РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-14 15.05.2020 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: двадесет и първи януари две хиляди и двадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА Т.
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1944 по описа за 2019 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Д.Д.Н., със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Сливница“ № 31, ет.1, подадена чрез
пълномощник адв.Детелина Потерова, както и насрещна въззивна жалба от Н.Г.Н., със съдебен адрес гр.Бургас, пл.“Баба Ганка“ № 8,
подадена чрез пълномощник адв.Павлина Темелкова, двете жалби насочени против решение № 131/23.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 295/2017
г. по описа на РС-Поморие.
С
първоинстанционното решение е извършена съдебна делба между съделителите Д.Д.Н.
и Н.Г.Н. по отношение на съсобствения им недвижим имот, като е постановено:
ВЪЗЛАГА В ДЯЛ на основание
чл.349, ал.1 ГПК на Д.Д.Н. следния неподеляем недвижим имот: дворно място с
площ 410 кв.м., представляващо УПИ II,
кв.26 по плана на гр.Каблешково, понастоящем ПИ с идентификатор 35033.501.509
по КККР на гр.Каблешково, с площ 452 кв.м., трайно предназначение на
територията-урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване, при
съседи: 35033.501.499, 35033.501.508, 35033.501.1191, 35033.501.1474,
35033.501.498, ВЕДНО с построената в същия имот жилищна сграда – еднофамилна, с
идентификатор 35033.501.509.1 по КККР на гр.Каблешково, състояща се от етаж
първи – в северната си част полувкопан и с разпределение – две спални, стая за
игра, баня с WC, коридор, с площ 94 кв.м.;
етаж втори – на кота 0.00, прилежащ уличен тротоар, с разпределение: кухня,
дневна с трапезария, стая, баня с WC и
тераси, с площ 139.63 кв.м., подпокривно пространство, с цена в размер на 131
772 лв.
ОСЪЖДА Д.Д.Н. да заплати на Н.Г.Н.
парично уравнение на дела му в размер на 39 644.62 лв. в 6-месечен срок от влизане в сила на
решението, заедно със законната лихва. Указва, че за вземането може да се впише
законна ипотека. УКАЗВА на Д.Н., че ако уравнението заедно с лихвата не бъде
изплатено в 6-месечен срок, решението за възлагане се обезсилва по право и
имотът се изнася на публична продан.
ОСЪЖДА Н.Г.Н. да заплати на Д.Д.Н.
сумата от 1 812.06 лв., представляваща стойността на
извършените от ищцата подобрения в имота – направа на ограда, съответстващи на
дела му в собствеността.
ОСЪЖДА Н.Г.Н. да заплати на Д.Д.Н.
сумата от 9 310 лв. – дарени на ищцата от баща й
вложени в извършване на СМР, съответстващи на дела му в собствеността.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Д.Д.Н.
за осъждане на Н.Г.Н. да й заплати сумата от 400 лв., представляващи ½ от вложените средства за
ремонт на съсобствения автомобил като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.Д.Н. да заплати на Н.Г.Н.
сумата от 6 998 лв. – лични средства на Н.Н.,
използвани за погасяване на кредита за извършване на строеж от 14.09.2010г.,
съответстващи на дела й в собствеността, като иска за сумата над 6 998лв.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.Д.Н. да заплати на Н.Г.Н.
сумата от 23 990 лв. – дарени на ответника от
майка му за погасяване на кредита за извършване на строеж от 14.09.2010г.,
съответстващи на дела й в собствеността, като иска за сумата над 23 990 лв. до
предявения от 28 953 лв. ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.Д.Н. да заплати на Н.Г.Н.
на основание чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС
сумата от 1 305 лв., представляваща обезщетение
за лишаване от ползването на неговата 1/2 ид.ч.
от съсобствения автомобил марка
„Фолксваген Пасат“ с рег.№ А 9047 МР, за периода 21.12.2016 г. –
11.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от влизане в
сила на решението по допускане на делбата до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над уважения размер до предявения размер.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Г.Н.
иска за осъждане Д.Д.Н. да му заплати сумата от 150 лв. – месечно обезщетение за лишаване от ползване на
неговата част от съсобствената жилищна сграда като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.Д.Н. да заплати по
сметка на РС Поморие сумата от общо 5 046.50 лв. – държавна такса.
ОСЪЖДА Н.Г.Н. да заплати по
сметка на РС Поморие сумата от общо 2 298.90 лв. – държавна такса.
І. С въззивната жалба на Д.Д.Н.
първоинстанционното решение се обжалва в следните части:
- за определяне на цената на
делбения имот от 131 772 лв., въз основа
на която същият е възложен и е определена сумата за парично уравнение на дела
на Н.Н.;
- за осъждането й да заплати на Н.Н.
сумата от 39 644.62 лв. за парично
уравнение на дела му, в 6-месечен срок, ведно със законната лихва;
- за отхвърляне на иска й за
заплащане на 400 лв.,
представляващи вложени от нея средства за ремонт на съсобствения автомобил;
- за осъждането й да заплати на Н.Н.
сумата от 6998 лв. негови лични
средства, използвани за погасяване на кредита за извършване на строеж от
14.09.2010 г.;
- за осъждането й да заплати на Н.Н.
сумата от 23 990 лв., дарени на
ответника от майка му за погасяване на кредита за извършване на строеж от
14.09.2010г.;
- за осъждането й да заплати на Н.Н.
на основание чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС сумата от 1305 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на неговата ½ ид.ч. от
съсобствения автомобил, за периода 21.12.2016 г. – 11.06.2019 г., ведно със
законната лихва от влизане в сила на решението по допускане на делбата до
окончателното плащане;
- в частта относно разноските по
делото.
Въззивницата
изразява недоволство от решението РС-Поморие като счита същото за неправилно и
незаконосъобразно в обжалваните му части. Посочва, че изводите на съда не
съответстват на събраните по делото доказателства и при решаването на спора
законът е приложен неправилно. Според въззивницата, ПРС неправилно приел
уравнението на дела на ответника да се извърши по определената стойност на
делбения имот от първата експертиза – на в.л.Великова и е игнорирал втората
експертза – на в.л.Бонева, след като е счел, че последната не е взела предвид
сключвани сходни сделки, а е взела предвид само метода на чистата
възстановителна стойност. Според въззивницата, след като експертиза на
в.л.Великова е била оспорена и след като съдът не е възприел определената от
заключението на в.л.Бонева цена, то ПРС е следвало служебно да назначи трета
експертиза, която да посочи средната пазарна цена на делбения имот, определена
на базата на трите метода за оценка (приходна стойност, чистата възстановителна
стойност и метода на пазарните аналози), в която да се извърши анализ не само
на предлагането, но и на търсенето и като не е сторил това съдът е постановил
решението си в нарушение на чл.349, ал.4, изр.2 ГПК. Оспорват се като
неправилни изводите на районния съд за отхвърляне на претенцията на ищцата за
заплащане от ответника на сумата от 400 лв. вложени от нея средства за ремонт
на съсобствения автомобил. Счита се, че този извод на ПРС е резултат от
погрешна и повърхностна преценка на показанията на св.И., като съдът не е дал
отговор защо не зачита тези показания след като фактическото състояние на
автомобила е установено и от автотехническата експертиза по делото. Оспорват се
като неправилни и изводите на ПРС за уважаване на претенциите на ответника и за
осъждане на ищцата Н. да му заплати сумата от 6 998 лв. негови лични
средства за погасяване на кредита и сумата от 23 990 лв. дарени на
ответника от майка му за погасяване на същия кредит. В тази връзка се сочи, че
в отговора на исковата молба липсва конкретизация на претендираните от
ответника суми, коя част от тях се претендира като искане по сметки и коя част
като трансформация, като този въпрос не е уточнен и във втората фаза на делбата
и посочената неяснота е пренесена и в обжалваното решение. Според въззивницата,
неясна и противоречива е поддържаната от ответника позиция, тъй като
първоначално се е твърдяло, че тези средства са били на майка му, а след това
се твърди, че тя му ги е дарила, за да компенсира направеното на ищцата дарение
от нейните родители. В тази връзка въззивницата прави собствен анализ на
доказателствата по делото, от които според нея се установява, че даваните
средства са били за семейството, а не дарение лично на ответника, поради което
счита за неправилен и необоснован извода на съда, че 2/3 от сумата от
43 430 лв., равни на 28 953 лв. представляват дарение на ответника от
майка му под формата на изплащане на ползван от съсобствениците кредит, тъй като
почти всички вноски са направени от самия ответник, видно от банковите
извлечения. За неправилни се считат и изводите на ПРС за основателност на
претенцията на ответника за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на
съсобствения автомобил. Според въззивницата, съдът неправилно е приел, че
автомобилът не е сред вещите, необходими за отглеждане на децата, защото чл.29,
ал.3 СК не сочи конкретни вещи, а по делото няма спор, че автомобилът е нужен
за транспортиране на децата до гр.Бургас, където учат. Оспорва се като
неправилен и извода на съда, че повредата върху колата през 2017 г. не
освобождавал ищцата от задължението й да плаща наем, защото след като не е в
движение, то никой от съсобствениците не може да го ползва. В заключение, моли
въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваните му части.
Претендират се направените пред настоящата инстанция разноски.
Направеното
във въззивната жалба доказателствено искане за допускане на нова
съдебно-техническа експертиза за определяне на пазарна цена на делбения имот е
оставено без уважение от настоящия въззивен съд като неоснователно, по мотиви в
постановеното по делото определение по чл.267 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК и от лице с правен интерес от обжалване
на решението, поради което е допустима.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемия Н.Г.Н., подаден чрез
им адв.Павлина Темелкова, с който въззивната жалба на ищцата Д.Н. се оспорва
като неоснователна, за което са изложени пространни съображения по всяко едно
от оплакванията на въззивницата. Моли се решението на ПРС да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно в обжалваните му части. Претендират се
направените по делото разноски.
ІІ. В срока за отговор и на основание чл.263, ал.2 ГПК е подадена НАСРЕЩНА
ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА от Н.Г.Н. против
постановеното от ПРС решение в частта му, с която е отхвърлена претенцията на ответника по
чл.31, ал.2 ЗС за присъждане на обезщетение за притежаваната от него част от
процесния имот, представляващ бившо семейно жилище и предоставено за ползване
на ищцата в брачния процес по развода. Оспорва се като неправилен извода на
съда, че ищцата е поканила ответника да ползва част от имота и не било
установено съсобственикът да не го е допуснал до същия, като извън обсъждането
на съда е останало обстоятелството, че по силата на съдебно решение ползването
на целия имот е предоставено на ищцата, с което е възникнало и фактическо
наемно правоотношение по смисъла на СК. Според въззивника, съдът не е съобразил
и обстоятелството, че в имота освен ищцата и децата, вече са заживяли там и
нейните родители – майка й, както и обстоятелството, че ответника дори няма
ключ за имота и това фактическо положение е още от фактическата раздяла на
страните преди развода. В тази връзка се счита, че решението на ПРС в
обжалваната му част е постановено в противоречие с ТР № 7/02.11.2012 г. по
т.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и в противоречие с практиката на ВКС по
чл.290 ГПК, цитирана в насрещната въззивна жалба. Моли първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваната част и уважаване на претенцията. Не се
правят доказателствени искания. Претендират се разноските за настоящото дело по
насрещната въззивна жалба.
Насрещната въззивна жалба е постъпила
в срока за отговор на първоначалната въззивна жалба и от легитимирано лице,
поради което е допустима.
В
срока по чл.263, ал.3 ГПК е постъпил писмен отговор от Д.Д.Н. по насрещната въззивна жалба, с който същата се оспорва
като неоснователна. Счита се за неприложима цитираната в жалбата съдебна
практика. Сочи се, че в случая, размерът на семейното и броя на помещенията в
него дават възможност същото да се ползва от двамата съсобственици. Моли
въззивния съд да потвърди решението на ПРС в обжалваната част. Претендират се
разноски за настоящата инстанция..
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата
на страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Производството по делото е за делба във втора фаза – по
извършване на делбата, като са предявени претенции по сметки от двете страни.
С решение № 9/08.01.2018 г.
по гр.д.№ 295/2017 г. по описа на ПРС,
частично отменено с решение № І-30/10.05.2018 г. по възз.гр.д.№ 362/2018 г. по
описа на БОС, съдът е допуснал извършване на съдебна делба на: ЖИЛИЩНА СГРАДА – еднофамилна с
идентификатор 35033.501.509.1 по КККР на гр.Каблешково, с адрес на имота гр.К., ул. С. К. № *,
състояща се от етаж първи в северната си част полувкопан и с разпределение –
две спални, стая за игра, баня с WC, коридор, с площ от 94
кв.м.;
етаж втори на кота 0.00, прилежащ уличен тротоар с
разпределение: кухня, дневна с трапезария, стая, баня с WC и тераси с площ
139.63 кв.м.,
и подпокривно
пространство, построена в поземлен имот с идентификатор 35033.501.509, при съседи: ПИ 35033.501.499,
35033.501.508, 35033.501.1191, 35033.501.1474, 35033.501.498, при квоти между съдаелителите – 48922/68519
ид.ч. за Д.Д.Н. и 19597/68519
ид.ч. за Н.Г.Н.;
на ДВОРНО МЯСТО в гр.Каблешково, с площ от 410 кв.м.,
представляващо УПИ II, кв.26 по плана на гр.Каблешково, понастоящем ПИ с
идентификатор 35033.501.509 по КККР на
гр.Каблешково, с площ 452
кв.м.,
трайно предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване,
при съседи: 35033.501.499, 35033.501.508, 35033.501.1191, 35033.501.1474,
35033.501.498,
при квоти –
½ за Д.Д.Н. и ½ за Н.Г.Н..
Съдът е допуснал делба и
на следните движими вещи: лек автомобил, марка „Фолксваген Пасат“, с рег.№ А 9047 МР, хладилник
– „Самсунг”; съдомиялна – „Аристон” и сушилня „Аристон”, при равни квоти между страните, като по отношение на тези
вещи е сключена съдебна спогодба в хода на делото.
В първото съдебно
заседание след допускане на делбата ищцата Д.Н. е предявила претенции по сметки
по реда на чл.346 ГПК, както следва: за сумата от 1812.06 лв., представляваща
½ от заплатените от нея 3624.12 лв. разходи за изграждане на ограда в
съсобственото дворно място; за сумата от 9310 лв. от общо 32550 лв. лични
средства, подарени от баща й в периода от м. май 2011 г. до м.септември 2016 г.
и вложени в довършването на сградата и извършването на подобрения в нея, ведно със законната лихва
от датата на предявяване на претенцията; за сумата от 400 лв., представляваща
половината от вложените от нея 800 лв. за ремонт на турбината на съсобствения
лек автомобил „Фолксваген Пасат“, допуснат до делба при равни дялове.
На основание
чл.349, ал.1 ГПК ищцата Д.Н. е искане за възлагане в нейн дял на двуетажната
еднофамилна къща.
Ответникът Н.Н.
също е предявил претенции по сметки, заявени от него още с отговора на исковата
молба и поддържани в първото заседание след допускане на делбата, както следва:
за сумата от 28953 лв., представляваща 2/3 от 43430 лв., които са дарени от
майка му под форма на изплащане на
ползван от съпрузите кредит; за сумата от 5000 евро, представляващи
негови лични средства, внесени за погасяване на същия кредит; за заплащане на обезщетение
за лишаване от правото да ползва съсобствения автомобил, придобит по времето на
брака, в размер на ½ от 150.00лв., считано от 13.12.2016 г.; за
заплащане на обезщетение за лишаване от правото да ползва своята част от
сградата в размер на ½ от 300.00 лв.
За установяване
поделяемостта на недвижимия имот и жилищната сграда е приета по делото съдебно
техническа експертиза, изготвена от в.л.Великова, съгласно която имотите са
неподеляеми. Вещото лице е определило и пазарната цена на имота в размер на
131 177 лв., за което е използвало метода „на вещната стойност“ и метода
на „сравнителния подход“ (сравнителни продажби). Определило е и стойността на
оградата, изградена през 2017 г., в размер на 3693 лв., както и месечния наем
за процесния имот в размер на 200 лв. Предвид оспорването от ищцата на дадената
от експертизата пазарна цена на имота, по делото е извършена и приета повторна експертиза,
изготвена от в.л.Бончева, която е определила пазарна цена на дворно място и
изградената в него жилищна сграда в
размер на 102 504 лв., като вещото лице и работило само по метода на чистата
възстановителна стойност (вещната стойност) и в съдебно заседание е заявило, че
не е ползвало и не е работило по сравнителния метод.
По
делото са ангажирани от страните писмени и гласни доказателства за установяване
на заявените от тях претенции по сметки.
С
първоинстанционното решение съдът е приел за основателно искането на ищцата по
чл.349, ал.1 ГПК и е възложил в нейн дял делбения имот – дворно място, ведно с
построената в него жилищна сграда. За да определи сумите за уравнение на
дяловете, съдът е кредитирал експертизата на в.л.Великова, съгласно която
пазарната цена на имота е в размер на 131 177 лв., като не е възприел
дадената цена от експертизата на в.л.Бончева, тъй като същата не е ползвала
метода на сравнителния подход, а само метода на чистата възстановителна
стойност. Предвид това, ПРС е изчислил, че съобразно квотите, при които е
допусната делбата за дворното място и за сградата делът на ищцата в делбения недвижим
имот възлиза на 92 127.38 лв., а делът на ответника е равен на 39 644.62 лв.,
като ищцата следва да изплати на ответника сумата от 39 644.62 лв. за уравнение
дела му, ведно със законната лихва от влизане в сила на решението, съгласно
чл.349, ал.6 ГПК.
Районният съд е
приел за основателни предявените от ищцата претенции по сметки за сумата от
1812.06 лв., представляваща ½ от заплатените от нея 3624.12 лв. разходи
за изграждане на ограда в съсобственото дворно място, и за сумата от 9310 лв.-
част от обща сума от 32550 лв., представляващи лични средства, подарени от баща
й в периода от м.май 2011г. до м.септември 2016 г., вложени в довършването на
сградата и извършването на подобрения в нея, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на претенцията, като е уважил тези претенции изцяло. За
неоснователна е счетена претенцията на ищцата за заплащане на сумата от 400 лв.,
представляваща половината от вложените от нея 800 лв. за ремонт на турбината на
съсобствения лек автомобил. В тази връзка, съдът е приел, по делото не са
събрани категорични доказателства, че ищцата е платила тази сума, а от
показанията на св.И. се установява, че автомобилът е бил повреден, но същият не
е категоричен относно размера на платената сума за ремонт, който явно не е
довел до поправяне на автомобила и в тази връзка той не се е ползвал, поради
което тази претенция е отхвърлена като неоснователна.
