25.05.2016 г.между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Г.Р.Г. и
предоставянето на заемната сума на заемателя; размерът на претендираните от
ответника вземания, както и надлежното уведомяване на ответника по реда на
чл.99, ал.3 ЗЗД за извършената цесия.
С отговора на исковата молба особения
представител назначен на ответника не оспорва сключването на процесния договор
за паричен заем, но оспорва размерът на претендираните вземания, както и че ответникът
не е надлежно уведомен за извършената цесия.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е
договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице
(цесионер). Длъжникът по вземането не е страна по договора. Със сключването на
договора за цесия, т.е. с постигане на съгласие между цедента и цесионера,
вземането преминава от цедента върху цесионера в състоянието, в което то се е
намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – арг. чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора
и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително
действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента
– чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на
договора, съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник,
правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера.
Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и
стария кредитор (цедента) е въведеното от законодателя изискване съобщението за
прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор
(цедента). Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение
на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по
смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Тъй като длъжникът не знае за цесията, за него не
съществува задължение да престира на цесионера. Задължението ще възникне едва
след получаване на съобщението от предишния кредитор, като няма пречка това да
се осъществи и от цесионера като негов пълномощник.
Съгласно константната съдебна практика на
ВКС обективирана в Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №2352/2013 г.,
второ Т.О., ТК; Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. №
12/2009 г., второ Т.О., ТК и Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013
г. първо Т.О., ТК- уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване на цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска на основание чл.235, ал. 3 ГПК.
Ответникът възразява, че не е надлежно
уведомен за извършената цесия, но такова уведомяване е извършено с връчване на
исковата молба, като няма твърдения на ответника за извършени преди това
плащания към цедента.
По отношение размера на претендираните от
ответника суми бе назначена съдебно-счетоводна експертиза, от която се установи
размерът на внасяните от ответника суми и как същите са осчетоводени за
погасяване на задълженията му по договора за кредит.
Уговорената в чл.4.2 от договора неустойка
за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна клауза и
недействителна както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна
практика в ТРОСТК №1/09г., с т.3, е дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на
сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът
на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да
съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да
ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически
факти, като едва тогава да извърши преценка за основателност на възражението,
т.е.следва да съобрази всички събрани по делото доказателства и направени
доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със задължителна
тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на ответника.
Доколкото в случая размерът на неустойката
от лева е повече от 2/3 от заетата сума от 391,50 лева и около пет пъти
по-висок от уговорената договорна лихва, то неустойката се явява прекомерна и
противоречи на обезщетителната и функция. Тази неустойка по своя характер е
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката
не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в договора размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР от 41.69%, нараства допълнително с
размера на неустойката по чл.4.2 от договора. Включена по този начин в
погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към
възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно
доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в
този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се
отбележи, че изискване на обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с
поемане на банкова гаранция или осигуряване на две физически лица –поръчители
за изпълнението на договора, противоречи на принципа на добросъвестността и
цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл.4.2 от
договора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би
следвало да са включени в посочения в договора ГЛП от 35%. Именно
възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая
съдът намира, че клаузата на чл.4.2 от договора въвежда още един сигурен източник
на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на
заложените в договора проценти на ГПР - 41.69% и посоченият общ размер на
плащанията от 833,25 лева. Съгласно чл.19 ЗПКр, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в
него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на
договора. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не
съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с
предоставената сума по кредита. Клаузата на чл.4.2 от договора противоречи на
добрите нрави и добрите търговски практики като представлява пряка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143,
т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради
което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод
съдът прави преценка за естеството на договора за кредит /потребителски с
по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношение на
законните лихви и неустойката както и съпоставка с вредите от неизпълнението.
На следващо място ЗПКр. ограничава
обезщетението за забава на длъжника по договор за потребителски кредит до
размера на законната лихва (чл. 33, ал.2 от ЗПКр). Най-тежката форма на неизпълнение на задължението по договор
за кредит е невръщането му в срок, поради това и най-тежката санкция, която
може да се налага на потребител за каквото и да е неизпълнение по договор за
потребителски кредит не следва да надвишава ограничението по чл. 33, ал.2 от ЗПКр. За това уговорената "неустойка" противоречи на ЗПК,
който урежда максимален размер на обезщетението, което може да се дължи от
потребител за всяко неизпълнение по договор за потребителски кредит, а
следователно и максимален размер на неустойката.
