Решение по дело №869/2019 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е

 

№…56………/20.02.2020г.,гр.Пазарджик

 

В    И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,гражданска колегия,ІІ въззивен състав,в открито заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета  година,в състав:                                                                  

 Председател:Красимир Ненчев                                  

                                                                                       членове: Албена Палова

                                                                                                   Мариана Димитрова

при секретаря Галя Кирилова като разгледа докладваното от съдия Мариана Димитрова в.гр.дело №869 по описа на Съда за 2019 година,и за да се произнесе,взе предвид следното:

 

          Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Обжалва се Решение №146 постановено на 14.10.2019г. по гр.дело № 484 по описа на Панагюрския районен съд за 2019т., с което е обезсилена частично Заповед № 197 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.04.2019 г. по ч.гр.д. № 218/2019 г. по описа на Районен съд- П. за разликата над 1833,26 лв. до размера от 2200 лв. – главница и за сумата над 178,53 лв. до 200 лв. – лихва за периода от 17.05.2017 г. до 18.03.2019 г. Исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86 ЗЗД, с които се иска да се приема за установено, че А.П.А. ЕГН: ********** с адрес: *** дължи на К.А.А. ЕГН: ********** с адрес: *** сумата в размер на 1833,26 лв. представляваща обезщетение за ползване на 1/6 ид.ч. от недвижим имот - с идентификатор: 55302.501.708.1 с административен адрес гр. П., ул. „Г.К.“ № 14 за периода от м. 05.2017г. до м.03.2019 г. вкл., ведно със законната лихва от 19.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 178,53 лв. – лихва за периода от 17.05.2017 до 18.03.2019г., за които суми е издадена Заповед № 197 от 11.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 218/2019 г. по описа на Районен съд- П., са отхвърлени като неоснователни. Присъдени са сторени съдебно-деловодни разноски.

          Във въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство К.А.,чрез пълномощника си-адв.Ч. твърди,че решението е неправилно и следва да се отмени, тъй като е постановено от съдебен състав,за който са били налице предпоставките на чл.22,ал.1т. 6 от ГПК. На следващо място  , твърди,че решението е неправилно ,тъй като противоречи на установената фактическа страна по спора, а именно: по категоричен начин се доказало в производството ползването на имота изцяло и само от ответника и родителите му. Невъзможността ищеца да иска реална част от него произтича и от статута му - еднофамилно жилище - и от законово изискуемите за това предпоставки по чл. 32 ЗС. Безспорно било установено съпритежаването на правото на собственост върху имота от страните, при квоти в съсобствеността - 1/6 ид.ч. за ищеца и 5/6 ид.ч. за ответника. Доказана била и „ползата, от която е лишен ищеца", доказан бил и „деня на писменото поискване",ето защо неправилно съдът е приел,че искът е недоказан. Формулирано е искане решението да бъде отменено, а въззивната инстанция реши спора по същество, като уважи изцяло предявения иск.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба.

Установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка не се оспорва от жалбоподателя. Същата изцяло се възприема от въззивната инстанция,поради което не е необходимо да се преповтаря, а на основание чл.272 от ГПК препраща своята към нея.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания ,Пазарджишкият окръжен съд от правна страна приема следното:

Предявеният от К.А. против А.А. иск черпи правното си основание в чл.31,ал.2 от ЗС.Фактически изложените в исковата молба твърдения са,че ищецът с покана от 17.05.2017г. е поискал от ответника да му заплаща обезщетение за ползата,от която го лишава да полза 1/6 ид.част от имот с идентификатор 55302.501.708.1 в размер на 100 лева-месечно.

Следователно , претендира се паричната равностойност на ползата, от която ищеца е лишен по смисъла на чл. 31 ал. 2 от ЗС. Отговорността за вреди от недопускането на един съсобственик от друг съсобственик до съсобствения имот е извъндоговорна, но не е деликтна. За правната квалификация на иска по  чл. 31, ал. 2 ЗС е без значение придобиването на държането /фактическата власт/ или на владението върху вещта и дали то е противоправно, тъй като основанието за възникването на тази отговорност не е ползването от препятстващия съсобственик, а препятстването на ползването от неползващия съсобственик – в този смисъл изрично Решение № 416 от 20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2198/2014 г., IV г. о.  Следователно ищцовата претенция, така, както е заявена, произтича от правото на ищеца  да ползва лично процесния недвижим имот и да реализира от него плодове и може да бъде квалифицирана единствено в съответствие с чл. 31 ал. 2 от ЗС, по който иск страните са легитимирани да участват в процеса.

Решението е правилно. Мотивите на първоинстанционният съд са правилни и задълбочени,и се споделят изцяло от настоящата инстанция.

Разпоредбата на чл. 31 ал. 2 от ЗС предвижда, че когато правото на собственост върху вещ се притежава съвместно от няколко лица, а вещта се ползва лично само от един от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване. С посочената норма е предвидено да се предоставя паричен еквивалент на правото да се ползва една вещ на онзи от съсобствениците, който е лишен от възможността да я ползва, съгласно нейното предназначение и според онзи обем права, които същият притежава в съсобствеността. Основателността на иск с правна квалификация чл. 31 ал. 2 от ЗС, се обуславя от установяване на следните кумулативни предпоставки: съсобственост върху вещ: лично ползване на общата вещ от един от съсобствениците; писмена покана за заплащане на обезщетение за ползата, от която е лишен неползващият съсобственик. Обезщетение не се дължи, когато след поканата ползващият собственик е предложил на другия съсобственик да ползва вещта съобразно правата си, но той не се е възползвал, без да са създадени пречки за ползването. Наличието на първата предпоставка - съсобственост между страните върху процесния имот е безспорно установен факт. С оглед Тълкувателно решение № 7/ 2012 г. от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл. 31 ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. В мотивите на решението е посочено още,че правото на обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване,а нежелание да се ползва. Наред с това изрично е посочено,че претенцията за обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС ще е основателна когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това : той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности,без да зачита конкурентните права на друг съсобственик, - той или член на неговото семейство не си служи пряко и неспосредствено с цялата обща вещ,но имайки достъп до нея,не допуска друг съсобственик да си служи с нея/например като държи ключа/.

С оглед установените по делото факти, правилно и в съответствие с ТР ,първоинстанциионният съд е приел,че ответникът като ползващ имота съсобственик е дал възможност на ищеца да ползва общата вещ, и в този смисъл за последния не е възникнало правото на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС тъй като , в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.

Решението като правилно следва бъде потвърдено.

Във въззивната жалба са изложени доводи за пристрастие на съдебния състав.Настоящият съдебен състав обаче, констатирайки,че по гражданското дело в първата инстанция не е правен отвод на съдията-докладчик и на съдебния секретар, не се съдържат и никакви данни за пристрастие, намира ,че не следва да обсъжда довода за нарушение на чл. 22 ГПК

Изводите на въззивната инстанция изцяло съвпадат с тези на районния съд, поради което, решението на Панагюрския районен съд като правилно, постановено при спазване на съдопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон, следва да бъде потвърдено.

Във въззивното производство ответникът по жалбата претендира разноски в размер на 300 лв. платено адвокатско възнаграждение, които следва да му бъдат присъдени.

Водим от горното, Пазарджишкият окръжен съд

 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №146 постановено на 14.10.20219г. по гр.дело № 484 по описа на Панагюрския районен съд за 2019г.

ОСЪЖДА  К. А. А. ЕГН: ********** с адрес: *** да заплати на А.П.А. ЕГН: ********** с адрес: *** сумата в размер на 300 лв., /триста лева/ представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

На основание чл.280,ал. 3 от ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

 

         

 

 

Председател:

членове:   1.

 

                                                                                                          2.