Р
Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 17.12.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивно отделение, в публичното заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря
Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 13731 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение №
20220739 от 09.10.2020 г., постановено по гр.д. № 66414/2019 г. по описа на СРС
- II ГО, 178 състав са отхвърлени
предявените от А.Т.А., ЕГН: **********,
съдебен адрес: *** срещу Медицински университет -
София, БУЛСТАТ: ******, адрес: гр. София, бул. „******искове, както
следва: с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ за признаване на извършеното със
Заповед № 149/02.08.2019 г. уволнение за незаконно и за неговата отмяна, за
възстановяване ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност
“Доцент“ в Катедра „Икономика на здравеопазването“ и за присъждането му на
обезщетение за оставането без работа в период от шест месеца - от 09.10.2019 г.
до 09.04.2020 г. в размер на 15 196,80 лв. ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба до окончателното заплащане; иск с правно
основание чл.128 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3
292,40 лв. - дължимо и незаплатено трудово възнаграждение за периода от
01.09.2019 г. - 08.10.2019 г. ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното заплащане. Със същото решение ищецът А.Т.А.
е осъден да заплати на Медицински университет- София сумата от 200,00 лв. -
юрисконсултско възнаграждение.
Недоволен
от постановеното решение е останал ищецът А.Т.А., който в срока по чл.259, ал.1 от ГПК го обжалва с оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност. Твърди, че обжалваното решение е
постановено при противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. По-конкретно поддържа, че от събраните по делото
доказателства е видно, че работодателят е прекратил трудовото му правоотношение
от посочения в заповедта момент, а именно – от 02.08.2019 г., а не от
09.10.2019 г., както е приел първоинстанционният съд. Това се установявало,
както от заповедта за уволнение, така и от трудовата книжка, където е посочено,
че трудовото правоотношение е прекратено на 02.08.2019 г. Същото се
установявало и от фиша за работна заплата, където е посочено, че за август 2019
г. А. имал само един изработен ден, както и че е начислено обезщетение по чл.
224 и чл. 222 от Кодекса на труда, каквото се дължи само при прекратяване на
трудовия договор. Платежното, с което е изплатено обезщетение на А. по чл. 224
от Кодекса на труда на 29.08.2019 г., било повече от месец преди да му бъде
връчена заповедта. Работодателят е
нарушил императивната разпоредба на Кодекса на труда като моментът, в който се
прекратява трудовото правоотношение, предхождал връчването на заповедта, а
трудовото правоотношение не можело да се прекратява с обратно действие и уволнението
на А. било незаконно, в който смисъл се цитира и съдебна практика. Искът по чл.
128 от Кодекса на труда също бил основателен, тъй като от доказателствата по
делото се установявало, че ищецът е проверявал курсови работи и протоколите за
същите е изпратил няколко дни преди връчването на заповедта - на 04.10.2019 г.
Бил е натоварен и със задачата да актуализира учебния план за 2019/2020 г. От
кореспонденцията между него и представител на университета – М. Ч., било видно,
че няма практика преподавателите да бъдат непрекъснато в университета, когато
нямали аудиторна заетост и това било ноторно известно. При това положение било
видно, че А. изпълнявал трудовите задължения, а работодателят не се е
противопоставил на начина на изпълнение, тъй като това бил обичайният начин на
всички преподаватели. Счита, че периодът от 02.08.2021 г. – датата, на която
ответното дружество е прекратило трудовия договор на ищеца, до 09.10.2019 г. - датата
на връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор следва да се
зачита за трудов стаж на А. и предвид обстоятелството, че през този период той
добросъвестно упражнявал трудовите си функции, за същия му се дължи трудово
възнаграждение. Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд като неправилно
и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло
предявените от доц. А. искове. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна – Медицински университет - София, чрез процесуалния си
представител юрк. Р.А., оспорва въззивната жалба по съображения, изложени в
депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор от 08.12.2020 г.
Претендира разноски.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
1, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда КТ/ и иск по чл.128,
ал.2 КТ от А.Т.А. срещу Медицински университет – София. Ищецът иска да бъде
признато за незаконно уволнението му, извършено със Заповед № 149/02.08.2019 г.
на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ - при навършване на 65-годишна възраст за
доцент, и същото да бъде отменено, да бъде възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност “Доцент“ в Катедра „Икономика на здравеопазването“, да
бъде осъден ответникът да му заплати обезщетение за оставането му без работа в
период от шест месеца - 09.10.2019 г. - 09.04.2020 г. в размер на 15 196,80 лв.
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното заплащане. Отделно от това се иска осъждането на ответника да
заплати на ищеца, на основание чл. 128, ал. 2 КТ, сумата от 3 292,40 лв. -
дължимо и незаплатено трудово възнаграждение за периода от 01.09.2019 г. -
08.10.2019 г. ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното заплащане, като се иска допускане на предварително изпълнение
на решението в тази му част.
От фактическа страна се
установява, че
между страните по делото е съществувало валидно безсрочно трудово
правоотношение. От представения по делото трудов договор № 139 от 16.04.2002 г.
е видно, че ищецът от 26.03.2002 г. е заемал длъжността “Доцент“ в Катедра „Здравен
мениджмънт“ в Медицински университет – София. Трудовият договор е сключен за
неопределен срок с основно трудово възнаграждение 318 лева. С допълнително
споразумение № 158 от 18.07.2021 г. трудовият договор е изменен като е
договорено да се изплаща ОРЗ в размер на 934 лева плюс 150 лева за Доктор плюс
34 % за общ трудов стаж и професионален опит.
В представения препис от
трудовата книжка е отбелязано, че трудовото правоотношение на ищеца е
прекратено на 02.08.2019 г. на основание чл.328 ал.1, т. 10 от КТ, като А.А.
има прослужено време от 25.03.2002 г. до 02.08.2019 г. или всичко 17 г. 04
месеца и 07 дни.
С исковата молба е представена и
заповед № 149/02.08.2019 г., с която на основание чл.328 ал.1 т. 10 от КТ /при
придобиване право на пенсия и осигурителен стаж и възраст при навършване на
65-годишна възраст за доценти/ е прекратен трудовият договор на ищеца на
длъжност Доцент в катедра „Икономика на здравеопазването“ на ФОЗ – МУ – София,
считано от 02.08.2019 г.
Между страните е отделен като
безспорен фактът, че ищецът не е встъпил в друго трудово правоотношение
след прекратяване на трудовото му правоотношение с ответника в 6-месечния срок,
за който се претендира обезщетението по чл.344, ал.1, т.3 КТ.
Със Заповед №д-1147/20.05.2019 г.
на декана на „Факултета по обществено здраве“ към МУ-София ищецът е определен
за член на комисия за провеждане на изпит по „Медицинска статистика и
информатика“ на студентите от специалност „Управление на здравните грижи“ - 1
курс, магистри за периода 27.05.2019 г.-28.06.2019 г., а от представения
изпитен протокол, подписан от ищеца А. през м.08.2019 г., се установява, че
изпитът по посочената дисциплина е проведен през м.06.2019 г. От представените
системен бон и известие за доставяне се установява, че този изпитен протокол е
изпратен от доц. А. *** на 04.10.2019 г. и е получен от служител на последния
на 08.10.2019 г.
От показанията на разпитаната пред
първоинстанционния съд свидетелка Й.Л.- служител „личен състав и човешки
ресурси“ в МУ-София, се установява следното: Свидетелката Л.е изготвила
заповедта за уволнение на ищеца на 02.08.2019 г, като същият ден е потърсила
доц. А. на място в МУ, в катедрата по „Икономика на здравеопазването“, но след
като е получила информация, че той не се намира в университета, го е потърсила
по телефона, като го е информирала за издадената заповед, но той отговорил, че
няма да отиде да я получи. Свидетелката е изложила, че е изпратила заповедта по
пощата, но пратката се върнала като неполучена и чак през октомври месец ищецът
А. се свързал със свидетелката Л., за да му бъде оформена трудовата книжка,
като с последната му бил връчен и препис от оспорваната заповед. Според
свидетелката, ищецът А. е знаел за издадената заповед преди получаването й, за
което съди от проведени между него и касиера на университета разговори относно
обезщетенията, които следва да се заплатят във връзка с уволнението. Свидетелката
Й.Л.е изясниила, че никой от служителите в катедрите на университета няма
самостоятелен кабинет, като всяка катедра разполага с кабинет и компютри за
общо ползване.
Св. С.- Експерт студентско
обучение - специалност „Управление на здравните грижи“, е заявила в показанията
си, дадени пред първоинстанционния съд следното: През месец юни 2019 г. ищецът е
бил ангажиран с преподаване, провеждане на изпит и проверка на курсови работи
на студенти по дисциплината „медицинска статистика и информатика“. Сочи, че
курсовите работи са предадени в катедрата през юни месец 2019 г., като същите
следва да се проверят в двуседмичен срок на място в катедрата. Излага, че
протоколът е получен със забавяне - през м. октомври. Излага се, че не знае да
има практика преподаватели да изнасят курсовите работи от сградата на катедрата
и да ги проверяват у дома си. Сочи, че преподавателите нямат собствени кабинети,
а в катедрата има общи помещения за работа. В цериода 01.09.2019-08.10.2019 г.
не е виждала ищецът А. да проверява писмени работи.
Свидетелката Т.З.- ръководител
катедра „Икономика на здравеопазването“ в МУ-София, е заявила, че никой от
служителите в катедрата няма личен компютър или самостоятелен кабинет, а се
ползват общи помещения и техника. Сочи, че изнасянето на курсови работи от
университета е забранено, като всеки от четиримата хабилитирани преподаватели в
катедрата - едно от които е ищеца - ходи в удобно за него време и проверява
писмените работи, за което не му е необходим компютър.
От приетото пред
първоинстанционния съд заключение на съдебно-икономическа експертиза, което не
е оспорено от страните, се уставонява, че последният отработен от доц. А. ден е
през месец август 2019 г., както и че брутната му работна заплата е в размер на
2532,80 лв.
При така установените факти съдът
намира следното от правна страна:
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно. В правилно приложение на материалния закон и при съвкупна
преценка на събраните писмени доказателства СРС приема, че правото на
работодателя да приложи уволнителното основание по чл.328, ал.1, т.10 от КТ и
да прекрати едностранно трудовото правоотношение между страните е
законосъобразно в случаите когато правото на пенсия при навършване на
65-годишна възраст за доценти е придобито от работника или служителя след възникване на трудовоправната
връзка, по време на действието на трудовото правоотношение между страните.
По иска с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ:
Преценката на законността на уволнението, съобразно принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес, следва да бъде осъществена в
рамките на твърдените от ищеца основания за незаконност. При оспорване на
уволнение като незаконно, съдът се произнася само по наведените от ищеца
фактически основания за незаконосъобразност на прекратяването на трудовото
правоотношение. Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на
уволнението за незаконно на факти, които опорочават, отлагат или погасяват
оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба,
защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма служебно задължение да
следи за нито един факт, който поражда правото на уволнение или надлежното му
упражняване /в този смисъл Р. № 23 от
02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/ 2015 г. на ВКС, IV ГО/.
Основният спорен във въззивната инстанция въпрос е дали заповедта за
уволнение, издадена на 02.08.2019 г. е породила действие и ако да - кога, с
оглед по-късното й получаване от ищеца - на 09.10.2019 г. Относно наличието на останалите предпоставки
за извършване на уволнението по реда на чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 2 КТ,
страните не спорят.
Доказателствената тежест за установяване законосъобразното извършване на прекратяване
на трудовия договор е на работодателя-ответник, който следва при условията на
пълно доказване да установи в процеса, че са били налице предвидените в закона
предпоставки, вследствие на което законосъобразно е приложил уволнителното
основание по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ.
В чл. 328 от КТ е предвидено субективно право на работодателя едностранно
да прекратява трудовите договори с работници /служители/ при наличие на някое
от изчерпателно посочените в тази разпоредба предпоставки. В закона не се
съдържа изискване осъществяването на това право да е обусловено от
предварително изявено такова желание от съконтрахента. Това би променило
същността на правото и на основанието за уволнение. Същото се отнася и за
основанието по чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ. В разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ са уредени две отделни
основания за уволнение: придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, което основание важи за всички работници и служители, с изключение на
хабилитираните лица от академичния състав във висшите училища и в научните
институти, за които се прилага второто основание, което е самостоятелно основание
за уволнение и се състои единствено във факта на навършване на 65-годишна
възраст от изброените категории служители. За законосъобразността на
уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 2 КТ е от значение само
дали лицето е от категорията служители, посочени в закона - професори,
доценти и доктори на науките - и дали е навършило 65-годишна възраст.
По делото безспорно се установи съществуването на валидно безсрочно трудово
правоотношение между страните, възникнало по силата на трудов договор № 139 от
16.04.2002 г. Няма спор между страните и досежно това, че ищецът от 26.03.2002
г. е заемал длъжността “Доцент“ в Катедра „Здравен мениджмънт“ в Медицински
университет – София, както и че трудовият договор е сключен за неопределен срок.
Със заповед № 149/02.08.2019 г., на основание чл.328 ал.1 т. 10 от КТ /при
придобиване право на пенсия и осигурителен стаж и възраст при навършване на
65-годишна възраст за доценти/, трудовият договор, въз основа на който ищецът е
заемал длъжността „Доцент“ в катедра „Икономика на здравеопазването“ на ФОЗ –
МУ – София, е прекратен считано от 02.08.2019
г. Няма спор, че приложеното
от работодателя основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, е относимо
към настоящия случай доколкото страните на спорят, че ищецът е притежавал научното
звание „доцент“ и съответно е заемал длъжността „доцент“ при ответника,
съответно попада в посочения в цитираната разпоредба ограничен кръг служители -
професори, доценти и доктори на науките. Единственото условие, имплементирано в
разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, за да бъде осъществено законосъобразно
прекратяването на трудовия договор на това основание, е служителят, който
работи по трудово правоотношение като преподавател във висшите училища и в
научните институти, да е навършил 65-годишна възраст. В случая не се изисква лицата да
са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Не е налице
спор и по отношение на обстоятелството, че ищецът е навършил възраст от 65
години към момента на прекратяване на трудовото правоотношение.
Настоящият
съдебен състав намира за правилен изводът на първостепенния съд, че трудовото правоотношение
е прекратено от момента, в който Заповедта за прекратяване на работодателя е
достигнала до служителя и той е узнал за издаването й. В случая не е отправено
предизвествие за прекратяване на трудовия договор, за което в заповедта за
прекратяване е посочено да се изплати
обезщетение за неспазено предизвестие по чл.220 КТ. При това положение, моментът, в който
заповедта е връчена на служителя срещу подпис - на 09.10.2019 г., се счита за момента, от който
правоотношението се прекратява. Неоснователни са оплакванията на
въззивника, че уволнението му е незаконно поради обстоятелството, че моментът,
в който се прекратява трудовото правоотношение, предхождал връчването на
заповедта, а трудовото правоотношение не можело да се прекратява с обратно
действие. Това е така защото, от една страна, в случая не се касае за
прекратяване на трудовия договор с обратно действие или със задна дата от страна
на работодателя, доколкото заповедта за прекратяване е от 02.08.2019 г., а
трудовото правоотношение се прекратява, според заповедта - считано от
02.08.2019 г., а от друга страна, приетият от съда момент, от който
правоотношението е прекратено - 09.10.2019 г., когато заповедта е връчена на служителя срещу подпис, също
не води до прекратяване на трудовото правоотношение с обратна дата. Така или
иначе определянето на момента, от който заповедта за прекратяване е произвела
действието си и трудовото правоотношение е било прекратено, няма отношение към
законосъобразността на уволнението и наличието на предпоставките по чл. 328,
ал. 1, т. 10 КТ., посочени като основание за издаването на заповедта.
Определянето на датата, от която заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е произвела действие и трудовото правоотношение реално е
прекратено, не прави самото уволнение незаконно.
С оглед
изложеното по-горе настоящият съдебен състав намира, че са били налице
предпоставките за прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца по реда
на чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 2 КТ, поради което и следва да бъде споделен
изводът на СРС в тази връзка, като решението следва да бъде потвърдено и
предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ да бъде отхвърлен, тъй като се е
явява неоснователен.
По иска с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ:
С оглед
акцесорността на този иск и обусловеността му от изхода по главния такъв,
същият не следва да бъде уважен и ищецът не се възстановява на заеманата преди
уволнението длъжност.
По иска с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ:
Искът по чл.
344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ от КТ е безспорно акцесорен
спрямо този по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, поради което същият също следва да
бъде отхвърлен.
По иска с
правно основание чл.128, ал.2 КТ:
След като трудовото
правоотношение е било прекратено, считано от 09.10.2019 г., то за периода от
01.09.2019 г. - 09.10.2019 г. страните са били обвързани от валидно трудово
правоотношение с насрещните права и задължения произтичащи от същото и за двете
страни. Първо следва да се разгледа въпросът дали ищецът е доказал, че реално
е престирал труд през същия период, за да се прецени дължи ли му
ответникът уговореното с трудовия договор и допълнителното споразумение трудово
възнаграждение за него.
Настоящият
съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че от събраните по
делото доказателства не е доказано, че в периода от 01.09.2019 г. до 08.10.2019 г. включително ищецът е изпълнявал трудовите
си задължения. Представените по делото доказателства се отнасят за периоди
преди процесния. Представената заповед
№д-1147/20.05.2019 г. на декана на „Факултета по обществено здраве“ към
МУ-София, с която ищецът е определен за член на комисия за провеждане на изпит
по „Медицинска статистика и информатика“ на студентите от специалност
„Управление на здравните грижи“ - 1 курс, магистри за периода 27.05.2019
г.-28.06.2019 г., предхожда началния период на претенцията – 01.09.2019 г.
Представеният изпитен протокол също е подписан преди тази дата – подписан е от
ищеца А. през м.08.2019 г. Изпитът пък е проведен през м.06.2019 г., също преди
тази дата. Фактът, че от представените системен бон и известие за доставяне се
установява, че този изпитен протокол е изпратен от ищеца А. *** на 04.10.2019
г. и е получен от служител на последния на 08.10.2019 г., също не установява,
че ищецът е изготвял и проверявал изпитните работи през исковия период -
01.09.2019 г. до 08.10.2019 г., а единствено
доказват по-късното им изпращане до ответника, което не може да се приравни на
престиране на труд от страна на ищеца за ответника по смисъла на подписания
между тях трудов договор и имплементиланите с него задължения на служителя. Още
повече че и разпитаните по делото трима свидетели също не установяват
служителят да е престирал труд за ответника през исковия период, напротив
потвърждават изводите на съда, че ищецът не е извършвал престация по
трудовото си правоотношение през този период. Свидетелката С.е заявила в
показанията си, дадени пред първоинстанционния съд, че през месец юни 2019 г. ищецът е бил
ангажиран с преподаване, провеждане на изпит и проверка на курсови работи на
студенти по дисциплината „медицинска статистика и информатика“, като курсовите
работи са предадени в катедрата през юни месец 2019 г. и същите следва да се
проверят в двуседмичен срок на място в катедрата. Посочените от свидетелката С.дати
и срокове също предхождат исковия период. Свидетелката С.е изяснила, че
протоколът е получен със забавяне - през м. октомври, както и че няма практика
преподаватели да изнасят курсовите работи от сградата на катедрата и да ги
проверяват у дома си. Свидетелката е посочила също, че в периода 01.09.2019 - 08.10.2019
г. не е виждала доц. А. да проверява писмени работи. Другите двама свидетели
също не дават информация ищецът да е престирал труд през исковия период. Представената електронна кореспонденция също
не установява ищецът да е извършвал трудова дейност през процесния период,
освен това, както е отбелязал и първоинстаннционният съд в мотивите към
решението си, представената електронна коренспонденция на л.65 и л. 83-87 се
отнася за периоди предхождащи процесния и от същите не може да се направи
извод, подкрепящ твърденията на ищеца, че обичайно през м. септември всяка
година се осъществява проверка и нанасяне на оценките от курсовите работи на
студентите във водените от университета книги. Други, конкретни доказателства,
които да установяват, че ищецът е осъществявал трудова дейност за ответника
през исковия период, не са ангажирани по делото. Освен че са недоказани
твърденията на ищеца за това, че през процесния период е извършвал трудова
дейност във връзка с проведения през м. 06.2019 г. изпит, то следва да се
отбележи, че не се твърди, нито се доказва, същият да е изпълнявал други
трудови задължения през исковия период, включени в обхвата на трудовия му
договор, каквито неминуемо се съдържат в длъжността „доцент“. Не е налице
противоречие на обжалваното решение с представената от жалбоподателя съдебна
практика и по-конкретно с приетото в Решение
№ 5070 от 28.11.2019 г. по гр.д. № 110/2019 г. на ВКС, III ГО. В него е прието, че когато трудовият
договор има за предмет престиране на работна сила, а не резултат, работникът
или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а
работодателят е длъжен да докаже неизпълнението – работникът или служителят е
напуснал преждевременно, че не се е явилл и т.н. В конкретния случай ищецът не
е доказал, че през исковия период се е явявал на работа, нито че е престирал
труд за ответника дистанцинно, а ангажираните по делото свидетелски показания
сочат обратното. Предвид изложеното, не е доказано, че ищецът реално е
престирал труд през исковия период и предявеният иск по чл.128, ал.2 КТ е
неоснователен, като изводите на първоинстанционния съд в този смисъл са
правилни и законосъобразни.
Тъй като крайните изводи на настоящия състав съвпадат с тези на СРС, в
упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да
потвърди решението в неговата цялост.
При този изход на спора право на
разноски има въззиваемата страна, която представя списък. На основание чл.78,
ал.3 вр.ал.8 от ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени 100 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение № 20220739 от 09.10.2020 г., постановено по гр.д. № 66414/2019 г.
по описа на СРС - II ГО, 178 състав.
ОСЪЖДА доц.
инж. А.Т.А., ЕГН: **********, съдебен адрес: *** да заплати на Медицински
университет - София, БУЛСТАТ: ******, адрес: гр. София, бул. „******сумата от 100 лева на основание чл.78, ал.3 вр.ал.8
от ГПК, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.