Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 16.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV - Д въззивен състав в публично заседание на девети май през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Цветомира Кордоловска
мл.с-я Боряна П.
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от
мл. съдия П. в.гр.д. № 14643 по
описа на СГС за 2018г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение №
416129 от 28.05.2018г., постановено по гр.д.№ 71773/2016г. по описа на СРС,
42-ри състав са отхвърлени исковете с правно основание чл.240 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от Е.П.В. – А., против Н.А.А. за осъждане на ответника да
заплати сумата от 15 700 лева главница по договор за заем от 06.12.2011г.
и сумата от 3 171,82 лева – законна лихва за периода от 06.12.2014г. до 06.12.2016г.
Ищцата е осъдена на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на ответника сумата от 1100 лева – сторени разноски
по делото пред СРС.
Недоволна от първоинстанционното решение ищцата Е.А.
го обжалва в срок с въззивна жалба. Поддържа, че същото е неправилно и
необосновано. Твърди, че основанието на сключения между страните договор е
доказано със свидетелските показания на свидетелите, разпитани по делото, така
същи и с извлечението от банков превод, от които е водно, че ищцата е предала процесната сума на ответника
и същият се е задължил да я върне в уговорения срок. Намира за грешен изводът
на СРС, че щом в банковото нареждане за паричен превод е отбелязано „захранване
на сметка“, а не „заем“, то основанието на договора останало недоказано. При тези аргументи намира изводът на СРС за неоснователност
на ищцовите претенции за неправилен и
моли въззивият съд да постанови решение, с което да отмени изцяло атакувания
съдебен акт, а предявените искове – да уважи като основателни и доказани.
Въззиваемата страна, Н.А., в срока по чл. 263,
ал.1 от ГПК е депозирал отговор и е взел
становище за неоснователност на въззивната жалба. Намира, че постановеното от
първоинстанционния съд решение е правилно и обосновано и моли да бъде
потвърдено като такова от въззивната инстанция.
Въззивната жалба е
подадена в съответния срок, от легитимирана страна, срещу съдебен актов, който
подлежи на обжалване и като процесуално допустима, следва да се разгледа по
същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение
на императивни материални норми, за правилното прилагане, на които въззивният
съд също следи служебно. По отношение правилността му, по наведените от въззивницата – ищца доводи за неправилност на първоинстанционното
решение, настоящият състав приема от фактическа и правна страна следното:
Съдът е сезиран с искове с правна
квалификация чл. 240, ал.1 и чл. 86, ал.1 от ЗЗД.
Основателността на предявения главен иск се обуславя
от кумулативното наличие на следните предпоставките: валидно възникнало между
страните правоотношение по
договор за заем, елемент от съдържанието на което е задължението на заемателя да върне сумата, предмет на договора; настъпила
изискуемост на задължението и
релевирано неизпълнение на
същото. С оглед
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за установяване на
фактите, съставляващи основание на иска се носи от ищеца, който трябва да
проведе пълно и главно доказване. По отношение на неизпълнението, което като
отрицателен факт от действителността – а именно неосъществяване на дължимо
поведение за престиране на съответната парична сума, е достатъчно твърдението
на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да установи
положителния факт, който го изключва – точно изпълнение, като при липсата на
ангажирани годни доказателства и доказателствени средства за последното, съдът
следва да приложи неблагоприятните й последици, като приеме за несъществуващи
недоказаните факти, т.е. наличието на неизпълнение на договорното задължение.
За установяване на валидно правоотношение между
страните с типичното за заема за потребеление съдържание, следва да бъде
доказан правопораждащия го факт – сключен договор. Договорът е винаги двустранна правна сделка и по
необходимост включва взаимните, припокриващи се волеизявления на страните по
нея. За да се приеме, че е сключен договор за заем, следва да се докаже, както
обективирането на волеизявление на заемодателя, така и волеизявление на
заемателя. Договорът, съгласно разпоредбата на чл.240 ЗЗД е реален и се счита
сключен с предаването на предмета му – заместими движими вещи, в случая,
парична сума в размер на 15 700 лева, на заемателя. Последният обаче следва да
изрази воля, съгласие – независимо от неговата форма, за получаването й при
условията на договора, т.е. при поето правно задължение да върне полученото.
В настоящия случай липсва формален договор за заем,
в който да е обективирано съгласието на
ответника за получаването на процесната сума при задължение за връщането й на
уговорен падеж. Наличното по делото банково извлечение за извършен в полза на
ответника от страна на ищцата банков превод установява едиствено реалното
предаване на сумата, за което страните не спорят. Само по себе си обаче,
банковото извлечение не би могло да установи заемното основание, доколкото от
една страна не съдържа в себе съгласието на заемателя за връщане на сумата, от
друга страна самото банково извлечение съдържа основание, на което сумата се
плаща и то е „захранване на сметка“. По правило, при извършване на междубанков
превод, основанието се сочи лично от самия платец, т.е. от ищцата.
По делото са разпитани четирима свидетели – В., Р., К.и
А., чиито показания са допустимо доказателствено средство, предвид разпоредбата
на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК и доколкото се цели установяване на договор,
сключен между съпрузи, макар и за сумата над 5000 лева, но ценени съвкупно с
останалите доказателства по делото, същите не установяват заемното основание,
което ищцата твърди. Свидетелката В. твърди, че парите са дадени в заем, като
възпроизвежда на практика казаното й от самата ищца (която е дъщеря на
свидетелката) и не съдържат лично добити впечатления от уговорката между ищцата
и ответника. Освен това твърди, че е получила писмо от ответника, в което
съшият й е заявил, че сумата е получил в заем от съпругата си – Е., но такова
писмо по делото не е било представено.
По тези съображения въззивният съд намира за неоснователно оплакването на
въззивницата, че ответникът е неизправна страна по договора за заем и като
такава за него е възникнало задължение за връщане на процесната сума. В този
смисъл изводът, до който е достигнал първоинстанционният съд за неоснователността
на ищцовите претенци е правилен и поради пълното съвпадение на изводите на
двете съдебни инстанции въззвивният съд препраща към мотивите на СРС на основание чл.272 от ГПК, а обжалваното
решение следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има
въззиваемата страна. Тя е
направила такова искане и е доказала, с представяне на договор за правна помощ
и съдействие, приложен на л.34 от въззивното дело, реално заплатен адвокатски
хонорар в размер на 1320 лева.
По реда на чл.78, ал.5 от ГПК
насрещната страна е направила възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар, което настоящият състав намира за основателно.
Предявени са два иск с левовата им равностойност от 15
700 лева – иска за главница с правно основание чл.240 от ЗЗД и за сумата от 3171,82
лева – иска за лихви, с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД. Съгласно чл.7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения, размерът на адвокатско възнаграждение в случая следва да се определи по следната
пропорция - при интерес от 10 000 до 100
000 лв. - 830 лв. + 3 % за горницата над 10 000 лв., което се равнява на 1001
лева. Вярно е, че според разпоредбата на
чл.2,ал.5 от същата наредба за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за
всеки един от тях поотделно. В случая такова изрично разграничаване на две
отделни възнаграждения в представения по делото договор за правна защита и
съдействие липсва, затова съдът намира, че е договорено такова между доверителя
и довереника само за представителство по главния иск в производството, а съдът може да присъди
само реално договорените и сторени от страните съдебно –деловодни разноски –
така и т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013., ОСГКТ, ВКС. По
изложените причини адвокатското възнаграждение, претендирано от въззиваемия се
явява прекомерно в размера от 1320 лева
и следва да бъде намалено на основание чл.81 от ГПК на 1001 лева и да му
бъде присъдено в този именно размер.
По
правилата на чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивната инстанция подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, IV -Д въззивен състав
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 416129 от 28.05.2018г., постановено по гр.д.№ 71773/2016г. по
описа на СРС, 42-ри състав.
ОСЪЖДА Е.П.В. – А. с ЕГН:********** да заплати на Н.А.А. сумата от 1001 (хиляда и
един) лева, явяваща се разноски, сторени пред въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО
може да
бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: