Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 14003 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 415791 от 28.05.2018
г., постановено по гр. д. № 21509/2017 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), III Гражданско отделение (III ГО), 151-ви състав, районният съд е осъдил „У.Б.” АД,
ЕИК ********, да заплати на К.И.Д., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, следните суми:
- 3 173,66 евро – получена без основание
от ответника сума за обслужване на Договор за ипотечен кредит № 1030/10.08.2005
г., представляваща разликата между дължимата за периода 15.02.2014 г. –
15.03.2017 г. и действително заплатената възнаградителна лихва в по-висок размер,
ведно със законната лихва считано от подаване на исковата молба в съда –
04.04.2017 г. до окончателното погасяване на вземането;
- 1 356,92 евро
– получена без основание от ответника сума за обслужване на Договор за ипотечен
кредит № 1074/10.10.2005 г., представляваща разликата между дължимата за
периода 15.02.2014 г. – 15.03.2017 г. и действително заплатената
възнаградителна лихва в по-висок размер, ведно със законната лихва считано от
подаване на исковата молба в съда /04.04.2017 г./.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е разпределил и
отговорността за разноски.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „У.Б.” АД срещу първоинстанционното решение,
в която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на същото.
Поддържа се, че страните са договорили
минимален размер на годишната лихва за целия срок на договора в чл. 9, ал. 2
вр. чл. 3.12.4 от Общите условия (ОУ) към него, поради което евентуално
намаляване на тримесечния EURIBOR не променя уговорените лихвени проценти – 8%
по договора от 10.08.2005 г. и 8,24% по договора от 10.10.2005 г. Сочи, че ако
съдът приеме, че банката не е имала право да повишава лихвата по кредита,
исковата претенция следва да бъде уважена единствено за сумите, представляващи
разлика между събраната лихва и договорената такава съобразно фиксираните
лихвени проценти в договорите. Поддържа се и че не е уговорен променлив лихвен процент в полза на двете страни, а
само в полза на банката. Изложени са подробни доводи, че увеличението на
лихвата по договорите е извършено на валидно договорно основание – чл. 3.12.5,
ал. 2 от Общите условия, в който е предвидено, че случай че разходите по
ликвидността при десетгодишно финансиране се увеличат в сравнение с размера им
към датата на сключване на договора за кредит, банката има право да извърши
едностранно увеличение над първоначално определената над базовия лихвен процент
надбавка с размера на увеличените
разходи. Поддържа се, че посочената клауза от ОУ не е неравноправна, както
и че като се е произнесъл по действителността й, районният съд е допуснал
нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че банката не е променяла
базовия лихвен процент, а на основание чл. 3.12.5.(2) е променила единствено
надбавката над него. Съобразно подробно изложените доводи за
незаконосъобразност на първоинстанционното решение се иска същото да бъде
отменено и предявените осъдителни искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Претендират се разноски. Депозирана е писмена и защита.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – К.И.Д., в
която са изложени подробни доводи за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение. Оспорват се доводите на въззивника, че е уговорен
минимален лихвен процент, промяната в същия не е предвидена в полза на двете
страни и претендираните суми са начислени на валидно договорно основание.
Съобразно изложеното се иска решението да бъде потвърдено. Претендират се
разноски.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, включително в депозираната по делото писмена защита от въззивника, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Предмет на делото са
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платена възнаградителна лихва по
договори за потребителски ипотечени кредити.
По аргумент от
чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне, т.е. в посочената
разпоредба са уредени три самостоятелни фактически състава.
Фактическият състав
на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно
и главно доказване факта на получаване на процесната сума от ответника, след
доказване на който факт в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаването, съответно за задържане на полученото. Типичен случай
на начална липса на основание е налице в случаите, в които е получено нещо въз
основа на нищожна сделка, респективно въз основа на нищожна клауза от договор
(в този смисъл т. 1 от Постановление № 1 от
28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС).
