Р Е Ш
Е Н И Е
гр. С., 17.05.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
окръжен съд, гражданско отделение, V-ти първоинстанционен състав в открито
съдебно заседание на 18.02.2021г. в състав:
Председател: Ивайло Георгиев
при секретаря Цветанка Павлова
разгледа докладваното от съдия Георгиев гражданско дело № 120 по описа на съда
за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искове на М.М.С. срещу Прокуратурата на Република България,
Софийския районен съд и Софийския градски съд. В
исковата си молба, уточнена с молба вх. № 2191/11.03.2020г. и молба вх. №
3253/27.05.2020г., ищецът твърди, че, по ЧНД № 13929/2015г. по описа на
Софийския районен съд, на 02.06.2016г. съдът е постановил извършването на
негова стационарна съдебно- психиатрична експертиза без да е спазен редът по
чл. 70 от НПК, като за целта ищецът е бил обявен за общодържавно издирване.
Узнавайки за това, ищецът се укрил, като укриването му продължило до 17.08.2017г.,
когато производството по делото било прекратено. Счита, че делото е било
образувано незаконно, тъй като със същия предмет (прилагане на принудителни
медицински мерки срещу него) било образувано, водено и приключило с окончателно
решение друго дело - ВЧНД № 1030/2014г. на ОС- С.З.. Намира, че, въпреки това
решение, прокуратурата е инициирала ново производство със същия предмет, СРС е
образувал и водил това производство, а СГС се солидаризирал с действията на
СРС, тъй като, по жалба на ищеца, не бил отхвърлил мотивите на СРС. Изтъква, че
СГС не се бил произнесъл по претендираната от него незаконност на ЧНД №
13929/2015г. по описа на Софийския районен съд, както и на обявяването на ищеца
за общодържавно издирване. Сочи, че, в резултат от тези действия на
ответниците, той е бил принуден да се укрива в продължение на една година, два
месеца и четиринадесет дни, като през този период бил лишен от възможността да
полага труд, както и от правото си на свободно придвижване. Заявява, че в
настоящото производство няма претенции във връзка с назначаването на
експертиза, нито във връзка с двете му принудителни довеждания, нито във връзка
с насилственото му транспортиране до ЦПЗ „Ш.“ и предприетите спрямо него
действия в тази институция, но претендира обезщетение за претърпени вреди в
резултат от незаконното образуване на ЧНД № 13929/2015г. и от незаконното му
обявяване за общодържавно издирване (за което счита за главен виновник СРС).
Намира, че първото от тези действия съставлява нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС и
чл. 4 от ХОПЕС в продължение на една година, десет месеца и дванадесет дни (от 05.10.2015г. до 17.08.2017г.), а второто –
нарушение на чл. 5 от ЕКПЧОС и чл. 6 от ХОПЕС за период от една година, два месеца и четиринадесет
дни (от 02.06.2016г. до 17.08.2017г.). Твърди, че тези действия са му причинили
стрес и психическо изтезание, нарушили са личната му свобода, сигурност и неприкосновеност,
нарушили са правото му на справедлив съдебен процес (чл. 6, ал. 1, 2 и 3 от
ЕКПЧОС и чл. 47 и 48 от ХОПЕС), ограничили са правото му на свободно
придвижване и правото му на труд (чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧОС, чл. 45 и
чл. 15, ал. 2 от ХОПЕС), както и са довели до неправилно иницииране на същото
съдебно производство (чл. 4, ал. 1 от Протокол № 7 към ЕПЧОС, чл. 50 от ХОПЕС).
Моли съда да осъди ответниците да му заплатят солидарно обезщетение за тези
вреди в размер на 200000 лв., а евентуално – при условията на разделност като
следва: Прокуратурата на Република България - 85000лв., Софийския районен съд –
85000 лв. и Софийския градски съд – 30000лв. Представя писмени доказателства.
