РЕШЕНИЕ
№ 992
гр. Пловдив , 18.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на първи юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330105471 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 72 ал. 4 от Закона за министерството на вътрешните работи
(ЗМВР).
Образувано е по жалба на А. Г. В., ЕГН: **********, от *****************, действащ със
съгласието на баща си Г. Н. В., ЕГН: **********, чрез пълномощник адв. Т.Т., срещу
Заповед за задържане на лице рег. № **********/ 27.03.2021 г. на П. Д. И.- „**** ****“ в
**** РУ при ОД на МВР- гр. Пловдив, с която е наложена принудителна административна
мярка „задържане за срок от 24 часа“.
В жалбата се твърди, че атакуваната заповед била незаконосъобразна и неправилна.
Липсвала информация за това къде като място е извършено нарушението, нямало и данни,
от които да се направи обосновано предположение, че именно задържаното лице е
извършило нещо. Тежестта на доказване била на административния орган, но той не
представял доказателства в тази връзка. Отделно от това, в заповедта било посочено, че
деянието е през м. февруари, а самата заповед била издадена един месец по- късно, което
било съществен порок и той не можел да се санира. Принципно към момента на издаване на
заповедта следвало да са налице предпоставките за задържане, а не в последствие те да
бъдат установявани. Наложената мярка- задържане, не била съобразена и с целта на закона,
като така се нарушавали правата и интересите на лицето. Моли за отмяна на заповедта,
претендира разноски. В допълнително становище развива тезата си, че грешката в месеца не
представлявала фактическа грешка и тя не можела да бъде поправена в последствие. Това
1
съществено нарушение на процесуалните правила засягало правото на защита на
задържания. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа
жалбата по изложените вече съображения.
Ответникът лично и чрез пълномощника си е подал становище, в което се излагат
твърдения за неоснователност на жалбата. Посочва се, че същата отговаряла на формалните
изисквания на закона- чл. 74 ал. 2 от ЗМВР, като към момента на издаването й били налице
данни за извършено от жалбоподателя престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 от НК. В случая
било достатъчно само да има предположение за извършено престъпление, а не същото да
бъде доказано, доколкото мярката не била такава за процесуална принуда по реда на НПК.
Заповедта съответствала на целта на закона- да се предотврати и разкрие евентуално
извършено престъпление от лице, на което да се ограничат временно правата му за свободно
предвижване. Налице била техническа грешка при цифровото изписване на месеца в
заповедта, но това не било съществено нарушение и не водело до порок на акта. От
останалите дати в заповедта ставало ясно, че се касае за месец март, а не за м. февруари,
както било неправилно записано. Моли за отхвърляне на жалбата. Също претендира
разноски. В с.з. се явява лично и чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя и
писмена защита.
Контролиращата страна в процеса- Районна прокуратура- Пловдив не е взела становище.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Със Заповед за задържане на лице рег. № ****/ 27.03.2021 г., издадена от полицейски
орган при **** РУ при ОД на МВР- гр. Пловдив- П. Д. И.- „**** ****“, жалбоподателят е
задържан за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на **** РУ- Пловдив.
Лицето е освободено на 28.03.2021 г. в 11.30 часа.
Изготвен е протокол за обиск на лице, съставени са декларации и разписка по
задържането.
Представена е и справка от Началника на **** РУ при ОД на МВР- гр. Пловдив, във
връзка с издадената заповед за задържане.
В заповедта за задържане е посочено, че лицето е задържано на основание чл. 72 ал. 1 т. 1
от ЗМВР- наличие на данни за извършено престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 от НК, за това,
че на 26 срещу 27.02.2021 г. е причинил лека телесна повреда по хулигански подбуди.
Приложена е прокурорска преписка № 3614/ 2021 г. на Районна прокуратура- Пловдив,
която е приключила с постановление от 23.04.2021 г. за отказ да се образува досъдебно
производство, поради липса на състав на престъпление.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Жалбата е процесуално допустима, като е подадена в срок от лице, което има правен
интерес от оспорването. Разгледана по същество, същата се явява и основателна, предвид
следните съображения.
Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган- полицейски орган по
смисъла на чл. 57 ал. 1 от ЗМВР и в кръга на предоставените му от закона правомощия.
Видно от приложените декларации, са спазени и законово установените процесуални
2
изисквания на задържаното лице да бъдат разяснени правата му.
Към момента на задържането чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР изрично изисква като елемент от
съдържанието на заповедта посочване на фактическите и на правните основания за
задържането. Възприетото от ЗМВР положение изцяло кореспондира на общото правило на
чл. 59 ал. 2 т. 4 от АПК, като посочването им в заповедта представлява излагане на мотиви и
обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни
контрол за законосъобразност върху обжалвания акт и същият подлежи на отмяна като
незаконосъобразен по смисъла на чл. 146 т. 2 от АПК и издаден в нарушение на чл. 74 ал. 2
т. 2 от ЗМВР. Това е така, защото при осъществяване на съдебния контрол за
законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на
въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически
основания за издаване и доколко те могат да се свържат с посочените от издателя правни
норми.
Основното възражение в жалбата е свързано с посочената дата, на която се твърди, че е
било извършено деянието от жалбоподателя. В заповедта тя е изписана като „26 срещу
27.02.2021 г.“, а в становището си органът поддържа тезата за допусната техническа грешка,
досежно месеца, който бил март, когато се издала и заповедта. Правилно е становището на
жалбоподателя, че не е допустимо в последствие (след издаване на заповедта) да се тълкува,
променя или допълва съдържанието й, тъй като няма как засегнатото от акта лице да се
защити. Органът, издал заповедта, преди издаването й е имал необходимата информация,
видно от представената справка- за получен сигнал в ОДЧ за сбиване между фенове на
пловдивски футболни отбори, т.е. информацията, която е била нужна за издаване на
заповедта, е била налична и в случая „погрешното“ изписване на месеца не може да се
квалифицира като техническа грешка. Датата на деянието е от значение, за да разбере
задържаното лице за какво точно спрямо него е наложена съответната мярка и кой е
конкретният случай, който е обосновал това задържане. След като става ясно, че през месец
февруари няма инцидент с участието на жалбоподателя, а такъв има един месец по- късно,
това не представлява техническа грешка, доколкото от останалото описание в заповедта
(каквото липсва) не може да се направи извод, че е налице разминаване между волята на
органа и външното й обективиране в акта. В мотивната част на заповедта въобще не се
цитира подаденият сигнал или каквато и да е докладна на дежурен полицай, за да се приеме,
че се касае за един и същ случай- описаният в заповедта и подадения сигнал, а оттук- и да се
изведе тезата за неправилно посочване на иначе конкретна и ясна дата. В този смисъл, ако е
била допусната грешка от органа, последиците за това следва да се понесат от него,
доколкото с тази „грешка“ неблагоприятно се засягат права на непълнолетно лице, по
отношение на което е приложена въпросната мярка. Няма как в хода на образувано вече
производство по обжалвана заповед, т.е. при приключила преписка по ЗМВР, да се
установяват факти от съществено значение за основанието за издаване на заповедта, какъвто
е датата на деянието, за което лицето е задържано. Това не може да бъде санирано в хода на
делото, още по- малко пък би било допустимо в конкретния случай, по който прокуратурата
вече се е произнесла с влязъл в сила свой акт- постановление за отказ от образуване на ДП,
3
поради липса на данни за цитираното в заповедта престъпление. Без никакво значение е
обстоятелството, че заповедта е издадена през м. март, както и че след издаването й в 24- вия
срок лицето е било освободено- тук няма спор кога е издадена заповедта, нито пък кога е
пуснат задържания. Тези обстоятелства въобще не са свързани с това кога като време той е
извършил деянието, за което е задържан, нито пък могат да обосноват тезата за допусната
техническа грешка.
Отделно от това, липсва каквото и да е фактическо основание за задържане на лицето,
защото не са описани никакви обстоятелства, които да го налагат. Посочено е единствено, че
лицето е причинило лека телесна повреда по хулигански подбуди- престъпление по чл. 321
ал. 6 от НК. В случай обаче, че именно това е била причината за задържане на лицето, то
тогава е следвало да се опишат конкретни фактически обстоятелства, сочещи на обосновано
предположение, че лицето, спрямо което се постановява задържането, е съпричастно по
някакъв начин към въпросното деяние, за да бъде правното основание за задържането чл. 72
ал. 1 т. 1 от ЗМВР, защото иначе хипотезата ще е различна, което пък би било съществен
порок на акта.
В производството по издаване на един административен акт излагането на мотиви в акта
дава възможност на адресата му да узнае какви са фактите, мотивирали административния
орган, да приложи една или друга правна норма. Мотивите дават възможност на по-
горестоящия административен орган, а и на съда да извършат проверката за
законосъобразност на акта, като изключение от този принцип е предвидено единствено в
случаите, когато с акта се удовлетворяват изцяло направените искания и не се засягат права
или законни интереси на други граждани, както и когато въпросът е свързан със защита на
класифицирана информация, представляваща държавна или служебна тайна. В тези случаи
се посочва само правното основание за издаването на акта, но настоящата хипотеза не е
такава. По изложените причини липсата на мотиви във всички случаи е основание за
отмяната на издадения административен акт.
На следващо място, заповедта трябва да е издадена и в съответствие с целта на закона- да
се предотвратят и разкрият престъпления, чрез временно ограничаване на правата (като
правото на свободно придвижване например) на лица, за които има данни, че са извършили
престъпления. Дори и да се приеме, че към момента на издаване на заповедта е имало данни
лицето да е било свързано с въпросното престъпление- лека телесна повреда по хулигански
подбуди, е било необходимо да се мотивира в акта защо се налага неговото задържане, за да
се прецени именно съразмерността на мярката с ограничаването на правата. Такава
обосновка отново липсва, като от административния орган дори в хода на делото не се
мотивира необходимостта от задържане. Няма данни по делото (не се ангажираха такива от
ответника, в чиято тежест е това обстоятелство) жалбоподателят да се е укривал, отклонявал
от задълженията си към разследващите, или пък да не е указвал съдействие. При липса на
мотиви за задържането и добросъвестно поведение на лицето (доколкото не е доказано
обратното), съдът намира, че задържането му не е било оправдано с оглед целта на закона в
нито една от неговите хипотези, посочени в чл. 72 ал. 1 от ЗМВР. Не са били и други
основания, които да оправдават неговото задържане и които да са предвидени в друг закон,
4
защото такива нито са посочени, нито пък се установиха по делото. Според принципа на
законността, административните актове се издават за целите, на основанията и по реда,
установени от закона- чл. 4 ал. 2 от АПК, а съгласно принципа на съразмерността- чл. 6 ал. 2
от АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни
интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В
случая оспорената мярка не се явява приложена по отношение на жалбоподателя при
спазване на принципа за съразмерност, защото задържането не може да е самоцел, а следва
да е съобразно с целта на ограничението и да се явява пропорционално на засягането
правото на свобода в съответствие с чл. 6 ал. 1 от АПК. Като не е спазено това изискване,
задържането става акт на неоснователна принуда, който противоречи на предназначението
на съответната ПАМ и по този начин заповедта се явява издадена в несъответствие с целта
на закона.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че заповедта за задържане е
незаконосъобразна и неоснователна, поради което тя следва да бъде отменена и без да е
необходимо да се излагат повече допълнителни съображения в тази насока, доколкото
горното е напълно достатъчно, за да формира категоричния извод на съда в този смисъл.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 143 ал. 1 от АПК,
ответникът дължи на жалбоподателя направените разноски в процеса, които обаче се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. Такива се претендират и са
налице доказателства, че са реално платени- внесена държавна такса от 10 лева (лист 2) и
заплатен адвокатски хонорар в размер на 500 лева (л. 6), а за тях е представен и списък по
чл. 80 от ГПК. Ответникът още в исковата молба е направил възражение за прекомерност на
разноските за адвокатско възнаграждение на жалбоподателя, поради което съдът дължи
произнасяне по същото. По смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна
сложност на делото, съдът по искане на другата страна може да присъди и по- нисък размер
на разноските, като по смисъла на т. 3 от ТР № 6/ 2012 г. решаващият състав е свободен да
намали възнаграждението дори точно на предвидения в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум. В конкретния случай
действително делото не се отличава с особена фактическа или правна сложност, в хода на
процеса не са настъпили никакви усложнения, нито пък са събирани допълнителни
доказателства, в който смисъл са налице предпоставките за намаляване на
възнаграждението. С оглед нормата на чл. 8 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да възлиза на сумата от 400
лева, до който размер съдът намира, че е справедливо да намали адвокатското
възнаграждение на пълномощника на жалбоподателя, като точно тази сума се възложи в
тежест на органа.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
5
ОТМЕНЯ по жалба на А. Г. В., ЕГН: **********, от *********************, действащ
със съгласието на баща си Г. Н. В., ЕГН: **********, Заповед за задържане на лице рег. №
****/ 27.03.2021 г. на П. Д. И.- „**** ****“ в **** РУ при ОД на МВР- гр. Пловдив, с която
е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок от 24 часа“.
ОСЪЖДА ОД на МВР- Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Княз Богориди“ № 7,
представлявано от **** ст. **** Й.Р., да заплати на А. Г. В., ЕГН: **********, от
*********************, действащ със съгласието на баща си Г. Н. В., ЕГН: **********,
разноските по делото, както следва: сумата от 10 (десет) лева- внесена държавна такса и
сумата от 400 (четиристотин) лева- адвокатско възнаграждение, определено от съда.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд- Пловдив в 14- дневен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
6