С
първоинстанционното решение съдът е уважил частично заявените от ответника
претенции по сметки. Така, съдът е приел, че сумите за погасяване на изтегления
по време на брака кредит са се удържали от сметката на ответника, като същия е
погасил част от кредита с 5000 евро или 9800 лв. - лични средства, получени
като лихвоточки, дарени му от неговата баба, поради което е приета за основателна
претенцията му към ищцата за част от тази сума и ищцата дължи на ответника сума
в размер, съответстващ на нейния дял в жилищната сграда, а именно 6998 лв., за
който размер претенцията е уважена, като за разликата над 6998 лв. до пълния
претендиран размер е отхвърлена. За частично основателна е счетена и втората
претенция на ответника за заплащане на 2/3 от сумата 43430 лв., т.е. за 28953 лв.,
който са му дарени от неговата майка под форма на изплащане на ползван от
съпрузите кредит. В тази връзка, ПРС е приел за установено, че за погасяването
на кредита ответникът е превеждал дължимата вноска и преведената сума му е била
възстановявана от майка му, като намеренията на родителите на ответника са
били, те да дадат на сина си сума на стойност, равна на сумата, която
родителите на ищцата са й дали при започването на строежа. При това, съдът е
приел, че съгласно извлечението от сметката на ответника, сумите платени за
изплащането на кредита са в размер на 33600 лв, като в тази сума е включена и
внесената от майката на ответника сума от 6923.22 евро за пълно предсрочно
погасяване на кредита на 27.12.2016 г., но не е включена сумата от 6500 евро,
дадени от майката на ищцата за погасяване на кредита и сумата от 5000 евро,
внесени от ответника, поради което ищцата дължи на ответника сумата от 23990 лв.,
съобразно дела й в съсобствения имот, като претенцията е уважена в този размер
и е отхвърлена за разликата до претендираната сума. За частично основателна е
приета и претенцията на ответника за заплащане на обезщетение на основание чл.31,
ал.2 ЗС за лишаване от ползване на съсобствения лек автомобил „Фолксваген Пасат“,
като съдът е приел, че ответницата дължи обезщетение за ползата, от която го е
лишила, от момента на отправената до нея покана, получена на 21.12.2016 г.,
като е прието за безспорно, че до сключването на съдебната спогодба по делото -
11.06.2019 г. автомобилът се е намирал в държане на ответницата. В тази връзка
съдът е преценил за неоснователно възражението на ищцата, че след като тя
упражнява родителските права, й се полага да ползва всички вещи свързани с
отглеждането и възпитанието на децата, тъй като автомобилът не е от вещите, необходими за отглеждането и
възпитанието на децата, както и че повредата на автомобила през 2017 г. не я
освобождава от задължението да заплаща на съсобственика обезщетение за
ползването, съответстващо на неговата част от вещта. При това и предвид липсата
на доказателства след получаване на нотариалната покана ищцата да е
предоставила на ответника възможност да полза автомобила съобразно правата си,
ПРС е приел с оглед заключението на вещото
лице, установяващо пазарния месечен наем за автомобила в размер на 90.00 лв.,
че Д.Н. дължи на Н.Н. месечно обезщетение по 45 лв. за периода от датата на
поканата 21.10.2016г. до 11.06.2019 г., или сумата от 1305 лв., порази което
претенцията е уважена в този размер. Районният съд е отхвърлил като
неоснователна претенцията по сметки на ответника за заплащане на обезщетение по
чл.31, ал.2 ЗС по ½ от 300.00 лв., т.е. 150 лв. месечно за лишаване от
правото да ползва съсобствения имот, тъй като не е установено съсобственика да
не е допускан до имота и да е възпрепятствано правото му да го ползва.
С
първоинстанционното решение съдът е определил и съответната държавна такса,
която всеки съделител дължи върху стойността на собствения си дял, като ищцата
дължи държавна такса от 3704.80 лв., включваща 19.80 лв. д.т. върху движимите
вещи в размер на 2% и 3685.08 лв. – д.т. върху недвижимия имот в размер на 4%.,
а ответника дължи държавна такса от 1605.56 лв., включваща 19.80 лв. д.т. върху
движимите вещи в размер на 2% и 1585.76 лв. – д.т. върху недвижимия имот в
размер на 4%. Определена е и държавната такса върху заявените претенции по
сметки.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените в жалбата оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
Предмет на въззивна проверка е решението на ПРС в частта
относно определената цена на недвижимия имот и изчислените въз основа на нея
суми за уравнение на дяловете; в частта за отхвърляне на претенцията по сметки
на ищцата за сумата от 400 лв.; в частта за уважаване на претенциите по сметки
на ответника за сумите от 6998 лв., 23990 лв. и 1305 лв., в частта за
отхвърляне на претенцията на ответника за заплащане на месечно обезщетение по
150 лв. за лишаване от ползването на съсобствения имот, както и в частта за
разноските по делото.
В останалите части
за възлагане на делбения имот в дял на ищцата и за уважаване на
претенциите й по сметки, решението на ПРС не е обжалвано и е влязло в законна
сила.
БОС намира, че
фактическата обстановка по делото се
установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение, като във въвзивното производство не са ангажирани
доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция
фактическа обстановка, поради което, въззивния съд я възприема изцяло и
препраща към нея, като не е необходимо отново да преповтаря събраните пред районния
съд доказателства.
След самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства и с оглед наведените във въззивните жалби оплаквания, настоящият
съд намира обжалваното решение за частично неправилно.
По въззивната жалба на Д.Н.:
Неоснователни са възраженията на въззивницата, че като не е назначил
служебно трета експертиза при наличието на оспорена експертиза на в.л.Великова
и неприемането на определената цена на имота в заключението на в.л.Бонева, районния съд е допуснал
процесуално нарушение. В тази връзка, направеното във въззивната жалба искане
за назначаване на нова съдебно-техническа експертиза е оставено без уважение от
настоящия съд, тъй като искането е обосновано с преценката на районния съд на
извършените в първата инстанция експертизи по чл.202 ГПК, която не е основание
да се твърди наличие на процесуално нарушение, а контролът на същата е въпрос
по правилността на решението. Съгласно разпоредбата на чл.202 ГПК, съдът не е длъжен да
възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите
доказателства по делото.
Относно преценката на експертното решение по чл.202 ГПК е
формирана константна практика на ВКС с решение № 241/23.10.2013 г.
по гр.д.№ 3194/2013г. на ВКС, І г.о.,
решение № 108/16.05.2011 г.
по гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС,
IV г.о.,
решение № 762/20.07.2011
г. по гр.д.№ 1371/2009 г. на ВКС, I г.о., решение №
60/25.03.2013 г.
по т.д.№ 475/2012 г. на ВКС, II т.о. и др., в които е прието, че
заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да
бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да
възприема заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила
възражение срещу него, и следва да прецени доказателствената му сила, съобразно
обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното
заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за
годността на експертизата, като при наличие на няколко противоположни по смисъл
заключения по едни и същи въпроси, съдът на основание чл.202 ГПК е длъжен да
обсъди всички заключения и изложи аргументи, защо възприема или не всяко едно
от тях. В конкретния случай, в производството
пред първата инстанция са извършени и приети две съдебно-технически експертизи
– първата от в.л.Великова, оспорена от ищцата, и втората от в.л.Бончева,
неоспорена от страните. Съдът
счита,
че следва да кредитира изготвената по делото съдебно-техническа експертизи на в.л.Великова, като намира същата за
обективна, обоснована и компетентна, тъй като вещото лице е изготвило
заключението си при прилагане на двата метода за определяне на пазарната цена
на имота – методът на вещната стойност и сравнителен подход (метод на
непосредственото сравнение), които отчитат разходите за създаването на обекта
/актива на оценката/, износването на имота и други приложими отбиви, както и се
отчитат качествата на оценявания обект спрямо сходни такива при използване на
пазарни свидетелства за сходни недвижими имоти. Докато, заключението на
в.л.Бончева е извършено при прилагане на метода на вещната стойност и не е
ползван метода на сравнителния подход, което води до необоснованост на
експертизата. Тук следва да се отбележи, че и двете вещи лица са ползвали при
изчисленията си идентични показатели при прилагане метода на вещната стойност –
година на построяване, година на ползване, обща експлоатационна годност,
коефициенти за техническо обезценяване, поради което доводите за противоречие
между експертните заключения са неоснователни. Разликата в определената от
двете вещи лица пазарна стойност на делбения имот е в ползваната методика – по
вещна стойност и/или сравнителния подход, като при едновременното прилагане на
двата метода се стига до средно претеглена стойност, т.е. средна пазарна цена
на имота, какъвто подход необосновано не е ползван от в.л.Бончева и именно
поради това определената от нея стойност на имота е в по-малък размер. Съдът не
споделя и възраженията на въззивницата, че по делото са налице две заключения
на в.л.Великова, в които има съществено различие в цената на кв.м. В случая, от
данните по делото е видно, че първоначално представеното заключение на
в.л.Великова с вх.№ 109/10.01.2019 г. не е прието от ПРС, поради допуснати в
същото технически грешки относно квадратурата, довели до грешни изчисления,
поради което е изготвено заключение с вх.№ 796/11.02.2019 г., в което тези
грешки са отстранени и същото вече е изслушано и прието от съда в съдебно
заседание. Липсва и твърдяното от въззивницата противоречие между тези
заключения относно цената на кв.м., като е видно, че същата е идентична –
537.53 лв. и различията в оценката на имота се дължат на допуснатата в
първоначално представената експертиза (неприета) грешка относно квадратурата на
първия етаж, която грешка е отстранена в преработения вариант на заключението, неправилно
считано от въззивницата за второ заключение. С оглед горните съображения,
настоящият съд кредитира експертизата на в.л.Великова като обективна,
обоснована и извършана от компетентно лице, поради което приема, че пазарната
оценка на делбения имот е в определение от вещото лице размер от 131 772
лв., както правилно е приел и районния съд. Ето защо, възраженията на
въззивницата Н. относно неправилно определяне на оценката на делбения имот са
неоснователни, като решението следва да бъде потвърдено в тази част.
Във връзка с горното, с оглед приетата от съда пазарна
стойност на недвижимия имот в размер на 131 772 лв., в която е включена цената
на дворното място от 9144 лв.
и цената на съсобствената сграда от 122 628 лв., уравнението на дяловете следва да се определи на тази база,
съобразно квотите на съделителите във съсобствеността, при които е допусната
делбата. По отношение на дворното място делбата е допусната при равни квоти
между страните – по ½ ид.ч., а по отношение
на жилищната сграда делбата е допусната при квоти: 48922/68519 ид.ч. за Д.Н. и 19597/68519 ид.ч.
за Н.Н.. При това положение, делът на ищцата в делбения имот възлиза на
стойност от 92 127.38 лв., а делът на
ответника е на стойност от 39
644.62 лв., поради
което ПРС правилно е изчислил, че с оглед възлагането на имота в дял на Н. тя следва да изплати на ответника сумата от 39 644.62 лв.
за уравнение дела му. Ето защо, изводите на районния съд
са правилни и решението му следва да бъде потвърдено в тази част.
По отношение
на претенцията по сметки на ищцата за сумата от 400 лв.: Настоящата
инстанция не споделя доводите на въззивницата Н. за неправилност на изводите на
ПРС за неоснователност на претенцията й за заплащане на сумата от 400 лв.,
представляваща половината от вложени от нея средства за ремонт на съсобствения
автомобил в общ размер от 800 лв. За доказване на претенцията си ищцата е
ангажирала гласни доказателства – св.И. (нейн вуйчо), от показанията на който,
преценени по реда на чл.172 ГПК се установява, че съсобственият автомобил
„Фолксваген Пасат“ с рег.№ А 9047 МР, действително е бил повреден и с ремонтите
се е заел брат му (бащата на ищцата), но повредата не е била отстранена, като свидетелят е узнал
от брат си, че той е дал за ремонтите около 1000 лв. При така установените
факти и при липсата на други доказателства – платежни документи, настоящият съд
намира за недоказано твърдението на ищцата, че същата е заплатила
претендираната сума от 400 лв., както и да е вложила в ремонта на автомобила свои
лични средства, дарени й от нейния баща. Ето защо, тази претенция по сметки е
неоснователна и правилно е била отхвърлена от районния съд, поради което
обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази част.
По отношение
на уважената претенцията по сметки на ответника за сумата от 6998 лв. и за
сумата от 23 990 лв.: Ответникът е претендирал заплащане на сумата от
5 000 евро, с левова равностойност от 9800 лв., представляващи лични
средства, дарени като лихвоточки от неговата баба и вложени за погасяване на
изтегления от бившите съпрузи по време на брака им банков кредит за довършване
на съсобствената жилищна сграда. Ответникът е претендирал заплащане и на сумата
от 28953 лв., представляваща 2/3 част от 43 430 лв., дарени му от неговата
майка под формата на изплащане на същия кредит, ползван от съпрузите. Настоящият
съд не споделя доводите на въззивницата Н. за неоснователност на тези претенции
по сметки и за неправилност на изводите на ПРС. Съдът не споделя и възраженията
във въззивната жалба, че не е ясно коя част от търсените от ответника суми се
претендират като искане по сметки и коя част като трансформация.
Следва да се
отбележи, че претенцията на единия от бившите съпрузи към другия съпруг за
заплащане на сума, изплатена от този съпруг за погасяване на изтеглен и ползван
по време на брака им банков кредит за закупуване, респ. довършване на имот –
съпружеска имуществена общност, не представлява претенция за частична
трансформация на лични средства в придобиването на този имот, тъй като
погасяването на задължения с лични средства от единия съпруг поражда само
облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след
прекратяването на брака. Съпрузите са солидарни длъжници за изтегления по време
на брака кредит (чл.32, ал.2 СК) и ако целия кредит или част от него са
погасени само от единия съпруг с негови лични средства, след прекратяването на
брака този съпруг може да претендира от другия съпруг заплащане на припадащата
му се част от платеното на основание 127, ал.2 ЗЗД. Затова, тази претенция е
свързана с уреждане на имуществените отношения между бившите съпрузи след
прекратяване на брака им (след трансформирането на съпружеската имуществена
общност в обикновена съсобственост) и ако е предявена в производството по
делба, тя представлява претенция по сметки по чл.346 ГПК. В горния смисъл –
Решение № 139/24.10.2018 г. по гр.д.№ 4625/2017 г. на ВКС, І г.о.
В случая, по делото е безспорно, че по време на брака
им бившите съпрузи и настоящи съделители са изтеглили кредит в размер на
21 500 евро с Договор за кредит за извършване на строеж/довършване на
недвижим имот по програма Премия HL 49596, сключен на
24.09.2010 г. с „ЮроБанк и Еф Джи България“ АД, като задълженията е следвало да
бъдат погасявани ежемесечно в размери и падежи, посочени в погасителен план. Не
се спори, че получената сума по договора за кредит е вложена в довършването на
съсобствената жилищна сграда, предмет на делбата. Безспорно е също, че погасителните вноски по договора за кредит
са били удържани от сметката на ответника, видно от представеното банково
извлечение за нея, както и че същия е погасил част от кредита със сума от 5000
евро, равняващи се на 9800 лв., която е била дарена на ответника от неговата
баба като стойност на лихвоточки по жилищно-спестовен влог, видно от
представения нотариално заверен договор от 14.05.2009 г. Следователно, сумата
от 5000 евро (9800 лв.), представлява лични средства на Н., с които същият е
погасил част от кредита. получени като лихвоточки дарени му от баба му, поради
което на основание чл.127, ал.2 ЗЗД ищцата му дължи заплащане на припадащата й се част от платеното, съответстваща
на нейния дял в жилищната сграда, а именно сумата от 6998 лв. Ето защо, претенцията по сметки на ответника е
основателна и доказана за сумата от 6998 лв. и правилно е уважена от ПРС в този
размер, а за разликата до претендираните 9800 лв. претенцията е отхвърлена.
Поради това, изложените от въззивницата възражения са неоснователни, а
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно в тази част.
На плоскостта на горните съждения, въззивният съд намира за
доказана по основание и втората претенция на ответника за сумата от 28 953 лв.,
представляващи 2/3 от 43 430 лв., дарени му от неговата майка под форма на
изплащане на ползвания от съпрузите банков кредит, посочен по-горе.
Неоснователни са възраженията във въззивната жалба за неяснота и противоречие в
твърденията на ответника. В първото по делото заседание след допускане на
делбата ответникът е поддържал заявената от него още с писмения отговор
претенция по сметки, като е конкретизирал, макар и непрецизно, че изтегленият
от съпрузите банков кредит за довършване на сградата се е погасявал с лични
негови средства, дарени му от неговата майка под формата на изплащане на
кредита. Тези твърдения са установени по делото от св.П.Н. (майка на
ответника), като от показанията й преценени по реда на чл.172 ГПК се
установява, че погасяването на кредита е
ставало като ответника е превеждал дължимата вноска, а преведената сума му е
била възстановявана от майка му, като намеренията на родителите на ответника са
били, те да дадат на сина си парична сума, равна на сумата, която родителите на
ищцата са й дали при започването на
строежа, а отделно от тези вноски родителите на ответника допълнително са подпомагали
семейството му с пари, тъй като страните са имали непрекъснати финансови
проблеми. Въззивният
съд цени показанията на майката на ответника с оглед на всички други данни по
делото и възможна заинтересованост, като ги кредитира като обективни, логични и
подкрепящи данните по делото, от които се установява, че дадените
от св.Н. парични средства за погасяване на кредита са дарени на ответника, а не
на неговото семейство като цяло, което обосновава извод за личен произход на
средствата, вложени именно в погасяване на задълженията по договора за кредит. Тук
следва да се има предвид, че при решаване на въпроса на кого е дарена
определена парична сума следва да бъде отчетено между кои лица е сключен договора за дарение. Ако договорът за
дарение е сключен между единия
съпруг и неговите родители и е изразено съгласие само този съпруг да бъде
надарен, респ. само той е изразил воля за приемане на дарението, не може да се
приеме, че по силата на този договор подареното придобива и другия съпруг, който
не е страна по договора за дарение, т.е. в тази хипотеза другият съпруг не придобива
права. Ако се установи, че договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, т.е.
изразена е воля за надаряване на
семейството,
то дарената сума се явява
СИО и не може да бъде основание за трансформация на лични средства при
придобиването на семейното жилище. В горния смисъл са Решение
84/26.04.2016 г. по гр.д.№ 4903/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 222/24.06.2011 г. по
гр.д.№ 982/2010 г. на ВКС,
І г.о., Решение №
81/15.03.2011 г. по гр.д.№ 172/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение №
279/15.07.2010 г. по гр.д.№ 529/2009 г. на ВКС, І г.о.
В настоящия
случай, анализът на доказателствата сочи на извода, че паричните средства за
погасяване на взетия от съпрузите кредит са дарени на ответника и поради това
представляват лични негови средства, като изложените в тази връзка възражения
на въззивницата са неоснователни. Въззивният съд намира, че не са налице
основания да не кредитира показанията
на св.Н., макар и да е в близки родствени
отношения с ответника,
тъй като изнасените от
нея данни са базирани на преките
й и непосредствени
впечатления. Тези показания не се
опровергават от показанията на водените от ищцата свидетели св.И. (нейна майка)
и св.Д.(нейн вуйчо), тъй като в последните не се съдържат данни за релевантните
за спора факти. Ето защо, настоящата инстанция намира, че липсват насрещни
доказателства, които да опровергават показанията на св.Н. и районният
съд правилно ги е кредитирал.
По отношение
размера на претенцията, съдът намира за правилно приетото от ПРС, че ищцата
дължи на ответника сумата от 23 990 лв., съобразно дела й в
съсобствения имот, тъй като от
представеното извлечение от сметката на ответника е видно, че за погасяването
на кредита са платени средства в размер на 33 600 лв., в която сума са
включени и внесените от майката на ответника 6 923.22 евро ( 13 670 лв.) за
пълно предсрочно погасяване на кредита на 27.12.2016 г., а са изключени сумите от 6 500 евро, дадени от майката
на ищцата за погасяване на кредита и 5 000 евро, дарени на ответника като
стойност на лихвоточки и внесени от него също за погасяване на кредита, които
обстоятелства не се оспорват във въззивната жалба. Ето защо тази претенция на
ответника Н. е основателна и доказана за сумата от 23 990 лв. и правилно е
уважена от районния съд в този размер, а за разликата до претендираните
28 953 лв. е отхвърлена, поради което първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено като правилно в тази част.
По отношение на уважената претенцията по сметки на ответника за сумата от 1305 лв.: Ответникът е претендирал заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС в размер на ½ от 150 лв., или 75.00 лв., месечно за лишаване от ползване на съсобствения лек автомобил „Фолксваген Пасат“, с рег.№ А 9047 МР.
В случая, по делото не се спори, че ответникът е отправил до ищцата покана за
заплащане на обезщетение срещу ползването на автомобила, получена от нея
21.12.2016 г., поради което и на основание чл.31, ал.2 ЗС от този момент тя му
дължи обезщетение за ползата, от която го е лишила. Между страните не се спори
също, че до сключването на 11.06.2019 г. на съдебната спогодба по делото по
отношение на процесния автомобил същият се е държал от ищцата, при която са се
намирали документите и ключа на автомобила, а със спогодбата МПС-то е поставено
в дял на ответника, поради което претендираното обезщетение се дължи до
посочената дата. В тази връзка, настоящият съд намира за неоснователно
възражението на въззивницата, че автомобилът й е нужен за отглеждането на децата,
като се позовава на нормата на чл.29 СК. Това възражение е свързано с
възможността за претендиране от съпруга, на който е предоставено упражняването
на родителските права, да получи по-голям дял от общото имущество при
прекратяване на имуществената общност, респ. да получи извън дела си движимите
вещи, предназначени за отглеждането и възпитанието на децата. В случая,
въззивница сама опровергава собственото си възражение, предвид сключената по
делото спогодба за делба на движимите вещи и съгласието й за поставянето на
автомобила в дял на ответника, поради което изводите на ПРС за неоснователност
на това възражение са правилни. Неоснователни са и доводите на въззивницата, че
повредата на автомобила я освобождава от задължението да плаща наем, защото
след като същият не бил в движение никой от съсобствениците не можел да го
ползва. Съгласно чл.31, ал.2 ЗС, когато съсобствената вещ се ползва само от
някой от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от
която са лишени, от деня на писменото поискване, като личното ползване на вещта
не се разбира в тесен смисъл като извършване на продължителни или многократни
действия. В този смисъл, обстоятелството, че в резултат на повреда от 2017г.
автомобилът не е в движение, не води до отпадане на отговорността на ищцата,
тъй като нормата на чл.31, ал.2 ЗС повелява да бъде изравнено неоснователното
разместване на блага при недобросъвестно упражняване на притежаваното право. Ето
защо и тъй като по делото не са налице данни въззивницата да е предоставила възможност
на ответника да ползва автомобила след поканата, то тя му дължи обезщетение за
лишаване от правото на ползване на общата вещ за периода от датата на поканата – 21.12.2016 г. до сключването на съдебната
спогодба – 11.06.2019 г. С оглед установения от в.л.Периклиев месечен наем за
автомобила от 90 лв. и съобразно дяловете на страните в съсобствеността на
автомобила – по ½ ид.ч., за посочения период въззивницата дължи
обезщетение в размер на 1305 лв. Постановеното в този смисъл първоинстанционно
решение е правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
Съдът намира за
неоснователно и оплакването на въззивницата против първоинстанционното решение
в частта му за разноските. В тази връзка не са изложени каквито и да било
доводи в жалбата, като независимо от това следва да се отбележи, че разноските
са изчислени въз основа на правилно приетата пазарна цена на делбения имот и
уважените претенции по сметки.
Предвид
изложените съображения, въззивната жалба на Д.Н. е неоснователна, а поради
съвпадане изводите на двете инстанции, решението на ПРС следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваните части.
По насрещната въззивна жалба на Н.Н.:
Въззивникът Н. оспорва първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена
претенцията му по сметки за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за
лишаването му от право на ползване на съсобствения недвижим имот. След преценка
на събраните доказателства и съобразно разпоредбите на приложимия закон,
въззивният съд намира жалбата за основателна, а решението на ПРС за неправилно
и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено в тази част.
В случая, гражданският брак между страните е прекратен с развод по взаимно
съгласие, като с Решение от 23.11.2016 г. по гр.д.№ 5127/2016 г. на БРС е
утвърдено постигнатото между съпрузите споразумение по чл.51, ал.1 СК,
ползването на семейното жилище – еднофамилна жилищна сграда в гр.К., ул.“С. К.“
№ *, е предоставено на съпругата Д.Д.Н., на която са предоставени и
родителските права спрямо родените от брака деца на страните – Г., роден на ***
г. и Т., роден на *** г. От приложеното бракоразводно решение е видно, че със
същото не е определен наем за жилището на основание чл.57, ал.2 СК.
Съгласно нормата на чл.57, ал.1 СК, по силата на съдебното решение, с което
се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между
бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е възмездно и ползващият
жилището съпруг дължи наем на неползващия го съгласно решението. Когато предмет
на съдебна делба е недвижим имот, представляващ семейно жилище, придобито в
режим на СИО и с бракоразводното решение е предоставено за ползване на съпруга,
упражняващ родителските права, без да е определен наем на основание чл.57, ал.2 СК, облигационните претенции между бившите съпрузи относно ползването на
съсобствения имот се уреждат съобразно чл.31, ал.2 ЗС, като не е необходимо
отправянето на писмена покана, тъй като правоотношението по ползването на
семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало възмездно и
ползващият съпруг се счита уведомен за задължението си да заплаща наемна цена.
В горния смисъл е практиката на касационната инстанция – Решение №
71/29.06.2018 г. по гр.д.№ 2750/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение №
96/14.03.2016 г. по гр.д.№ 4842/2015 г. на ВКС, ІV г.о. и др.
Предвид разясненията в цитираната съдебна практика, БОС намира за неправилни
изводите на районния съд за неоснователност на претенция. В случая, процесният
недвижим имот е предоставен за ползване на ищцата с бракоразводното решение от
23.11.2016 г., като липсва определен от съда наем по чл.57, ал.1 СК, нито по
делото има данни за договореност между страните за безвъзмездно ползване,
поради с предоставяне ползването на семейното жилище на ищцата, между страните
е възникнало наемно правоотношение и тя дължи заплащане на обезщетение за
ползване на жилището в размер на наемната цена, без да е необходима нарочна
писмена покана. Ето защо и тъй като по делото не са налице данни, нито са
ангажирани доказателства от ищцата да е предоставила възможност на ответника да
ползва съсобствения имот съобразно правата му, съдът намира, че материално-правните
предпоставки за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.1 ЗС, вр. чл.57 СК са
осъществени и на това основание ищцата дължи на ответника обезщетение за времето
от съдебното решение на развода – 23.11.2016 г. до предявяване на претенцията в
първото съдебно заседание след допускане на делбата – 02.10.2018 г., тъй като
обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС не може да се присъжда за бъдеще време. В
случая обаче, ответникът Н. е претендирал заплащане на обезщетение, считано от
поканата – 23.12.2016 г., поради което претенцията е основателна за периода
23.12.2016 г. – 02.10.2018 г. По отношение размера на обезщетението съдът
съобрази определения от в.л.Великова месечен наем на жилището в размер на 200
лв., като съобразно
притежавания от ответника дял в съсобствеността на имота (19597/68519 ид.ч.),
средният месечен пазарен наем за частта на Н.Н. в жилището е 57.20 лв. на
месец, а за периода 23.12.2016 г. – 02.10.2018 г. средния пазарен наем за неговата
част е в общ размер от 1229.80 лв. Съгласно
разпоредбата на чл.57, ал.2, изр.второ СК, не се дължи наем за ползваната жилищна
площ от ненавършилите пълнолетие деца. Когато семейното жилище се ползва от
съпруга и непълнолетно дете, наемът който се дължи на съпруга, лишен от
ползването на жилището се намалява наполовина (Решение №
627/08.03.2011 г. по гр.д.№ 176/2009
г. на ВКС, IV г.о.). Следователно при наличие на две непълнолетни деца, наемът следва да
бъде намален с 2/3, при което наемът, на който ответникът Н. има право е в размер на 819.87
лв. и в този размер претенцията му по чл.31, ал.2 ЗС, вр. чл.57, ал.1 СК следва
да бъде уважена като основателна, ведно със законната лихва върху сумата от
предявяване на претенцията до окончателното плащане.
Като е приел обратното и е отхвърлил претенцията, районният съд е
постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в тази част.
При този изход на делото и
направените от двете страни искания за разноски, съдът намира, че на въззивницата
Н. такива не й се следват, като с оглед отхвърлянето на жалбата й уважаването
на насрещната въззивна жалба на ответника, същата следва да му заплати сумата
от 825 лв. за направените разноски в
настоящото производство за заплатено адвокатско възнаграждение и платена
държавна такса.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 131/23.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 295/2019 г. по описа на РС-Поморие,
В ЧАСТТА, с която е отхвърлена
претенцията по сметки на Н.Г.Н. за осъждане на Д.Д.Н. да му заплати
сумата от 150 лв.- месечно обезщетение за лишаване от ползване на неговата част
от съсобствената жилищна сграда, КАТО ВМЕСТО ОТМЕНЕНАТА ЧАСТ
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д.Д.Н., ЕГН **********
да
заплати на Н.Г.Н., ЕГН **********, сумата от 819.87 лв.,
представляваща обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за лишаване от ползването на съсобствения
имот – еднофамилна жилищна
сграда, с идентификатор 35033.501.509.1 по КККР на гр.Каблешково, състояща се
от етаж първи – в северната си част полувкопан и с разпределение – две спални,
стая за игра, баня с WC,
коридор, с площ 94 кв.м.; етаж втори – на кота 0.00, прилежащ уличен тротоар, с
разпределение: кухня, дневна с трапезария, стая, баня с WC и тераси, с площ 139.63
кв.м., подпокривно пространство, дължимо за периода от 23.12.2016 г. до 02.10.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 819.87 лв. от предявяване на претенцията – 02.10.2018
г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 131/23.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 295/2019 г. по описа на РС-Поморие, в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА Д.Д.Н., ЕГН **********
да
заплати на Н.Г.Н., ЕГН **********, сумата от 825 лв. за
направените в настоящото производство пред БОС разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.