Прави доказателствено искане за прилагане на ЧНД № 13929/2015г. на СРС.
На
ответниците е бил връчен препис от исковата молба и доказателствата и в
едномесечен срок от връчването са подадени писмени отговори, с които
предявеният иск се оспорва.
Ответникът
П.н.Р.Б. твърди в отговора си, че не е материалноправно легитимиран да отговаря
по така предявения иск, доколкото претендираните от ищеца вреди не били
причинени от действие или бездействие на прокуратурата. Счита, че е действал в
съответствие с разпоредбите на чл. 89 от НК. Изтъква, че продължителността на
съдебното производство се дължи изцяло на действията на ищеца, който се
укривал. Поддържа, че ищецът не е претърпял претендираните от него
неимуществени вреди. Сочи, че процесните действия не са довели до ограничаване
правото на труд на ищеца, тъй като и понастоящем той е безработен. Не било
ограничено правото му на свободно придвижване, тъй като нямало данни за
наложена забрана по чл. 68 от НПК. Не била нарушена презумпцията за
невиновност, тъй като ищецът не бил привличан в качеството на обвиняем.
Неоснователно се твъдяло, че е нарушен принципът non bis in idem, тъй като
соченото от ищеца предходно наказателно производство било водено срещу
неизвестен извършител за престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК. Оспорва размера
на исковата претенция, тъй като не били извършвани никакви съдопроизводствени
действия срещу ищеца, а и не били доказани претендираните от него вреди, нито
наличието на причинно- следствена връзка между твърдения от него стрес и
воденото ЧНД № 13929/2015г. на СРС. Подкрепя доказателственото искане на ищеца.
Ответникът
С.р.с. оспорва иска по основание и размер. Счита, че би носил отговорност само
ако се докаже наличие на негов незаконосъобразен акт, който бил отменен, в
резултат от който ищецът е претърпял вреди. Изтъква, че производството по ЧНД №
13929/2015г. на СРС е образувано по искане на СРП за принудително лечение,
респ. прилагане на принудителни медицински мерки спрямо М.М.С.. Същото
приключило с оставяне без уважение на предложението на прокуратурата, който
съдебен акт бил потвърден от горната инстанция. Прави извод, че поради това не
е налице първата от горните предпоставки за ангажиране на отговорността му.
Позовава се на ТР № 5/15.06.2015г. по тълк.д. № 5/2013г. на ОСГК на ВКС, и счита,
че не е надлежен ответник по делото, тъй като не се твърди, по отношение на
ищеца да е прилагано задължително настаняване и лечение, или принудителни
медицински мерки. Намира, че процесните вреди били резултат от извършена от
самия ищец преценка за незаконосъобразност на действията на СРС и негово
собствено решение да не участва в производството по ЧНД № 13929/2015г. на СРС и
да не съдейства на правозащитните органи. Счита, че неговите собствени действия
са довели до забавяне на производството, а действията на СРС били
законосъобразни – чл. 430, ал. 2 от НПК. Намира част от представените писмени
доказателства за неотносими към спора (но не възразява срещу приемането им), а
претендирания размер на обезщетението – за завишен. Моли съда да отхвърли иска.
Претендира разноски. Не възразява срещу доказателственото искане на ищеца.
Ответникът С.г.с. излага съображения за
предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за нарушение на
общностното право, като намира, че в случая такива не са налице. Оспорва иска и
моли съда да го отхвърли изцяло. Цитира ТР № 5/15.06.2015г. по тълк.д. №
5/2013г. на ОСГК на ВКС и прави извод, че в случая не са налице хипотези по чл.
2, ал. 1, т. 4 и 5 от ЗОДОВ, поради което искът е неоснователен. Позовава се на
практика на ЕСПЧ. Анализира същността на принудителните медицински мерки по чл.
89 от НК и прави извод, че чл. 5, § 1 от ЕСЗПЧОС препраща към националното
право. Счита, че предприетите срещу ищеца действия са били законосъобразни. Не
било налице нарушение на правото на справедлив съдебен процес, тъй като
окончателното съдебно решение по в.ч.н.д. № 1030/2014г. на ОС- С.З. не е акт по
същество, поради което не попада в предметния обхват на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС.
Не била нарушена презумпцията за невиновност, тъй като ищецът не бил нито
обвиняем, нито подсъдим по посочените от него наказателни дела. Оттук
ответникът прави извод, че не е следвало да се доказва вина на ищеца, нито да
се спазват изискванията на чл. 70 от НПК, като се позовава на практиката на
ЕСПЧ по този въпрос. Намира, че не били допуснати нарушения на чл. 6, § 3,
букви „b“ и „c“ на ЕКЗПЧОС, тъй като те касаели неосигуряване на правна помощ,
респ. неосигуряване възможност на обвиняем да подготви защитата си, а
конкретният казус излиза извън приложното поле на тези разпоредби. Сочи, че
майката на ищеца била допусната да участва в производството, както и че съдът е
уважил всички негови искания във връзка със защитата му. Счита, че спецификите
на производството по чл. 89 от НК, вр. чл. 427 и сл. от НПК изключват
приложението на принципа non bis in idem, поради което цитираните от ищеца
норми са неотносими към процесния случай. Оспорва фактическите твърдения на
ищеца, че СГС не се бил произнесъл по доводите му за допустимостта на процеса и
обявяването му за общодържавно издирване. Прави възражение по чл. 5 от ЗОДОВ.
Счита, че не е налице причинно- следствена връзка между поведението на СГС и
претендираните от ищеца вреди. Оспорва претенцията и по размер. Присъединява се
към искането за прилагане на ЧНД № 13929/2015г. на СРС. Оспорва приемането на
част от представените с исковата молба документи като доказателства по делото.
Представя писмени доказателства. Претендира разноски.
В първото открито съдебно заседание
ищецът е поддържал исковата си молба,
както и депозираното от него допълнително становище от 12.05.2021 г. Отправил е
и доказателствени искания. В последните три открити съдебни заседания ищецът не
се е явявал и не е бил представляван. Депозирал е писмени становища по
доказателствата.
В открито съдебно заседание
ответникът Прокуратурата
на Република България се представлява от юрк. М., която оспорва иска и
поддържа депозирания отговор. По съществото на спора, поддържа вече
изразените от този ответник становища и отговори в хода на производството.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представя писмени
бележки, с които счита, че ищецът не е успял да докаже претенциите си. Намира,
че действията на прокуратурата са законосъобразни. Изтъква, че, в съдебната
фаза на процеса, прокуратурата не е ръководно- решаващ орган, поради което не
следва да носи отговорност за продължителността на тази фаза. Не били доказани
и претърпените от ищеца неимуществени вреди, нито пряка причинно- следствена
връзка между тях и действията на прокуратурата, а те били резултат от
собственото му поведение. Оспорва исковата претенция и по размер. Моли съда да
отхвърли предявените искове. Претендира юрисконсултско възнаграждение по чл. 78
от ГПК.
В открито съдебно заседание
ответникът С.р.с.
не се представлява. От процесуалния му представител са постъпвали писмени
становища, вкл. по съществото на спора, с които се претендира за отхвърляне на
предявения иск и за присъждане на разноски.
В
открито съдебно заседание ответникът С.г.с. се представлява от съдебния
помощник С.Р., която поддържа отговора на исковата молба и моли съда да
постанови решение, с което отхвърля предявените искове. Счита, че ищецът не бил
доказал в хода на процеса наличие на основанията за ангажиране отговорността на
държавата чрез нейните процесуални субституенти. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание контролиращата
страна – С.о.п. – счита исковата
молба за неоснователна и недоказана. Намира, че ищецът не бил доказал
претърпени от него неимуществени вреди от посочените в исковата молба видове -
стрес, изтезания, невъзможност да полага труд и да се придвижва свободно, нито
засягане на личната му свобода, сигурност и неприкосновеност, а така също не
бил доказал и пряка причинно- следствена връзка между вредите, които твърди, от
една страна, и образуваното ЧНД, по което е обявен за общодържавно издирване от
СРС, от друга страна.
Съдът,
след като прецени твърденията на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установена следната фактическа обстановка.
На
26.11.2013г. прокурор при РП- С.З. е изготвил предложение № 2573 до
председателя на Старозагорския районен съд за образуване на производство по
глава 34, раздел I от НПК за прилагане на принудителна
медицинска мярка по чл. 89, буква „б“ от НК по отношение на М.М.С. с ЕГН **********.
По
предложението е било образувано ЧНД № 2539/2013г. на РС – С.З., приключило с
определение от 09.01.2014г., с което на С. е била наложена принудителна
медицинска мярка (принудително лекуване в обикновено психоневрологично
заведение) за срок от тридесет дни.
Това
определение е било отменено с Решение № 26/05.02.2014г. по ВЧНД № 1030/2014г.
на Старозагорския окръжен съд поради съществени нарушения на процесуалните
правила, а предложението на районния прокурор за прилагане на медицински мерки
по чл. 89 от НК е било оставено без разглеждане като недопустимо, поради
внасянето му от прокурор в районна прокуратура вместо от районен прокурор.
С
Постановление № 2091/20.06.2014г. на заместник- окръжния прокурор на ОП - С.З.
е констатирано, че по конкретната преписка е налице отвод на районния прокурор
на РП – С.З., поради което същата е била изпратена на РП – К., но е върната с
предложение за изпращане в друга прокуратура поради промяна на местоживеенето
на лицето от гр. С.З. в гр. С.. С оглед така установената промяна, е
разпоредено изпращане на преписката на районния прокурор при РП – С. по
компетентност.
На
27.04.2015г. е изготвено предложение от районния прокурор на СРП по реда на чл.
427, ал. 1 от НПК, вр. чл. 89, буква „б“ от НК, по отношение на М.М.С. с ЕГН **********.
По
предложението е било образувано НЧД № 13929/2015г на Софийския районен съд
(СРС). Видно от приложените към исковата молба и приети по настоящото дело
заверени копия от протоколи от открити съдебни заседания по това дело, е
назначен служебен защитник на С. (адв. Дилова), като последният изрично е
заявил, че не възразява да бъде защитаван от този адвокат. Впоследствие е
изразил желание да бъде защитаван от адв. Меледжиева, която му е била определена
за нов служебен защитник. В хода на производството С. двукратно е отправял
искания за неговото прекратяване на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК поради
наличие на предходно произнасяне по същия въпрос (нарушение на принципа „non bis in idem“),
които са били оставени без уважение. Били са изготвени две заключения на СППЕ
по писмени данни и е назначена нова такава, която да даде отговори на
поставените въпроси след личен преглед на освидетелстваното лице. С оглед
нежеланието на С. да съдейства за изготвяне на заключение по експертизата, съдът
е изменил формата й от амбулаторна в стационарна, и е постановил принудителното
му довеждане за датата и часа на следващото открито съдебно заседание по
делото. Тъй като за това заседание С. не е бил открит, въпреки че е бил търсен
на известните му адреси, същият е бил обявен за общодържавно издирване с мярка
„установяване на адрес“.
От
протокола от открито съдебно заседание на 17.08.2017г. е видно, че С. е подал
молба за отмяна на определението, с което е бил обявен за общодържавно
издирване и е постановено изготвяне на експертиза в стационарни условия. Съдът
е констатирал, че общодържавното издирване не е дало резултат, а С. не се явява
лично, независимо че е уведомен за това заседание, като в разговор с
деловодителя на съдебния състав е заявил, че умишлено се укрива.
В
същото заседание разглеждането на делото е приключило, като с определение съдът
е оставил без уважение предложението на ръководителя на СРП за прилагане на ПММ
по чл. 89 по отношение на М.М.С. с ЕГН **********.
С.
е обжалвал това определение пред СГС, като в петитумната част на жалбата е
заявил, че обжалва всички действия на съдебния състав по ЧНД № 13929/2015г. и е
изброил конкретни такива.
С решение № 703/26.06.2018г. по ВЧНД №
5536/2017г. на СГС обжалваното протоколно определение от 17.08.2017г. е било
потвърдено.
Останалите
документи по приложеното копие от ЧНД № 139292/2015г. на СРС касаят предимно
опити за издирване на С. (докладни записки от служители на ГД „ Охрана“, СДВР и
ОДМВР – С.З., запитвания и справки до и от НОИ, НАП, мобилните оператори),
други процесуални въпроси (жалби на С. срещу действия на съда и искания за
поправка на съдебен протокол), както и действия по други съдебни производства,
които не са предмет на настоящото дело (напр. дела пред АССГ, СЗАС, СлРС,
Радневски районен съд), поради което съдът не ги обсъжда.
Поради
сходни съображения, съдът не обсъжда приложените по делото материали по ВНЧД №
4423/2017г. на СГС (тъй като то касае единствено процесуални въпроси във връзка
с подадената от С. въззивна жалба срещу определението от 17.08.2017г.), както и
ВНЧД 3400/2017г. на СГС (тъй като то касае единствено процесуалния въпрос за
допустимостта на молбата с вх. № 1049138/26.06.2017г. на С. по НЧД №
13929/2015г. на Софийския районен съд).
Аналогични
са и аргументите за неотносимост на материалите по НЧД № 1486/2015г. на РС – С.З.,
НЧД № 1158/2015г. на Върховния касационен съд, както и ЧНД № 983/2016г. на
Върховния касационен съд.
Дело
ВНЧД № 2664/2017г. на СГС е неотносимо към настоящия правен спор, тъй като по
него съдът е оставил без разглеждане жалбата на С. против определението на СРС
по НЧД № 13929/2015г., с което е постановено извършване на стационарна съдебно-
медицинска експертиза, а, съгласно изявленията на самия С., в настоящото
производство той няма претенции във връзка с назначаването на експертиза.
Съгласно
приетото заключение по съдебно- психиатрична експертиза, не може да се
установи, дали ищецът е болен от персистиращо налудно разстройство и/или тежко
личностно разстройство, както и не може да бъдат преценени вредите, които
ищецът е претърпял, тъй като неговите оплаквания не се потвърждават от друг
източник, а, ако същите се кредитират, може да се приеме лека до умерена степен
на стрес. Разпитан в открито съдебно заседание, в.л. Г. е заявил, че е работил
по данни от делото и личен
преглед на лицето. Пояснил е, че, ако се кредитират оплакванията на ищеца, може
да се даде лека до умерена степен на стресово разстройство, но за това трябва
да има достоверни свидетелски показания, най- добре – от медицински лица.
Изразява становище, че, след като ищецът не е потърсил медицинска помощ, не
може да се види степента на стреса, която е получил. Уточнява, че лека до
умерена степен на стрес е ежедневното притеснение, дали полицията няма да го
отведе, за да му бъде направена с съдебно- психиатрична експертиза.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.
Предявени
са субективно съединени искове с правна квалификация чл.
2в от ЗОДОВ срещу трима ответници за обезщетение на претърпени от ищеца неимуществени
вреди. Съгласно изричните му уточнениия, тези вреди
са му причинени от незаконно образуване на ЧНД № 13929/2015г. на СРС и от
незаконното му обявяване за общодържавно издирване по това дело. Поради това настоящият
съдебен състав е ограничен в изследване единствено на така посочените
правопораждащи факти.
1. Относно образуването на ЧНД № 13929/2015г. по
описа на СРС.
Ищецът твърди, че образуването на това дело е незаконосъобразно
поради противоречие с разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК и нарушение на принципа „non bis in idem“, тъй като тъй като със същия
предмет (прилагане на принудителни медицински мерки срещу него) било
образувано, водено и приключило с окончателно решение друго дело - ВЧНД №
1030/2014г. на ОС- С.З., по което производството било прекратено, но въпреки
това прокуратурата е инициирала пред СРС ново производство със същия предмет.
Настоящият
съдебен състав намира, че производството пред СРС е било образувано
законосъобразно и не е нарушило правата на ищеца по
чл. 3 от ЕКПЧОС и чл. 4 от ХОПЕС, поради следните съображения:
-
Противно на субективното
убеждение на ищеца, предходно воденото производство пред Старозагорския районен
(а впоследствие – и окръжен) съд не е „приключило
с окончателно решение“. Видно от приложените по настоящото дело материали от
ЧНД № 2539/2013г. на РС- С.З. и ВЧНД № 1030/2014г. на ОС- С.З., така
образуваното производство е приключило без произнасяне по същество, а
предложението по чл. 427, ал. 1 от НПК е било оставено без разглеждане поради
недопустимост като внесено от ненадлежен орган. Следователно, не е налице
хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК, нито на чл.
4, ал. 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧОС (доколкото в случая въобще не става въпрос
за престъпление, нито С. е бил „оправдан или окончателно осъден“ по смисъла на
този нормативен текст), и приключването на това производство не е пречка пред
образуване на ново такова въз основа на ново (допустимо) искане със същия
предмет.
-
Независимо от своята
законосъобразност, новообразуваното производството по ЧНД № 13929/2015г. по
описа на СРС, само по себе си, би могло да накърни правата на ищеца. В случая
същият е релевирал нарушение на правата му, регламентирани и защитени от чл. 3
от ЕКПЧОС и идентичната по текст и смисъл разпоредба на чл. 4 от ХОПЕС, предвиждащи
забрана за изтезания и нечовешко и унизително отношение. Нито тези актове на международното
право, нито националното законодателство, обаче, дефинират термините
„изтезания“, „нечовешко“ и „унизително“. Съгласно чл. 1 от Конвенцията против
изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или
наказание, „терминът „изтезание“
означава всяко действие, с което умишлено се причинява силно физическо или
психическо страдание или болка на дадено лице, за да се получат от него или от
трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то
или трето лице е извършило или в извършването на което е заподозряно …“. За термините „нечовешко“ и „унизително“ няма легални
определения, поради което настоящият съдебен състав ги тълкува в
общоупотребимия им смисъл, а именно: „унижаване“ означава засягане на достойнството
на едно лице или поставянето му в срамно положение, а „нечовешко“ означава
лишено от човечност. В конкретния случай не са ангажирани доказателства, че законосъобразно
образуваното частно наказателно дело е нанесло вреди от посочения вид - силно физическо
или психическо страдание или болка с цел наказание или получаване на сведения/признания,
нито лишено от човечност отношение към ищеца и засягане на достойнството му. Съгласно заключението по СПЕ, поради липса на
достоверни свидетелски показания, вкл. от медицински лица, не може с
категоричност да се установи степента на стреса, която е получил ищецът. Според
вещото лице, дори ако се кредитират напълно неговите твърдения, той е претърпял
единствено „лека до умерена степен на стресово разстройство“. Такова ниво на
стрес, обаче, според настоящия съдебен състав, категорично не може да се
приравни на нечовешко и унизително отношение или изтезания в очертания по- горе
смисъл.
