О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр.Сливен, 28.02.2020г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
Мл.с. СИЛВЯ АЛЕКСИЕВА
като
разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова въззивно ч.гр.д.№125 по описа на
съда за 2020г., за да се произнесе съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл.
274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от „Теленор България” ЕАД, гр.София чрез пълномощника адв.
Н. против Разпореждане №1812 от 05.02.2020г. на Сливенски
районен съд, постановено по ч.гр.д.№359/2020г. по описа на съда, в частта, с която е отхвърлено като
неоснователно искането на молителя за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК за сумата от 82,55лв., представляваща неустойка по договора за
лизинг.
Жалбоподателят
твърди, че разпореждането в обжалваната му част е неправилно и
незаконосъобразно. Посочва, че в никой от процесните договори не съществува
клауза, определяща сумата от 82,55лв. като неустойка. Същата била начислена на
основание чл.11 от Договор за мобилни услуги с предпочетен номер и е дължима,
поради неизпълнение на задължения по този договор. Посочва, че тази сума е
разликата между цената на устройството без абонамент и преференциалната обща
лизингова цена по договора за лизинг, на която е предоставено устройството и
всъщност представлява обезщетение.Устройството е предоставено на преференциална
цена именно поради срока на договора и следващата се сигурност за увеличаване
имуществото на заявителя за две години напред. При неизпълнение от страна на длъжника, за оператора било
налице основание за претендира посочената сума. Тъй като сумата не е неустойка,
то необоснован е извода на съда за нейната прекомерност, още повече, че сравнена
със стойността на устройството 140,67лв. тя е два пъти по-малка. Следвало да се
има предвид и разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП. Размерът на разликата е бил
предварително известен на страните, съгласно ценовата листа на оператора и със
сключването на договора длъжникът се е съгласил при свое виновно неизпълнение
да заплати съответното обезщетение. По отношение на чл.21 от ЗПК, на който се е
позовал районния съд, намира същия за неприложим, тъй като този закон касае
само отношения във връзка с договори за
потребителски кредит, и договори за лизинг, а процесната сума се дължи по
силата на разпоредба не на договора за лизинг, а на договора за мобилни услуги.
С оглед изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени разпореждането
в обжалваната му част и да разпореди на СлРС издаване на заповед за изпълнение
и за сумата от 82,55лв., представляваща разликата между цената на процесното
устройство без абонамент и преференциалната му обща лизингова цена. Претендира
присъждане на разноските, направени в настоящото производство.
След
преценка на приложените доказателства, съдът прие следното от фактическа
страна:
Сливенски
районен съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, подадено от „Теленор България” ЕАД, гр.София против М.П.П. за
заплащане на общата сума от 281,49лв., от която 92,38лв. неплатени абонаментни
такси и използвани услуги за отчетен период 05.10.2017г. – 04.12.2017г. по
Договор за мобилни услуги с предпочетен номер от 29.08.2017г.; неустойка в
размер на 37,47лв., равна на три месечни абонаментни такси; сумата от 69,09лв.,
представляваща неизплатени лизингови вноски за периода 05.10.2017г. –
04.12.2017г. по Договор за лизинг от
29.08.2017г.; сумата от 82,55лв., представляваща разликата между цената на устройството без
абонамент и преференциалната му обща лизингова цена по договора за лизинг,
ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението.
С атакуваното Разпореждане №1812 от 05.02.2020г.
постановено по ч.гр.д.№359/2020г. Сливенски районен съд е разпоредил издаване на заповед за изпълнение срещу
длъжника за следните суми: 92,38лв. неплатени абонаментни такси и използвани
услуги за отчетен период 05.10.2017г. – 04.12.2017г. по Договор за мобилни
услуги с предпочетен номер от 29.08.2017г.; неустойка в размер на 37,47лв.,
равна на три месечни абонаментни такси; сумата от 69,09лв., представляваща
неизплатени лизингови вноски за периода 05.10.2017г. – 04.12.2017г. по Договор
за лизинг от 29.08.2017г., както и
разноски в размер на 385лв. С Разпореждането е отхвърлено искането за издаване
на заповед за изпълнение в частта относно неустойка по договора за лизинг в
размер на 82,55лв., като неоснователно. За да отхвърли искането в тази част,
районният съд е приел, че размерът на неустойката е необосновано висок,
надхвърлящ размера на неизплатената главница, като клаузата е неравноправна на
основание чл.143, т.5 от ЗЗП. Освен това е приел, че същата е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл.26, ал.1,
пр.трето от ЗЗД и надхвърля предвидената обезщетителна функция на неустойката и
претърпените от кредитора вреди.
Разпореждането е изпратено за връчване на заявителя,
като по делото не е представена разписка относно връчването.
На 21.02.2020г. /пощенско клеймо от тази дата/ е
подадена частната жалба против разпореждането в неговата отхвърлителна част.
Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът
направи следните правни изводи:
Съдът намира жалбата за процесуално допустима, като подадена
от лице, имащо правен интерес от обжалването и в законоустановения срок.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
След като се запозна обстойно с
представените към заявлението по чл.410 от ГПК, подадено от „Теленор България”
ЕАД, гр.София, писмени документи, в т.ч. договора за мобилни услуги от
29.08.2017г. и Договора за лизинг от 29.08.2017г., констатира, че въпросната
сума от 82,55лв., представляваща
разликата между цената на процесното устройство без абонамент и
преференциалната му обща лизингова цена е претендирана на основание чл.11 от
Договора за мобилни услуги от 29.08.2017г., а не на основание договора за
лизинг от същата дата.
Действително в чл.11 от
договора за мобилни услуги в последното изречение е предвидено, че при прекратяване на договора през
първоначалния срок, за която и да е СИМ карта/номер, посочен в него, по вина
или инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му по настоящия
договор или други документи, свързани с него, последният дължи за всяка СИМ
карта, по отношение на която е налице прекратяване:
а. неустойка в размер на сумата от стандартните месечни абонаменти за
съответния абонаментен план до края на срока на договора; и б. в случаите, в
които е предоставено устройство – и
разликата между цената на предоставеното устройство без абонамент, съгласно
последната актуална ценова листа на оператора и заплатената от потребителя цена
за устройството в брой или общата лизингова цена по договора за лизинг.
Следователно, претендираната
сума е на основание договора за мобилни услуги, а не договора за лизинг.
На първо място следва да се
посочи, че тази сума е предвидена за дължима само при прекратяване на договора
за мобилни услуги, каквото твърдение обаче в заявлението въобще липсва.
Анализирайки горепосочената
разпоредба, въззивният съд споделя извода на заповедния съд, че тази сума,
представляваща разликата между цената на процесното устройство без абонамент и
преференциалната му обща лизингова цена, всъщност е уговорена като неустойка и
то втора, дължима кумулативно с първата изрично посочена такава в б.а на чл.11
от договора за мобилни услуги, тъй като цели именно обезщетяване вредите от неизпълнение
на задълженията по договора от страна на потребителя. Така, както е уговорена,
в т.ч. и както е описана в частната жалба от заявителя, тя действително има
обезщетителен характер и по същността си представлява неустойка, независимо от
начина по който е означена. Тази неустойка, както бе посочено, е уредена като
кумулативно дължима с първия вид неустойка и безспорно със заявлението са
претендирани кумулативно и двете. Това според настоящия състав категорично
накърнява добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл.26, ал.1, пр. трето
от ЗЗД, както е посочил заповедния съд и безспорно се явява нищожна.
Предвиждайки в договора за едно и също неизпълнение две различни и едновременно
дължими санкции, се надхвърля безспорно обезпечителната и обезщетителна функция
на неустойката и същата се явява необосновано висока по смисъла на чл.143, т.5
от ЗЗП, безспорно приложима в случая. Самата клауза не е индивидуално уговорена, изхождайки от
цялото съдържание на договора и на чл.11 от него /чл.146, ал.2 от ЗЗП/, поради
което и същата е нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП и не следва да се
прилага. Тъй като договора може да се прилага и без тази нищожна клауза, то
самият договор не е нищожен /чл.146, ал.4 от ЗЗП/.
С оглед изложеното, като е
отхвърлил искането за издаване на заповед за изпълнение по отношение на
процесната сума от 82,55лв., поради нищожност на клаузата, която я предвижда,
районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва
да се потвърди.
С оглед неоснователността на
жалбата, на жалбоподателя не следва да се присъждат разноските, направени в
настоящото производство.
Ръководен от изложените съображения
и на основание чл.278 от ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №1812 от
05.02.2020г. на Сливенски районен съд, постановено по ч.гр.д.№359/2020г. по
описа на съда, в частта, с която е
отхвърлено като неоснователно искането на „Теленор
България” ЕАД, гр.София за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против М.П.П. за
сумата от 82,55лв., представляваща разликата между цената на предоставеното
устройство без абонамент и преференциалната му обща лизингова цена, като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.