Решение по дело №670/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Младши инспектор при Първо РУ към ОД на МВР Бургас – М. К. Й., приподписана от главен юрисконсулт при ОД на МВР Бургас – Г. В., срещу решение № 176/11.03.2024г., постановено по АНД № 209/2024г. на РС Бургас, с което съдът е отменил Заповед за задържане на лице с рег. № 431 зз-512 / 23.12.2023г., издадена от касатора. Решението се оспорва с твърдения за неправилно приложение на материалния закон, както и необоснованост. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново за отхвърляне на жалбата срещу заповедта, като развива подробни съображения за нейната законосъобразност.

В срока по чл.213а, ал.4 от АПК ответникът по касация, чрез пълномощник, е подал отговор срещу касационната жалба с искане за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноски в касационната инстанция. Развиват се подробни доводи за незаконосъобразност на оспорената заповед за задържане.

В съдебно заседание касаторът Младши инспектор при Първо РУ към ОД на МВР Бургас – М. К. Й., се явява лично и поддържа касационната жалба.

Ответникът по касация не се явява и не се представлява. Отговорът срещу касационната жалба се поддържа чрез писмено становище. Прави се искане за потвърждаване на обжалваното съдебно решение и присъждане на направените по делото разноски, съгласно представен списък.

Представителят на ОП Бургас пледира за уважаване на касационната жалба и за отмяна на обжалваното решение.

А. съд Бургас, ХV-ти тричленен състав, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл.218, ал.1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл.218, ал.2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

С оспореното решение, постановено в производството по реда на чл.72, ал.4 от ЗМВР, състав на РС Бургас е отменил Заповед за задържане на лице с рег. № 431зз-512 / 23.12.2023г., издадена от М. К. Й. – Младши инспектор при Първо РУ към ОД на МВР Бургас, с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР е постановено задържане на ответника по касация И. Н. Д. за срок от 24 часа за извършено престъпление по чл.343б, ал.3 от НК.

Първоинстанционният съд е установил, че на 23.12.2023г. в 00:40 часа И. Н. Д. бил задържан за срок до 24 часа, тъй като имало данни, че е извършил престъпление по чл.343б, ал.3 от НК, затова че в [населено място], по [улица]управлява МПС с рег. № [рег. номер] след употреба на наркотично вещество – амфетамин, изпробван с Drug test 5000 с фабричен номер ARPK 0024.

Полицейският орган, осъществил задържането, съпроводил лицето до медицински кабинет, за да даде кръвна проба за анализ. Задържаното лице изпълнило дадените му указания и след като била дадена кръвна проба, се върнали на местопроизшествието, където бил извършен оглед и след това бил отведен в 01 РУ на ОД на МВР Бургас, за да се оформят документите по повод задържането.

От правна страна съдът е приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в необходимата за това писмена форма и отговаря на изискванията на чл.74, ал.2 от ЗМВР. Наред с това обаче съдът приел, че оспорваната заповед е издадена в противоречие с целта на закона и принципа за съразмерност по чл.6, ал.2 от АПК, тъй като няма данни по делото да е била налице необходимост да се извършват действия, които биха били препятствани, ако задържаното лице е било на свобода. Изложени са доводи, че Д. е бил съпроводен до медицински център в Бургас и е дал кръвна проба, съдействал е на полицията, присъствал е на всички действия, за които му е било указано от органа, с оглед на което не се установявало използваната административна принуда да е пропорционална на ограничаването на правата на адресата.

Касационната инстанция, извършвайки служебна проверка, съобразно установените в АПК задължения, установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване му не са допуснати нарушения на процесуални правила и съдът е попълнил делото с необходимия доказателствен материал. Решаващият състав е формирал изводите си, след като е обсъдил значимите за разрешаването на спора обстоятелства, както и наведените от страните доводи и възражения. Н. базата на събраните в производството по делото доказателства съдът е установил релевантните за спора факти и обстоятелства, въз основа на които е стигнал до краен правен извод за основателност на жалбата. Делото пред въззивната инстанция е било приключено и решението е било постановено от законен състав и в границите на вменената му компетентност.

Фактическата обстановка е правилно и вярно установена и не се налага установяване на нови факти. Същевременно не се поддържа и не се установява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което не се налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд. Така постановеното решение е правилно, а касационната жалба с оплакванията, така както са формулирани в нея, е неоснователна.

Съдът изцяло споделя правния извод на първоинстанционния съд, че при издаване на обжалваната заповед с рег. № 431зз-512 / 23.12.2023г. е нарушен един от основните принципи на административния процес, регламентиран в чл. 6 от АПК, а именно принципът за съразмерност при упражняването на административните правомощия.

Съгласно разпоредбата на чл.6, ал.2 от АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл.6, ал.2 от АПК, прилагането на принудителна административна мярка по чл.72, ал.1 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. В конкретния случай нито е обосновано, нито е доказано, че за изпълнение на конкретни полицейски правомощия е било необходимо и оправдано налагането на принудителната административна мярка задържане за срок до 24 часа в хипотезата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР. Според разпоредбите на чл.6, ал.1 и ал.5 от АПК, административните органи трябва да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо и да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. От доказателствата по делото, в т.ч. данните за оказаното пълно съдействие от страна на задържаното лице, е очевидно, че не е спазено изискването осъществяването на преследваната от закона цел с прилагането на ПАМ да не надхвърля необходимото за постигането на тази цел. Съдът възприема изцяло правните съображения, изложени в обжалваното решение във връзка с допуснато нарушение на принципа за съразмерност при упражняването на административните правомощия, регламентиран в чл. 6 от АПК, поради което не е необходимо да ги преповтаря и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК препраща към тях, като в допълнение добавя следното :

Съгласно чл.30, ал.1 от Конституцията на Република България (КРБ), всеки има право на лична свобода и неприкосновеност. Разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от КРБ предвижда, че никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон. Съгласно чл.30, ал.3, изр. първо от КРБ, единствено и само в изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат граждани, за което незабавно се уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на съдебна власт се произнася по неговата законосъобразност (чл. 30, ал. 3, изр. 2 от КРБ).

В съответствие с чл.5, §1, изр.1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана със закон на Народното събрание от 31.07.1992 г. (ДВ бр. 66/1992 г., в сила за РБ от 07.09.1992 г.), всеки има право на свобода и сигурност. Задържането по чл.72 от ЗМВР е крайна форма на ограничаване на свободата на придвижване, което е дотолкова сериозно по степен и интензитет, че по същността си съставлява лишаване от свобода по чл.5 от КЗПЧОС. Съгласно принципа за пропорционалност и минимална намеса в правната сфера на гражданите, следва да бъде извършена преценка дали е било неотложно и крайно необходимо процесното задържане с оглед постигане на визираната в закона цел. В случаи като процесния се засягат едни от основните права и свободи на гражданите, неслучайно уредени в КЗПЧОС непосредствено след правото на живот и забраната на изтезания, робството и принудителния труд.

Като е стигнал до краен извод за незаконосъобразност на обжалваната заповед, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.

Предвид неоснователността на касационната жалба, претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на разноски се явява неоснователна.

Ответникът по касация претендира разноски и за двете инстанции общо в размер на 910.00 лева, от които – 10.00 лева – държавна такса за обжалване пред РС Бургас, 400.00 лева за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред РС Бургас и 500.00 лева - адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. Съдът следва да се произнесе само по искането за присъждане на разноски пред касационната инстанция. С настоящото решение се потвърждава решението на районния съд. Ако ответникът по касация, комуто са били присъдени разноски, е бил несъгласен с решението на районния съд в тази му част, е следвало да направи искане по реда на чл.248 от ГПК. Представен е договор за правна помощ за защита пред касационната инстанция, от който видно, че уговореното адвокатското възнаграждение в размер на 500.00 лева е платено в брой, поради което тези разноски подлежат на присъждане. Противопоставено е възражение за прекомерност, което е неоснователно и съдът го оставя без уважение. С оглед фактическата и правна сложност на делото, процесуалната активност на пълномощника, наведените от него изключително подробни доводи и възражения срещу касационната жалба и доколкото претендираният размер на адвокатското възнаграждение надвишава с малко минималния размер по чл.35а от Наредба № 1 от 09.04.2004г., възражението за прекомерност е декларативно, а оттам и неоснователно.

Ръководен от гореизложените съображения и на основание чл.221, ал.2 от АПК, А. съд Бургас, ХV-ти тричленен състав,

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 176/11.03.2024г., постановено по АНД № 209/2024г. на Районен съд Бургас.

ОСЪЖДА ОД на МВР Бургас да заплати на И. Н. Д., [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.Б, ет.3, ап.9, сумата от 500.00 (петстотин) лева, представляващи направени пред касационната инстанция разноски.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.