В процесния случай страните не спорят, а и се установява
от изслушаните по делото заключения на съдебно-икономически експертизи (л. 234 и
сл. от делото пред СРС), които въззивният съд кредитира като обективни и
компетентно изготвени, че по двата договора за кредит са изплатени всички
вноски за процесния период 15.02.2014 г. – 15.03.2017 г.
С оглед непреклудираните доводи на въззивника, спорен пред въззивния съд е въпроса
събрани ли са на законно основание претендираните
от въззиваемия-ищец суми.
Предвид събраните по делото доказателства, настоящата
инстанция намира, че сумите са платени от ищеца без основание, въз основа на
нищожни клаузи, поради което предявените от него осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД правилно са уважени от районния съд.
Въззивният съд изцяло споделя доводите на първоинстанционния от фактическа и
правна страна, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във
връзка с възраженията в депозираната въззивна жалба е необходимо да се посочи
следното:
Не се спори по делото и от
представените доказателства се установява, че на 10.08.2005 г. и 10.10.2005 г.
между К.И.Д., като кредитополучател, и Ейч Ви Би Банк Биохим, като кредитор, са
сключени съответно договор за ипотечен кредит № 1030 (л. 10 и сл. от делото
пред СРС) и договор за ипотечен кредит № 1074 (л. 15 и сл. от делото пред СРС),
по силата на които банката е предоставила
на ищеца кредити в размер
на съответно 25 000 евро и 10 600 евро.
Не се спори по делото, че и „У.Б."
АД е правоприемник на Ейч Ви Би Банк Биохим. Не се спори по делото, че сумата
по кредита е преведена от банката по посочена от ищеца банкова сметка.
***ентично съдържание, което не е
спорно между страните, и се различават само по размера на предоставения от
ответника кредит и съответно размера на дължимите от ищеца погасителни вноски,
релевантните към спора елементи от съдържанието на двата договора ще се
изследват едновременно.
Според чл. 2 от договорите,
кредитът се предоставя за лично и семейно ползване. Чл. 6, (2) предвижда, че крайният срок за
погасяване на кредитите е съответно 15.08.2030 г. и 15.10.2030 г.
В чл. 5, ал. 1 е уговорено, че
погасяването на кредита започва след изтичане на гратисен период и се извършва
с 288 месечни вноски, дължащи се на 15-то календарно число от всеки месец от
срока на действие на договора за кредит. Уговорено е още, че погасителните
вноски се формират от сбора от главница плюс лихва,
определена на база плаващ лихвен процент, съгласно чл. 9, ал. 2, като са посочени размери на
същата към датата на подписване на договорите.
Този променлив лихвен процент,
според чл. 9,2 от договорите, се
образува от сбора на променлив в хода на изпълнение на договора годишен лихвен процент на ответника (БЛП) плюс
определена надбавка, посочена в
договорите като абсолютна стойност.
В чл. 5 от договорите е уговорено,
че промяната в БЛП води до промяна на размера на погасителните вноски по
договорите, съгласно т. 3.12.4."а" от ОУ.
Според т. 3.12.4."а" от Общите
бизнес условия на ответника, приложими към процесните договори (по-нататък
наричани ОУ), актуализацията на БЛП при кредити с равни погасителни вноски,
какъвто е процесният случай, се осъществява веднъж годишно чрез отразяване на
действащия актуален в момента на промяната БЛП – през месец януари, като се променя
размерът на дължимите погасителни вноски.
Според т. 3. 12 .5. (1) от ОУ, надбавките/отстъпките
към базовите лихвени проценти се определят съобразно риска по конкретния вид
продукт и изискванията за конкурентоспособност на банката, като дължимата
годишна лихва от клиента се формира като сбор от БЛП и определената надбавка в
процентни пункта.
В т. 3.12.5, (2) е посочено, че в случай че разходите по
ликвидността при 10-годишно финансиране се увеличат в сравнение с размера им
към датата на сключване на договора, Банката има право едностранно да увеличава
размера на определената над базовия лихвен процент надбавка с размера на
увеличените разходи.
Предвид съдържанието на договорните
клаузи, касаещи договорната лихва
по процесните договори за кредит, възраженията за неправилност на първоинстанционното
решение са неоснователни.
Правилно районният съд е посочил приложимите по делото закони към
процесните договори за кредит, сключени на 10.08.2005 г. и 10.10.2005 г. За да
се произнесе по наведените твърдения за неравноправни клаузи, с които е сезиран,
районният съд правилно е взел предвид дефинитивната норма на 35, ал. 1 Закона за защита на потребителите и за
правилата за търговия (ЗЗППТ) - отм., която е аналогична на сега действащата разпоредба
на чл. 143 ЗЗП, в които
законодателят е установил характеристиките на неравноправните клаузи. Санкцията
при наличие на такива е установена в нормата на чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ (отм.),
аналогична на сега действащата разпоредба на 146 ЗЗП, в които законодателят е
предписал нищожност на неравноправните клаузи в договорите с изричното
изключение – освен ако не са индивидуално договорени, като е дадена и легална
дефиниция на понятието „индивидуална уговорени".
На първо място, неоснователни са
възраженията на въззивника, че между страните е договорен минимален размер на възнаградителната лихва за целия срок на договора,
както и че не е уговорен променлив лихвен процент в полза на двете страни, т.е.
че лихвата не може да бъде намалена
при намаляване на индекса – тримесечния
EURIBOR.
В чл. 5, ал. 1 вр. чл. 9, ал. 2 от договорите
ясно и непротиворечиво e уговорен плаващ лихвен процент в полза и на двете
страни – уговорено e, че погасителните вноски се формират от сбора от главница
плюс лихва, определена на база плаващ
лихвен процент, като променливият
лихвен процент, според чл. 9,2 от
договорите, се образува от сбора на базовия лихвен процент на ответника (БЛП)
плюс определена надбавка, посочена в
договорите като абсолютна стойност. Липсва обективирано съгласие единствената възможна
промяна на лихвата да е увеличение. За пълнота е необходимо да се посочи, че
уговарянето на променлив лихвен процент единствено в полза на банката, т.е. при
увеличение на уговорения променлив лихвен компонент, противоречи на добрите
нрави, поради което клауза с подобно съдържание би била нищожна, като
неравноправна. В този смисъл е и константната съдебна практика на ВКС, съгласно
която калуза, при която е предвидена единствено възможност за нарастване на цената на
финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент, без да включва
възможността за намаляване на същата в случай на спадане на лихвения процент
/при същата методика, по която се извършва увеличението на цената/, би могла да
доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези на
търговеца (решение № 236/20.12.2016 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. по т. д. № 3082/2015
г., решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и др.). Това е
така тъй като, при силни инфлационни процеси базовият лихвен индекс би могъл да
нарасне значително, с което да се увеличи значително и цената на услугата по
банковия кредит, дължима от потребителя. Ако тази цена бъде запазена при
последващо намаляване на базовия лихвен индекс, то това би довело до
несправедливо обогатяване на търговеца за сметка на потребителя, т.е.
неравноправността на клаузата произтича от липсата на реципрочност за
намаляване на цената на услугата. Предвид изложеното, възраженията в т. 1 и т. 2 от въззивната жалба са неоснователни,
включително е недоказано твърдението, че вслучай че съдът приеме, че банката не
е имала право да увеличи размера на лихвата по договорите за кредит, то
исковата претенция следва да бъде уважена единствено за разликата между
събраната лихва и първоначално договорената такава. Съобразно изложеното,
между страните не е уговорен фиксиран лихвен процент за целия срок на договора.
Лихвата се определя на база плаващ лихвен процент, като в процесния период се
установяват и намалени стойности на тримесечния EURIBOR.
Неоснователно е и възражението, че увеличението на лихвата е извършено на
основание валидна договорна клауза – чл.
3.12.5. (2) ОУ. На първо място, както е приел и районният съд, същата е
неприложима в конкретния случай, доколкото противоречи на чл. 9, ал. 2 от
договорите, в които е предвиден фиксиран размер на надбавката над БЛП. При несъответствие на индивидуално уговорени клаузи и
клаузи в ОУ имат сила първите – арг. от чл. 16, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 37, ал. 2
ЗЗППТ (отм.). Възражението, че двете клаузи се допълват, а не са в противоречие
е неоснователно, като възивният съд намира и че клаузата от ОУ не е
индивидуално уговорена. Съществено е, че дори да се приеме за приложима,
обсъжданата клауза – чл. 3.12.5. (2) ОУ, като неравноправна такава, не би предоставила право на
кредитора да увеличава размера на възнаградителната лихва на това основание. По
аргумент от чл. 35, ал. 1 ЗЗППТ (отм.), неравноправна е всяка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като примерно са изброени редица хипотези, сред които и клауза,
която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание – т. 9. В
случая клаузата на т. 3.12.5.(2) ОУ не е ясна и не съдържа конкретни пазарни индекси,
които в определена връзка помежду си да образуват алгоритъм за изчисление на
лихвата. Посоченото понятие „разходи
по ликвидността" е твърде общо и неясно – на
кредитополучателя не е предоставена точна и конкретна информация в
кои случаи е налице тази хипотеза и какви са начина и
методиката на промяна на цената по договора, в случай че е налице.
В този смисъл са и дадените от вещото лице разяснения в
съдебно заседание, проведено на 04.04.2018 г и на 20.12.2017 г. Вещото лице е посочило примерни
показатели, които се препоръчват от БНБ при определяне на риска – стойностите
на Юрибор, Суап за кредитно неизпълнение, задължителните резерви, сумите за
Фонда за гарантиране на вземанията и др. Не се установява, обаче, такива
показатели да посочени в договора или в ОУ, т.е. не се установява да са били
известни на кредитополучателя. Не се установява и да са били реално прилагани,
доколкото липсва формула /алгоритъм/
с определени коефициенти на тегловност на всеки един от индексите, по която да
се извърши обективна преценка на движението на разходите по ликвидността. В приетите
по делото заключения на съдебно-икономически експертизи е посочено, че вещото
лице е изискало от „У.Б.” АД формулата за изчисление на БЛП с точните тегла на
всеки компонент, но такава не му е предоставена. Поискани са и данни за
промените в минималните задължителни резерви на Банката, цената на привлечения
ресурс, размерът на разходите по ликвидността за процесния период, както и за
сумите, отделени за Фонда за гарантиране на вземания, но и тази информация не е
предоставена на вещото лице до момента на изготвяне на експертизите. Вещото
лице е посочило и че поради липса на информация относно показателите,
определящи разходите по ликвидността на банката и техния размер, не може да се произнесе има ли разлика в
определените от банката разходи за ликвидността за процесния период спрямо
нивата им към момента на сключването на процесните договори. В обобщение, по изложените съображения, клаузата
на т. 3.12.5.(2) ОУ е нищожна като неравноправна, с оглед което и начислената
въз основа на нея през целия процесен период премия от 4,50 %, която е
прибавена към сбора на БЛП и фиксираните надбавки по двата договора, е без основание, съответно и събраните
въз основа на нея суми – възнаградителни лихви от кредитополучателя са платени
без основание. В този смисъл е и константната съдебна практика на ВКС по приложението
на разпоредби от ЗЗП, аналогични с разпоредбите на приложимия ЗЗППТ (отм.) (решение №205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на І т.о., решение № 77
от 22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ІІІг.о. и др.). Доводите на
въззивника, че обсъжданата клауза не е неравноправна са неоснователни. В
процесния случай, същата е неравноправна на основание чл. 35, ал. 1 вр. ал. 2,
т. 9 вр. чл. 36, ал. 1 ЗППТ (отм.), в който смисъл са и мотивите на СРС. Ето
защо, дори да се приеме, че не е налице хипотезата на чл. 35, ал. 1, т. 8 ЗЗППТ
(отм.) този факт не променя извода за нищожност на клаузата, въз основа на
която се установи да е увеличена договорната лихва по процесните договори за
кредит. Цитираното решение № 77 от 22.04.2015 г. на стр. 5 от въззивната жалба
е неотносимо към процесния казус, доколкото е постановено при различна