Като се съобразят горните доводи в тяхната
съвкупност съдът приема, че уговорката за неустойка е недействителна.
При това положение извършените от
ответника плащания по кредита следва да се отнесат към погасяване само на
действително възникналите задължения за връщане на усвоената сума – 750 лв., на
договорната възнаградителна лихва, която според заключението на вещото лице
възлиза на 83,24 или общото задължение по заема възлиза на 833,24 лв. По
делото, видно от признанието на ищеца за неизгодния нему факт е, че ответникът
е извършвал плащания в общ размер на 621, 70 лв. По тази причина съдът не цени
заключението по назначената ССчЕ в тази част, посочваща, че общо заплатената от
ответника сума е в размер на 585,72 лв. Сумата от 621, 70 лв. е достатъчна за
цялостното погасяване на вземанията на кредитора за възнаградителна лихва и
частично за главница. Следователно за кредиторът е налице неудовлетворено
вземане в размер на 211,54 лв. главница, като за всички останали вземания
предявения иск по чл. 422 ГПК
подлежи на отхвърляне като неоснователен и недоказан.
Разноски:
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК:
"Съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
Съдът в исковото производство се произнася
с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство,
включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за
изпълнение."
Издадената заповед за изпълнение е за
сумата 679,14 лева, като вземанията на ищеца съществуват в размер на 211,54
лева, поради което в заповедното производство от направените 25 лева разноски
за държавна такса следва да му се присъдят 7,79 лева. В заповедното
производство разноски за юрисконсулт не следва да се присъждат на ищеца, тъй
като към момента на издаване на заповедта за изпълнение вземането не е
съществувало- съобщението за цесията е приложено и връчено едва в исковото
производство. Разноските за държавна такса в заповедното производство са
присъдени, защото се зачитат и в исковото и могат да се приемат, като част от
разноските по последното.
В исковото производство ищецът е заплатил
държавна такса в размер на 125 лева, а за представителството от юрисконсулт
съдът определя възнаграждение в размер на 50 лева, 150 лв. депозит за вещо лице
и 300 лв. възнаграждение на особения представител назначен на ответника или
общо разноски в исковото производство - 625 лева, от които съобразно изхода на
делото на ищеца следва да се присъдят 206,89 лева.
Мотивиран така съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Г.Р.Г., ЕГН**********
*** дължи на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК
********* на правно основание чл. 422, ал.1
от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79 ЗЗД: сумата
от 211,54 лв., представляваща неизплатена главница, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 07.09.2017 г. до окончателното погасяване на
вземането, като ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване на вземанията за сумата от
211, 54 до целия предявен размер 418,68 лв. - главница, договорна лихва в
размер на 83, 24 лв. за периода 08.06.2016 г. до 21.12.2016 г. и сумата 194, 65
лв., представляваща неустойка за неизпълнено задължение на основание чл. 4, ал.
1 от договора, които задължения произтичат от договор
за паричен заем по Договор за паричен заем № 2563967/25.05.2016 г. сключен между Г.Р.Г. и "Изи Асет Мениджмънт" АД,
и за които е сключен договор за цесия между "Изи Асет Мениджмънт" АД
и "Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД от 01.07.2017 г. и Приложение №1 към Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г., и за
които е била издадена заповед за изпълнение № 2563 по ч. г.д. № 1942/2017 г. на
ГОРС.
ОСЪЖДА Г.Р.Г., ЕГН**********, адрес: *** да
заплати на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК
*********, разноски по ч. гр. дело № 1942/2017 г. на ГОРС в размер на 7,79
лева, както и разноски по настоящото дело в размер на 206,89 лева.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 547/2018 г.
по описа на ГОРС, В ЧАСТТА относно претенцията за установяване на
задължение в размер на: 31,09 лева – обезщетение за забава за периода
21.12.2016 г. – 29.08.2017 г. и на задължение в размер на 9 лв. разходи и такси
за извънсъдебно събиране на задължение, по договор за Договор за паричен заем №
2563967/25.05.2016 г. сключен между Г.Р.Г. и "Изи Асет Мениджмънт"
АД, вземанията по който са прехвърлени на "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД, ЕИК ********* с рамков договор за цесия от
01.07.2017 г. и Приложение №1 от 30.01.2017 г., поради оттегляне на исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Окръжен съд Велико Търново в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
Препис
от решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно гражданско дело
№ 1942/2017 г. по описа на ГОРС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: