№ 322
гр. Шумен, 23.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
шести декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Азадухи Ов. Карагьозян
Ралица Ив. Хаджииванова
при участието на секретаря Даниела Ст. Андонова
като разгледа докладваното от Ралица Ив. Хаджииванова Въззивно
гражданско дело № 20223600500391 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №124/23.06.2022г. по гр.д.№166/2021г. Районен съд-гр.Велики Преслав е
признал за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца „ДЕЛТА
КРЕДИТ”АДСИЦ /с предишно наименование „АЛФА КРЕДИТ“АДСИЦ/, съществува
вземане от ответника К. М. Х. в следните размери: сумата 2010лв.,представляваща главница,
мораторна лихва 433.8лв. за периода от 26.01.2018г.
до 12.03.2020г., мораторна лихва 109.44лв.- за периода от 15.07.2020г. до 26.01.2021г./при
допусната в диспозитива на решението очевидна фактическа грешка при която вместо
период 15.07.2020г.-26.01.2021г. е посочен период 26.01.2018г.-12.03.2020г./, законна лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението – 27.01.2021 г. до изплащане на
вземането, като вземането произтича от следните обстоятелства: задължение по договор за
потребителски кредит № 173178, сключен на 29.08.2006г. между К. М. Х. и „Българска
пощенска банка“ АД /нова фирма „Юробанк И Еф Джи България“ АД/, вземанията по който
са прехвърлени в полза на „АЛФА КРЕДИТ“ АДСИЦ(понастоящем „ДЕЛТА КРЕДИТ“
АДСИЦ) по силата на договор за прехвърляне на вземания от 05.09.2008г. и Приложение
№1 към него, за което е уведомен длъжника, за които е издадена заповед за изпълнение
№260030/29.01.2021г. по ч.гр. дело №62/2021г. по описа на ВПРС на основание чл. 415, ал.
1 вр. чл.422, ал.1 от ГПК вр. с чл.99 от ЗЗД вр. с чл.240 от ЗЗД вр. с чл.79 от ЗЗД вр. с чл.9 и
сл. от ЗПК и чл.86 от ЗЗД. Присъдени са и следващите се разноски в исковото и заповедното
производство.
Решението е обжалвано от ответната страна изцяло, чрез назначения й особен
1
представител адв.Ж.Д. при ШАК.. Жалбоподателят намира същото за неправилно поР.
незаконосъобразност, допуснати при постановяването му нарушения на материалния закон,
нарушения на съдопроизводствените правила, както и поР. необоснованост.. Съдът приел,
че е налице спогодба по чл. 365 от ЗЗД, каквито твърдения не били заявени от ищеца с
исковата молба. Напротив, последният изрично заявявал, че на 25.03.2014г. било сключено
споразумение, с което длъжникът признал дълга и се задължил да изплати същия на
разсрочени ежемесечни вноски, т.е. било налице само споразумение за разсрочване на
плащането и не се касаело до новационно споразумение. Неправилно бил приел и че
процесният договор отговарял на императивните изисквания на действащия към момента на
сключване му ЗПК, а към момента на сключване на процесния договор - 29.08.2006г.,
нямало действащ ЗПК. Отделно първоинстанционният съд не бил изпълнил императивното
изискване на закона - чл. 7, ал. 3 от ГПК да се произнесе относно наличието на
неравноправни клаузи в потребителския договор. Процесният договор за потребителски
кредит от 29.08.2006г. бил изцяло нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Било
налице пълно несъвпадение със страните по договора за потребителски кредит и тези по
представените от ищеца документа. Цесията не била съобщена на длъжника от надлежния
цедент и въпреки сключеното споразумение, съдържащото се в споразумението признание
не било годно да прекъсне погасителната давност по смисъла на чл.116, б."а" от ЗЗД. Както
в правната теория, така и в съдебната практика се приемало, че за да прекъсне погасителната
давност, признанието трябва да бъде направено в рамките на давностния срок. Сочи също,
че ако се приеме, че е съществувал договор между ответника и ищцовия цедент, то
задължението по него, нямало данни да е възникнало след датата на сключването му, като
посочването от страна на цедента, че към датата на цесията дългът е в някакъв размер,
нямало значение за никой, освен за страните по договора за цесия. Началният момент на
давността била в периода 2006г. - 05.09.2008г., от когато, до сключване на процесното
споразумение бил изтекъл много по-дълъг срок от предвидения в закона петгодишен. Даже
и да се приемело, че ответникът с подписването на споразумението бил направил изявление
относно дълга, което да представлява признание, по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД,
последното би прекъснало давността само ако е направено преди изтичането й, какъвто
настоящият случай не се явявал. Вероятната дата на настъпилата изискуемост на кредита
съвпадала с датата на цедиране на вземането - 05.09.2008г., от която дата и започвал да тече
петгодишния давностен срок за кредитора, който съответно бил изтекъл на 05.09.2013г.. От
тази дата до подписването на споразумението на 25.03.2014г били изтекли повече от пет
години, поР. което и не следвало да се приеме, че погасителната давност е била прекъсната с
подписването на споразумението, тъй като това е направено след изтичането на давността. В
процесния случай, ищецът не само че не успял да създаде абсолютна достоверност в
истинността на сочените от него правопораждащи фактически твърдения, но и
ангажираните от него доказателствени средства оставяли изключително разколебана
сигурността в релевантните за спора факти, поР. което предявените искови претенции
следвало да се отхвърлят изцяло. Сочи също, че споразумението, сключено между трето
лице и длъжника, не би могло да прехвърли вземането при липса на съгласие на
2
първоначалния кредитор. Не се установявало кога точно и от кого е уведомена длъжницата
за прехвърляне на процесното вземане както и кога то се е осъществило. Като не отразявало
действителното състояние на отношенията между страните, споразумението не е могло да
произведе целения резултат, поР. което волята на ответника при подписване на
споразумението е била опорочена. ПоР. тези причини, споразумението нямало последиците
на чл.365 ЗЗД, не създавало задължение и не прекъсвало давността. Що се отнася до двата
съединени иска за заплащане на мораторна лихва за посочените два периода не става ясно
основанието за претендирането им и начина по който са определени сроковете. Сочи, че по
отношение акцесорната претенция за заплащане на лихви за забава също била изтекла
предвидената в закона давност, поР. което следвало да бъде отхвърлена. Моли, решението
да бъде отменено изцяло и вместо него постановено друго такова, с което предявените
искове бъдат изцяло отхвърлени.
Въззиваемата страна взема становище по неоснователността на жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 от ГПК, от надлежна страна, поР.
което се явява процесуално допустима.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите, изложени в жалбата и прецени
поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, приема за установено
следното:
Въз основа на депозирано от „ДЕЛТА КРЕДИТ”АДСИЦ /с предишно наименование
„АЛФА КРЕДИТ“АДСИЦ/ заявление, по реда на чл.410 от ГПК, е издадена заповед
№260030/29.01.2021г. по ч.гр.д.№62/2021г. на ШРС , по силата на която е разпоредено
ответницата К. М. Х. да заплати на ищцовото дружество: сумата 2010лв., представляваща
главница, мораторна лихва 433.80лв. за периода от 26.01.2018г. до 12.03.2020г., мораторна
лихва 109.44лв. за периода от 26.01.2018г. до 12.03.2020г., законна лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението – 27.01.2021 г. до изплащане на вземането, като
вземането произтича от следните обстоятелства: задължение по договор за потребителски
кредит № 173178, сключен на 29.08.2006г. между К. М. Х. и „Българска пощенска банка“
АД /нова фирма „Юробанк И Еф Джи България“ АД/, вземанията по който са прехвърлени в
полза на „АЛФА КРЕДИТ“ АДСИЦ(понастоящем „ДЕЛТА КРЕДИТ“ АДСИЦ) по силата
на договор за прехвърляне на вземания от 05.09.2008г. и Приложение №1 към него, както и
сумата 201.07лв.-разноски в заповедното производство. Заповедта е връчена на длъжника
при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поР. което на заявителя е указана възможността да
предяви иск. Последният в дадения срок е сторил това и е предявил настоящите
установителни искове срещу Х..
На 29.08.2011г., между Българска пощенска банка“ АД/„Юробанк И Еф Джи България“
АД/ и К. М. Х. бил сключен договор за потребителски кредит №FL173178, по силата на
който на ответницата бил предоставен паричен кредит в размер на 3300лв. със задължението
на последната да върне предоставената сума на ежемесечни вноски посочени в
погасителния план, като банката получава възнагР.телна лихва в размер на 10.5 % през
първата година, за всяка следваща година годишна лихва, представляваща сбор от базовия
3
лихвен процент на БНБ за потребителски кредити за съответния период плюс надбавка в
размер на 8.20 пункта, като към датата на сключване на договора БЛП бил 7.75 %. Съгласно
чл.7 от договора, кредитът се погасява на равни анюитетни вноски месечни
вноски/включително лихва и главница/, с размер на всяка вноска: 70.93лв.-през първата
година от срока на издължаване на кредита и 78.44лв. за всяка следваща година до крайнияя
срок на издължаване на кредита/29.08.2011г./, като погасителните вноски се изплащат
ежемесечно на 29-то число на съответния месец.
Видно от бордеро за усвояване на кредит от 29.08.2006 г., ответницата е получила
сумата по кредита.
На 25.03.2914г. страните по делото са подписали споразумение, с което са
констатирали извършеното прехвърляне на вземане по договора за кредит от 29.08.2006г. ,
както и че кредитор на Х. се явява ищцовото дружество, съответно страните са
констатирали, че към датата на подписването на договора за цесия размерът на цедираното
вземане срещу Х. е в левова разностойност на 3497.76лв., като са се споразумели
последната да погасява задължението на 52лв. месечни вноски, считано от м.април 2014г.,
както следва:първа вноска в размер на 80.76лв. дължима в срок до 07.04.2014г. и всяка
следваща в размер на 67лв., дължима най-късно до 7-мо число на месеца, за който се отнася.
По делото е представен и попълнен от Х., формуляр за кандидатстване за кредит.
По силата на договор за цесия от от 01.09.2006г., „Българска пощенска банка“АД-
гр.София прехвърлило на „България Ритейл Сървисиз“АД-гр.София, всички свои вземания
по договори за потребителски и живлищни кредити, изброени в Приложение№1,
Приложение №2 и Приложение №2а, неразделна част от договора.
Съгласно представения договор за прехвърляне на вземания от 05.04.2008г., „Евробанк И
ЕФ Джи България“АД и „Бългериън ритейл сървисиз“АД, в качеството на цеденти,
прехвърлили на „Алфа кредит“АДСИЦ, в качеството на цесионер, свои вземания,
произтичащи от сключени договори за кредит. В чл. 1, ал. 2 от договора е посочено, че
прехвърляните вземания са определени и индивидуализирани подробно в списък,
представляващ Приложение № 1, който е неразделна част от договора. Съгласно извлечение
от Приложение №1, вземането от Х. фигурира в същото. Видно от чл.8 от договора,
цедентите са дали съгласието си и са упълномощили цесионера да уведоми от тяхно име
всички длъжници по всички вземания, предмет на договора за цесия от 05.04.2008г., за
прехвърляне на задълженията им по силата на договора.
Ищецът и „Бългериън ритейл сървисиз“АД, са изготвили уведомление за прехвърляне
на вземането до Х., получено от последната на 02.10.2008г..
Съгласно заключението на назначената в хода на първоинстанционното производство
ССЕ, размерът на признатото задължение по споразумението от 25.03.2014г. възлиза на
3497.76лв, като съгласно предоставената от ищцовото дружество информация, по
споразумението нямало извършени плащания от страна на длъжника или от трети лица.
Размерът на законната лихва върху сумата от 2010лв., за периода от 26.01.2018г. до
4
12.03.2020г. възлизала на стойност 433.83лв., а размерът на законната лихва върху сумата от
2100лв. за периода от 15.07.2020г. до 26.01.2021г.-на 109.44лв..
При така установената по-горе фактическа обстановка съдът достигна до следните
изводи:
Заявени си претенции с правно основание чл.422 от ГПК - за установяване
същестуването на вземания – неиздължена главница по договор за потребителски кредит и
следващата се върху нея лихва за забава.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест /чл.154, ал.1 от
ГПК/, ищецът следва да установи при условията на пълно главно доказване следните
правопораждащи факти, а именно: че спорното главно право е възникнало, в случая това са
обстоятелствата, свързани със съществуването на облигационно правоотношение между
дружеството-кредитор и ответника, настъпване изискуемостта на паричното задължение на
последния, изпълнение на задължението на кредитора по конкретния договор за кредит,
прехвърляне на вземането на ответника чрез договор за цесия на ищцовото дружество,
съобщаване на цесията на длъжника от първоначалния кредитор. Ответната страна следва да
установи факта на заплащане на дължимите суми по договора, съответно наличието на
предпоставки за изтекла давност за вземанията й, с оглед депозираното възражение .
В настоящия случай се установи по безспорен начин, че „Българска пощенска
банка“ АД/„Юробанк И Еф Джи България“ АД/ и К. М. Х. са били в облигационни
отношения, уредени от сключения между тях договор за кредит, като кредиторът е
предоставил на кредитополучателката уговорената сума/ бордеро от 29.08.2006г.-л.94/.
Установи се по безспорен начин и наличието на споразумение от 25.03.2014г., сключено
между страните по настоящото дело, като видно от съдържанието му, същото касае
задължението на Х. по горепосочения договор за кредит от 29.08.2006г.. Ответната страна
не е ангажирала доказателства, че е погасила изцяло задължението си за изплащане на
главницата и уговорената лихва по договора.
Съдът намира за неоснователно твърдението на жалбоподателката, че клаузите на чл.
3, чл.7, ал.2, чл. 9, чл.12, чл. 13, чл.14 от договора за кредит били в грубо противоречие с
правилата на етиката и морала, а и в случая не се сочат конкретни съображения.
Действително, доколкото се касае до договор за потребителски кредит, съдът е
длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в последния, дори и
такова възражение да не е било направено от потребителя, но в случая съдържанието на
договора не налага извод, че клаузите се явяват неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл.
от ЗЗП/в редакцията му към датата на сключване на договора/. Нормата на чл. 143, т. 15
ЗЗП, сочи, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да
прехвърли правата и задълженията си по договора, но само когато това може да доведе до
намаляване на гаранциите на потребителя, а в случая не се установява с прехвърляне на
5
вземането тези гаранции да са намалели.
Що се касае до оплакването, че първоинстнационният съд приел, че процесният
договор отговарял на императивните изисквания на действащия към момента на сключване
му ЗПК, а към момента на сключване на процесния договор - 29.08.2006г., нямало действащ
ЗПК, то това обстоятелство не рефлектира върху изхода на настоящия спор, още повече че в
случая съобразяването от съда на тези изисквания би било не е в ущърб, а в полза на
ответницата.
Не се установи и процесният договор за потребителски кредит от 29.08.2006г. да се
явява изцяло нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД-поР. липса на съгласие. Липсата
на съгласие като основание за нищожност на правните сделки предполага страна –
съдоговорител, да не е изявила волята си, насочена към настъпване на правните последици
от атакуваната сделка към момента на нейното сключване. Липса на волеизявление може да
има само когато се твърди, че лице, означено като страна по даден договор, не е дало
съзнателно съгласие за сключването му. В случая липсват такива твърдения-било
кредиторът, било кредитополучателят, да не са дали съгласие за сключване на процесния
договор. Напротив, сумата по кредита е била усвоена, като по договора са извършвани и
плащания.
По делото се установи също, че „Българска пощенска банка“ АД/„Юробанк И Еф
Джи България“ АД/ е прехвърлило свои вземания по договори за потребителски
кредити/съгласно договор за цесия от 01.09.2006г./ на „България Ритейл Сървисиз“АД-
гр.София, съответно че последното, в качеството на цедент, е сключило с „ДЕЛТА
КРЕДИТ”АДСИЦ /с предишно наименование „АЛФА КРЕДИТ“АДСИЦ/, в качеството на
цесионер, договор за прехвърляне на вземания, произтичащи от сключени договори за
кредит, изброени и индивидуализирани в списък, представляващ Приложение № 1, което е
неразделна част от договора, сред които са и вземанията по процесния договор за кредит с
Х.. Цесията е била надлежно съобщена на ответницата. Ищецът е бил упълномощен от
цедента да съобщи цесията на длъжника/чл.8 от договора за цесия/, като в случая е сторил
това изпращайки уведомление на сочения в договора адрес. Видно от уведомлението,
същото е изготвено от името и на „Бългериън Ритейл Сървисиз“АД, и на „Алфа
Кредит“АДСИЦ, съответно последното е изпращач на уведомлението, видно от известието
за доставяне/л.20/. Съгласно константната практика, цедентът може да упълномощи трето
лице, включително цесионера, да извърши уведомяването по чл.99, ал.3 ЗЗД от негово име,
като с това не е налице заобикаляне на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД, тъй като
длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като
поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор/решение № 137/
02.06.2015г. по гр.д. № 5759/2014г. , IIIг.о./.
Действително липсват данни по делото ответницата да е била уведомена за първата
цесия преди датата на сключване на следващия договор за прехвърляне на вземания, но
текстът на споразумението от 25.03.2014г. налага извода, че същата е била уведомена за
извършените прехвърляния, както и относно това кой е кредитор на вземането й.
6
Досежно възраженията касаещи сключеното между страните споразумение на
25.03.2014г.: Съобразявайки съдържанието на представеното споразумение, настоящата
инстанция намира, че със същото се уреждат отношенията, възникнали от договора от
29.08.2006 г. за потребителски кредит, като с него на практика се уведомява ответницата за
извършената цесия, констатира се кой е кредитор на вземането й и е извършено
разсрочване на целия дълг в размер на 3497.76 лв. на 52 вноски, с начална дата 07.04.2014г..
Предвид това и не би могло да се приеме, че същото представлява договор за
спогодба/такова твърдение не е било въведено своевременно с исковата молба/, а и в случая
страните са извършили единствено разсрочване на плащането, като липсват данни за
направени взаимни отстъпки.
Доколкото страните със споразумението са уговорили единствено разсрочване на
плащането/ не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието/, то не би могло да
се приеме и че в случая се касае за новационно споразумение. Самото ищцово дружество в
исковата молба сочи, че със същото се уреждат отношения, възникнали по повод договор за
кредит от 29.08.2006г., като и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
посочено именно това основание за издаване на заповедта-договора за кредит. Съгласно
приетото в Тълкувателно решение № 4/2013, ОСГТК е недопустимо в исковото
производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение.
Съгласно разпоредбите на чл. 430 ТЗ и чл. 42 от ЗБ/отм./, срокът по договора за
банков кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се издължи
съобразно конкретно уговорените условия – в частност на отделни месечни вноски на
договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна изискуемост на
кредита /откогато започва да тече давностния срок/, то след настъпването на падежа на
всяка една от погасителните вноски вземането на кредитора за нея става изискуемо – чл.
114, ал. 1 ЗЗД и започва да тече приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл.
110 ЗЗД – поотделно за всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо /виж
решение № 28 от 5.04.2012г. на ВКС по гр. д. № 523/2011г., III г. о., решение №103 от
16.09.2013г. на ВКС по т.д. №1200/2011 г., II т.о., решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., решение № 161 от 08.02.2016г. на ВКС по т. д.№ 1153/2014
г.,II т. о., ТК/. Задължението, поето от ответницата е да внася анюитетните вноски за
погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за
всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на
банката
Петгодишният давностен срок е започнал да тече от настъпването на падежа на всяка
една от месечните погасителни вноски – чл. 114, ал. 1 ЗЗД/липсват данни и твърдения
ищцовото дружество да се е възползвало от възможността да направи кредита предсрочно
изискуем/ и към датата на сключване на споразумението-25.03.2014г. е изтекъл за вноските
с падеж от 29.08.2006г. до 25.03.2009г., които възлизат на стойност 2263.08лв. Съгласно
заявеното от ищцовата страна признание с писменото становище депозирано в съдебно
7
заседание на 31.03.2022г., ответницата била осъществила следните погасителни плащания
по кредита: две вноски по 72лв., една вноска от 120лв. и една вноска от 160лв., или общо
424лв/до 14.05.2007г./.. След приспадане на тази сума от сумата 2263.08лв. се получава
разлика от 1839.08лв., която съставлява размерът на вноските с изтекъл падеж към датата на
сключване на споразумението.
Или към датата на подписване на споразумението вземане в сочения размер е било
погасено по давност, а съгласно правната теория и съдебна практика /решение №
100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г., II т. о., решение № 671 от 27.06.2000 г. по гр. д. №
689/99 г. Іг.о./, за да прекъсне погасителната давност, признанието трябва да бъде направено
в рамките на давностния срок. Или не би могло да се приеме, че с подписването на
споразумението е прекъсната давността за вноските на стойност 1839.08лв, тъй като към
момента на подписването му, тя е била изтекла. Признанието на длъжника след изтичане на
срока на погасителната давност не може да заличи последиците на давността.
Предвид това и следва да се приеме, че споразумението има действие между страните
единствено по отношение на остатъка от 1658.68лв./3497.76лв.-1839.08лв./. Същият
съобразно предвидения в споразумението план следва да се изплати в периода 07.04.2014г.
до 07.04.2016г./1 вноска от 80.76лв., 23 вноски от 67лв. и остатък от вноска- 36.92лв./.
Предвид това и доколкото заявената претенция е за установяване дължимостта на
сумата 2100лв.., представляваща сборът от 30 неплатени месечни вноски по споразумението
за периода 07.02.2016г.-07.07.2018г., същата се явява основателна и следва да бъде уважена
в размер само на 170.92лв./ следващите се вноски за м.02.2016г.-67лв., м.03.2016г.-67лв. и за
м.04.2016г.-36.92лв./.В останалата част претенцията се явява неоснователна и следва да бъде
отхвърлена. Не се установи дължимост на вноски след 07.04.2016г..
Върху сочените вноски се дължи мораторна лихва за периодите от 26.01.2018г. до
12.03.2020г. и от 15.07.2020г.-26.01.2021г./прекъсването на периода е съгласно
предвиденото в Закон за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на
последиците, че не се начисляват лихви за забава и неустойки при забава за плащане на
задължения на частноправни субекти, длъжници по договори за кредит и други форми на
финансиране (факторинг, форфетинг и други), предоставени от банки и финансови
институции по чл. 3 от ЗКИ, включително когато вземанията са придобити от други банки,
финансови институции или трети лица, и по договори за лизинг/, която съдът определи на
основание чл.162 от ГПК и с помощта на компютърна програма на 36.90лв. за първия
период и 9.30лв. за втория период, като в сочената част акцесорните претенции следва да
бъдат уважени, съответно отхвърлени в останалата им част до пълния предявен размер.
Акцесорните претенции за сочените периоди не се явяват погасени по дваност/чл.111, б.“в“
от ЗЗД/
Предвид изложеното съдът намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено
в частта, с която е признато за установено, че в полза на „ДЕЛТА КРЕДИТ”АДСИЦ /с
предишно наименование „АЛФА КРЕДИТ“АДСИЦ/, съществува вземане от К. М. Х. за
8
сумата над 170.92лв. до 2010лв./1839.08лв./,представляваща главница, за сумата над 36.90лв.
до 433.8лв.-мораторна лихва върху главницата за периода от 26.01.2018г.до 12.03.2020г., и
за сумата над 9.30лв. до 109.44лв., мораторна лихва върху главницата за периода от
15.07.2020г.-26.01.2021г. , както и в частта, с която е посочена дължимост на законна лихва
върху сумата от 1839.08лв.-главница, считано от датата на подаване на заявлението-
27.01.2021г. до изплащането й, като вместо това бъде постановено друго, с което
претентциите в сочените части бъдат отхвърлени. С оглед изхода на спора, решението
следва да бъде коригирано и в частта касателно присъдените разноски.
В останалата обжалвана част, досежно установяване дължимостта на сумата
170.92лв.-главница, 36.90лв.-мораторна лихва върху главницата за периода от 26.01.2018г.до
12.03.2020г. и 9.30лв.-, мораторна лихва върху главницата за периода от 15.07.2020г.-
26.01.2021г., ведно със законна лихва върху главницата от 170.92лв., считано от датата на
подаване на заявлението-27.01.2021г. до изплащането й, решението се явява правилно и
следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 от ГПК, съгласно изхода на спора, жалбоподателката Х. следва
да заплати на ищцовото дружество разноски пред въззивната инстанция в размер на
38.27лв./разноските са изчислени на база внесено възнаграждение за особен представител на
жалбоподателката в размер на 250лв. и 200лв. юрисконултско възнаграждение, определено
съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразно
уважената част от претенциите/. Следващата се по делото държавна такса за въззивната
инстанция следва да бъде заплатена от страните по сметка на ШОС, съобразно
горепосоченото правило, като -Хасан следва да заплати такава в размер на 4.34лв., а
„ДЕЛТА КРЕДИТ”АДСИЦ - в размер на 46.72лв..
Водим от горното и на основание чл.271 от ГПК, Шуменският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение №124/23.06.2022г. по гр.д.№166/2021г. на Районен съд-
гр.Велики Преслав в частта, с която е признато за установено в отношенията между
страните, че в полза на ищеца „ДЕЛТА КРЕДИТ”АДСИЦ /с предишно наименование
„АЛФА КРЕДИТ“АДСИЦ/,ЕИК175145295, адрес на управление: гр.София, район Искър,
бул. „Христофор Колумб“ № 43, представлявано от изпълнителния директор Г.А.Г., чрез
юрисконсулт Д.К., съществува вземане от ответника К. М. Х. с ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес гр.Велики Преслав, обл. Шумен, ул. “....“ №36, чрез особения
представител адв.Ж.Д. при ШАК, както следва: за сумата над 170.92лв. до
2010лв./1839.08лв./,представляваща главница, за сумата над 36.90лв. до 433.8лв.-мораторна
лихва върху главницата за периода от 26.01.2018г.до 12.03.2020г., и за сумата над 9.30лв. до
109.44лв.-мораторна лихва върху главницата за периода от 15.07.2020г.-26.01.2021г. /при
допусната в диспозитива на решението очевидна фактическа грешка при която вместо
период 15.07.2020г.-26.01.2021г. е посочен период 26.01.2018г.-12.03.2020г./, както и в
9
частта, с която е посочена дължимост на законна лихва върху сумата от 1839.08лв.-
главница, считано от датата на подаване на заявлението-27.01.2021г. до изплащането й,
което вземане произтича от договор за потребителски кредит № 173178, сключен на
29.08.2006г. между К. М. Х. и „Българска пощенска банка“ АД /нова фирма „Юробанк И Еф
Джи България“ АД/, вземанията по който са прехвърлени в полза на „АЛФА КРЕДИТ“
АДСИЦ(понастоящем „ДЕЛТА КРЕДИТ“ АДСИЦ) по силата на договор за прехвърляне на
вземания от 05.09.2008г. и Приложение №1 към него, за което е уведомен длъжника, за
които е издадена заповед за изпълнение №260030/29.01.2021г. по ч.гр. дело №62/2021г. по
описа на ВПРС, както и в частта, с която Х. е осъдена да заплати на дружеството разноски
за първа инстанция в размера над 90.12лв. до 1138.06лв. и разноски в заповедното
производство в размера над 17.10лв. до 201.07лв., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ДЕЛТА КРЕДИТ”АДСИЦ /с предишно
наименование „АЛФА КРЕДИТ“АДСИЦ/ срещу К. М. Х., действаща чрез назначения й
особен представител адв.Ж.Д. при ШАК, установителни искове с правно основание чл.422
от ГПК, че последната дължи на дружеството сумата над 170.92лв. до
2010лв./1839.08лв./,представляваща главница по договор за потребителски кредит №
173178, сключен на 29.08.2006г., сумата над 36.90лв. до 433.8лв.-мораторна лихва върху
главницата за периода от 26.01.2018г.до 12.03.2020г., и сумата над 9.30лв. до 109.44лв.-
мораторна лихва върху главницата за периода от 15.07.2020г.-26.01.2021г., за които е
издадена заповед за изпълнение №260030/29.01.2021г. по ч.гр. дело №62/2021г. по описа на
ВПРС.
Потвърждава решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА К. М. Х. да заплати на „ДЕЛТА КРЕДИТ”АДСИЦ, деловодни разноски
пред въззивната инстанция в размер на 38.27лв..
ОСЪЖДА К. М. Х. да заплати по сметка на ШОС следваща се държавна такса за
въззивната инстанция в размер на 4.34лв..
ОСЪЖДА ДЕЛТА КРЕДИТ”АДСИЦ, да заплати по сметка на ШОС следваща се
по делото държавна такса за въззивната инстанция в размер на 46.72лв.
На основание чл.280, ал.3 от ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10