фактическа обстановка – касае договорни клаузи, между съдържанието на които липсва
идентитет. Понятията „пазарни условия” и „разходи по ликвидността при
10-годишно финансиране” са различни по съдържание, като в процесния случай,
противно на изложеното във въззивната жалба, в обсъжданата клауза не се
съдържат ясни и разбираеми условия за промяната на размера на лихвата. Не се
установява да са налице и изключенията по чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1
ЗЗП. За пълнота е необходимо да се посочи, че дори клаузата да е действителна,
не се установява да е настъпило увеличение на разходите по ликвидността при
10-годишно финансиране, в който смисъл са и заключенията на изслушаните по
делото съдебно-икономически експертизи, които въззивният съд кредитира.
Неоснователно е и възражението, че съдът се е произнесъл относно
действителността на обсъжданите клаузи от договора и общите условия към него в
нарушение на съдопроизводствените правила – без да е сезиран. От една страна,
съдът е длъжен да следи служебно за нищожни клаузи в потребителски договори за
кредит, каквито са процесните, а от друга – в конкретния случай с исковата
молба ищецът е навел доводи за недължимост на част от платената договорна лихва
за процесния период, като в тази връзка съдът е изследвал клаузите, въз основа
на които е увеличена, т.е. произнесъл се е в рамките на твърденията на ищеца и
отправеното до него искане, с които е бил надлежно сезиран. Не се установява да
са допуснати и твърдените във въззивната жалба нарушения на чл. 5, чл. 7, чл.
10, чл. 12 и чл. 157 ГПК при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Неоснователно
е и релевираното от въззивника възражение
за изтекла погасителна давност, тъй като
исковата молба е депозирана на 04.04.2017 г., а с
оглед правното основание на претендираното вземане за неоснователно
обогатяване, погасителният давностен срок е 5-годишен. С оглед изложеното, районният съд правилно е уважил
предявените осъдителни искове за осъждане на ответника да плати недължимо
платени лихви по процесните договори за кредит в релевирания период. Размера на
сумите е правилно установен с оглед данните от съдебно-икономическите
експертизи и предвид съдържанието на действителните договорни клаузи.
В обобщение, поради липсата на непреклудирани и относими към предмета на
делото основателни доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство има въззиваемата
страна, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК. Същата претендира
адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лв., платено в брой съгласно
отбелязването в приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 14.11.2019
г. С оглед правната и фактическа сложност на делото и предвид извършените от
процесуалния представител на въззиваемия действия, въззивният съд намира
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на въззивника за основателно – претендираният
адвокатски хонорар следва да бъде намален до 1 200 лв., плащането на която сума следва да бъде възложено в тежест на
въззивника.
Във въззивната жалба от последния също е направено искане за присъждане на
разноски, но с оглед изхода на спора, такива не му се дължат.
Предвид цената
на исковите претенции и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК,
решението, в частта, в която въззивният съд се е произнесъл по иска с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 3 173,66 евро подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчване му на страните, при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В останалата част решението е
окончателно.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
415791 от 28.05.2018 г., постановено по гр. д. № 21509/2017 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), III Гражданско отделение (III ГО), 151-ви състав.
ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, пл. „********да заплати на К.И.Д., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на 1 200 лв., представляваща разноски за
въззивното производство – платен адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО в частта, в която въззивният съд се е
произнесъл по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сума в размер
на 3 173,66 евро, подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
В останалата част решението е окончателно по аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.