№ 5082
гр. София, 31.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. Т.
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. Т. Гражданско дело №
20211110147096 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Подадена е искова молба на З. З. И. срещу Р. Г. И., с която са предявени искове по чл.
108 от ЗС, във чл. 56 от ЗС, и чл. 59, ал.1 от ЗЗД. Претендира се да бъде признато за
установено по отношение на Р. Г. И., че З. З. И. притежава правото на ползване върху
недвижим имот - апартамент №5, находящ се в ***********, на основание Нотариален акт
за дарение №134 понот. дело №127/2003 г. на Нотариус с рег. №140 НК, и осъждане на
ответника да предаде владението върху имота. Ищецът претендира ответникът да заплати
сумата 5750,00 лева - обезщетение за лишаване от ползване на горепосочения имот за
периода 20.08.2020 г. до 12.08.2021 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
искова молба до окончателното изплащане.
З. З. И. е починала в хода на процеса. Оставила е за наследници по закон син и
дъщеря, като ответникът Р. И. е неината низходяща. Ето защо З. З. И. е заместена по реда на
чл. 227 от ГПК само от своя наследник по закон З. Г. И.. Тъй като спорното материално-
вещно право е лично, не е наследимо, наследникът не може да претендира същото, както и
поради сливане на качествата ищец-ответник, с влязло в сила протоколно определение от
23.01.2023 г. съдът прекратява производството в частта по предявения ревандикационен иск,
както и по осъдителния иск в частта до размер на наследствената квота на ответника.
Предвид това предмет на разглеждане е остана осъдителната претенция в размер 2875,00 лв.
за обезщетение за лишаване от ползване на горепосочения имот за периода 20.08.2020 г. до
12.08.2021 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба до
окончателното изплащане.
В искова молба са изложени твърдения, че З. З. И. притежава ограничено вещно
право на ползване върху ап. №5, пожизнено и безвъзмездно, съгласно договор за дарение от
11.09.2003 г., с който тя и съпругът й, починал на 24.10.2016 г., прехвърлят собствеността
върху имота на ответника. Поддържа, че през м.08.2020 г. ответникът без основание
изгонил ищецът от жилището, сменила бравата и ключа на входна врата и настанила
1
наемател. Като вещен ползвател претендира предаване на владението върху вещта, а за
времето, през което е лишена да ползва -парично обезщетение.
Ответникът Р. И. оспорва иска. Твърди, че след смъртта на баща й, ищецът е
напуснала ап. №5 и се установила да живее в друг имот на Р. И.. Преместването било по
желание на З. И. и със съгласието на децата й. След това, около две години, З. И. давала ап.
№5. В тази връзка се оспорва твърдението, че ищцата е била изгонена, тъй като не е
обитавала жилището. Пояснява се, че поради недобросъвестно ползване от трети лица
трябвало да се извърши неотложен ремонт на жилището. Твърди, че в края на 2018 г.
ответницата започнала ремонтни дейности със съгласието на ищцата. Ремонтът е платен
изцяло със средства на Р. И.. За периода 01.07.2020-31.05.2021 г. ответницата е отдавала под
наем жилището със съгласието на З. И.. Твърди се, че на 03.12.2021 г. ищцата, чрез своя син,
сменила бравата на жилището, и ползвала имота, като го отдавала под наем. Поради това
отв. Р. И. счита исковата претенция за лишаване от ползване за изцяло неоснователна.
Ответникът оспорва обема права на ищцата и счита, че З. И. притежава 1/2 ид.ч.
ограничено вещно право на ползване, с оглед уговореното в договора за дарение. Твърди, че
притежава в пълен обем правото на собственост върху жилището, вкл. и правото на
ползване върху 1/2 ид.ч., погасило се след смъртта на баща й. Оспорва осъдителният иск по
размер.
По реда на чл. 211 от ГПК Р. И. предявява срещу З. И. насрещен ревандикационен
иск и осъдителни искове, последните отделени за разглеждане с Определение №27297/2022
г. Приета за разглеждане е претенцията да бъде признато за установено в отношенията
между страните, че Р. И. притежава 1/2 ид. ч. от правото на собственост и да бъде осъдена З.
И. да предаде владението върху 1/2 ид.ч. от процесния имот. Ищцата по насрещния иск
заявява правото на собственост на основание договора за дарение и наследствено
правоприемство, като поддържа, че владението й е отнето без основание на 03.12.2021 г.
Ответникът е оспорил насрещния иск.
С протоколно определение от 23.01.2023 г., с оглед на констатираната смърт на З. И.
и твърденията, с които е обосновала главните искове, по така предявения насрещен иск
срещу нея съдът е указал на ищеца Р. И., да обоснове правен интерес от водене на делото по
реда на чл. 211 от ГПК. Постъпила е молба-уточнение от 25.01.2023 г. с подробни
съображения, които съдът не споделя, поради което с определение от 31.03.2023 г. съдът
прекратява производството по гр. дело №47096/2021 г. по описа на СРС в частта по
предявения насрещен иск.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 ГПК, по свое
убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3. и т. 4 от ГПК, прието е за безспорно и ненуждащо се
от доказване, че с договор за дарение, обективиран в Нотариален акт №134, т. I, рег.
№13143, дело №127/2003 г. на Нотариус с рег. №140 на НК, на 11.09.2003 г. Г.К. И.,
починал на 24.10.2016 г., и З. З. И., даряват на дъщеря си Р. Г. И. апартамент №5, находящ
се в ***********, с избено помещение №2, и 2,506 % ид.части от общите части на сградата
и от правото на строеж върху мястото; дарителите запазват правото на ползване върху
дарения имот до края на живота на всеки един от тях.
По тезата на ответника Р. И., че вещното право на ползване е учредено на всеки един
дарител в обем ½ ид.ч. съдът приема, че съдържанието на ограниченото вещно право
покрива правомощието на собственика да ползва и да си служи с вещта, а поради тази
причина вещният ползвател може да отдава под наем вещта и да събира гражданските
плодове за себе си (вж. чл. 56 и сл. от ЗС). Всички останали правомощия и техния обем,
произтичащи от съдържанието на правото на собственост, са на титуляра на правото на
собственост и според това как е учредено правото на ползване. С разпоредбата на чл. 20 от
ЗЗД е регламентирано правилото, че при тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки от договора следва да се
2
анализират във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от
целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Трябва да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Ето защо
след анализ и преценка на уговорката на т. 2 от договора за дарение, съгласно която
„(д)арителите Г.К. И. и З. З. И. си запазват правото на ползване върху даряемия имот до
края на живота на всеки един от тях“, съдът приема, че вещното право на ползване е
учредено на всеки един от дарителите и всеки един от тях до края на живота си може да
ползва целия имот. Такава е волята на страните по договора, за който извод съдът отчете
начина на прехвърляне на правото на собственост – чрез договор за дарение, страните по
този договор и че същите се намират в роднинска връзка, няма изрична воля за учредяване
конкретни идеални части, поради което следва да се счита, че страните по договора са
действали съобразно обичаите в практиката и добросъвестността. В допълнение следва да се
отбележи, че в отговор на покана от 09.07.2021 г., представен от ответника, Р. И.
извънсъдебно писмено признaва, че e учредила правото на ползване на родителите си, за да
подсигури старините им, с което се разкрива каузата за учредяване на ограниченото вещно
право – изпълнение на нравствен дълг по отношение на всеки един от дарителите – вещни
ползватели. По арг. от чл. 180 от ГПК извънсъдебното признание на неизгодни факти за
страната е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданския процес.
Спорен по делото е въпроса лишен ли е вещния ползвател от ползване предвид
твърдението на ответника, че З. И. доброволно е напуснала жилището. Разпитани св. Р. И. и
св. С.Х., показанията им анализирани и преценени заедно и поотделно с писмените
доказателства, установяват, че вещният ползвател –З. И. е дала съгласие да се извърши
основен ремонт на жилището през 2019 г.; посещавала е имота необезспокоявано, а след
приключване на ремонтните дейности – към края на 2019 г. (така св. С.Х., когато съобщава с
какво събитие свързва срещата на брата на ответника в процесния имот), дори донесла
цветя за украса. Вещният ползвател е разполагал с ключ за сменената по време на ремонта
входна врата. След ремонта, имотът е отдаден под наем по договор за „една година“ (така
св. Р. И.), сключен между ответника и наемателя. За това обаче имало уговорка между
ответника и вещния ползвател, като последният изразил съгласие, както и за това парите от
наема да се ползват за погасяване на парично задължение на ответника – „голия собственик“
на вещта за сторените разноски за ремонта на жилището. На 03.06.2021 г. (вж. писмено
признание на ответника в негова жалба на л. 75 от делото и показания на св. Р. И.)
жилището е посетено от снахата на ищцата и двама мъже, които заявили на намиращия се
там наемател да напусне, защото вещният ползвател иска да го ползва. Наемателят сторил
това след около 2-3 дни, респ. около7-10.06.2021 г. З. И. се настанила, но се установява, че
тя не е ползвала процесния имот - живяла е в жилище на сина й в гр. София, ул. „С.“, като
през лятото в една вила отново със сина й и снаха й св.Р.И.. Живяла е и в къща в село Б..
Вещният ползвател З. И. е живяла в процесния имот в ж.к. „З.п.“ до смъртта на съпруга й,
след което се преместила да живее при сина й, защото (св. Р. И.) „тя даде на Р. да се оправя с
това жилище“.
Съдът, при условията на чл. 172 от ГПК, намира, че показанията на свидетелите за
последователни и непротиворечиви по факта, че през период 2020 г. и до деня, в който
снахата на ищцата е посетила жилището, за да покани наемателя да напусне – м.06.2021 г. –
процесното жилище е отдадено под наем. Съдът счита за достоверни показанията на св. Р.
И. в частта по изложените по-горе обстоятелства, както по спорния въпрос, който свидетеля
потвърждава, че между вещният ползвател и ответника е имало уговорка как да се ползва
жилището, включително това да бъде по преценка на ответника. В останалата част
показанията на този свидетел са обременени от неговата заинтересованост от изхода на
делото, за което индикира и обстоятелството, че тя е правила справки по делото и подавала
молби от името на ищцата до етапа преди размяната на книжа по чл. 131 от ГПК.
Свидетелката изопачава фактите по въпроса ответникът осигурил ли е достъп на ищеца до
процесното жилище за исковия период. Показанията й че не е знаела за уговорка между
вещния ползвател и ответника за извършването на ремонта и начина на ползване на
жилището са изолирани в доказателствената съвкупност, неубедителни са и противоречат
3
на собствено основание, вкл. с оглед на някои контролни факти, че този свидетел съобщи, че
ищцата е живяла при нея –снаха й и сина й, гледала е често внучето; свидетелката е
запозната, че свекърва й е имала право на ползване върху жилището в ж.к. „З.п.“; а това
преценено в контекста на житейските и опитни правила налага извод, че е знаела за ремонта
на жилището и уговорките между страните. В допълнение съдът отбелязва, че св. Христова
достоверно съобщава, че след настаняването на вещния ползвател 2021 г. имотът е отдаден
от нея под наем на трето лице, от което може да се направи вероятен извод за
недобросъвестност на действията на вещния ползвател по упражняване на притежаваното
ограничено вещно право по чл. 56 от ЗС. Следва да се отбележи, че по тези факти св. Р. И.
даде противоречиви и неубедителни показания, поради което съдът не дава вяра на
съобщеното, че жилището не се дава под наем, доколкото отговорът бе, че от една страна
живее в жилището, а от друга, че живее в другия апартамент, а лятото е при нея на вилата.
Изложеното дава основание на съда да приеме, че предявеният осъдителен иск е
неоснователен по причина, че не се установи вещният ползвател да е лишен от правото на
ползване на вещта. За да е основателна претенцията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е необходимо да
се установи, че за исковия период ищецът притежава вещно право на ползване върху вещта;
ответникът е ползвал имота, вкл. чрез трето лице, без правно основание, респ. липсва между
страните договорна връзка, уговорка за това, и ищецът е обеднял, защото е възпрепятстван
(лишен) да реализират полза от упражняване правото на ползване върху имота, вкл.
възможния граждански плод, който би получил. Предявяването на иска за неоснователно
обогатяване трябва да е единствената възможност за ищеца за защита, съгласно чл. 59, ал. 2
от ЗЗД. В конкретния случай не се доказаха правнорелевантните факти – действия
(бездействия) на ответника, с които е препятствал ползването на имота и причинна връзка
между обедняването и обогатяването на страните по спора. Твърдяната липса на достъп до
имота се установи, че е доброволен отказ на вещния ползвател да ползва имота, за което има
уговорка с ответника „голия собственик“ на вещта.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът трябва да заплати
на ответника съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение – сумата 500 лв.,
доколкото платеното по договора за правна помощ касае защитата на ответника по делото,
която видно от процесуалните му действия обхваща и подаване на насрещна искова молба.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от З. Г. И., с ЕГН:**********, с **********, като
наследник по закон на починалата в хода на процеса на 29.12.2022 г. З. З. И., с
ЕГН:**********, срещу Р. Г. И., с ЕГН:**********, с адрес: **********, иск по чл. 59, ал. 1
от ЗЗД за заплащане на сумата 2875,00 лева за главница, представляваща обезщетение за
лишаване от ползване на недвижим имот - апартамент №5, находящ се в ***********, за
периода 20.08.2020 г. до 12.08.2021 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от
12.08.2021 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА З. Г. И., с ЕГН:**********, с **********, като наследник по закон на
починалата в хода на процеса на 29.12.2022 г. З. З. И., с ЕГН:**********, да заплати на Р. Г.
И., с ЕГН:**********, с адрес: **********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 500,00
лева – съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5