-
Наистина, съгласно
съдебната практика (напр. Решение № 95 от 8.05.2011 г. на ВКС по гр. д. №
849/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 391 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №
273/2009 г., III г. о., ГК, Определение
№ 737 от 26.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2448/2017 г., III г. о., ГК и др., както и
цитираното от ищеца дело „Кориляно срещу Италия“), самото образуване на наказателно производство
засяга психиката и личния живот на лицето, като това засягане се предполага по
човешка презумпция, поради което дори
не е необходимо да бъде конкретизирано и доказвано (арг. от Решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., ГК и Решение № 18 от 20.02.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 2721/2013 г., IV г. о., ГК). В хипотезата на прилагане на
принудителни медицински мерки по чл. 427 и сл. от НПК, обаче, с оглед тяхното естество,
не може да се очакват вреди, съизмерими с тези от неоснователно повдигнато
обвинение (напр. страх от неоснователно осъждане, изтърпяване на наказание, обществен
укор и др.). Целта на процедурата по чл. 427 от НПК е не да наложи санкция, а
да осигури адекватното медицинско третиране на евентуален правонарушител, и да установи,
дали същият е в състояние да носи наказателна отговорност или да изтърпява
наказание. В този смисъл е възможно, резултатът от нея дори да е в интерес на
предложеното за такива мерки лице. Поради това няма основание да се приеме, че презумптивните
вреди от ЧНД по чл. 427 от НПК са съставомерни по чл. 3 от ЕКПЧОС и чл. 4 от ХОПЕС.
-
На последно място, в
подкрепа на извода за липса на нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС в конкретния случай,
настоящият съдебен състав споделя цитираната в отговора на СГС практика (Решение
на ЕСПЧ от 07.05.1981г. по допустимостта на жалба № 8334/1978 г.), съгласно
която задължението за съобразяване със съдебен акт за подлагане на психиатрично
изследване (какъвто е предметът на процесното ЧНД № 139292/2013г. на СРС), само
по себе си не съставлява унизително третиране.
2. Относно обявяването на ищеца за общодържавно
издирване по ЧНД № 13929/2015г. по описа на СРС.
Видно от протокола от открито съдебно заседание на 10.12.2015г. по
ЧНД № 13929/2015г. на СРС, в това заседание е било прието заключение по
комплексна СППЕ, изготвено по писмени данни.
По искане на страните, и с оглед изрично заявеното от
освидетелстваното лице желание да съдейства за изготвяне на нова експертиза,
съдът е допуснал такава, като изрично е указал на вещите лица да осъществят
личен преглед на лицето.
В открито съдебно заседание на 21.04.2016г. е прието заключение по
тази експертиза, но то отново е било изготвено по писмени данни, с оглед изричните
откази на С. да се подложи на личен преглед (виж. изявленията на в.л. К.).
Поради това, в същото заседание съдът е допуснал повторна КСППЕ със същите
задачи, като изрично е подчертал, че заключението по нея следва да се изготви
след личен преглед на М.С..
В следващото открито заседание по делото, проведено на
02.06.2016г., е констатирано, че С. не е съдействал за изготвяне на заключение,
поради което съдът е изменил допуснатата експертиза от амбулаторна в
стационарна, и е разпоредил привеждането на С. в ЦПЗ „Проф. Н. Ш.“ за срок от 7
дни.
В откритото съдебно заседание на 14.07.2016г. освидетелстваното
лице не се е явило, въпреки разпореденото принудително довеждане. С оглед
невъзможността за осигуряване участието на С. по делото, както и за изпълнение
на съдебното определение за извършване на стационарна експертиза, съдът го е
обявил за общодържавно издирване с мярка „установяване на адрес“, както и за
привеждането му в ЦПЗ „Проф. Н. Ш.“ за изготвяне на експертиза.
Впоследствие, с Определение от 11.01.2017г., горното протоколно
определение от 14.07.2016г. за обявяване на С. за общодържавно издирване е било
отменено, а той – свален от издирване.
При тези данни, съдът намира, че в случая не са налице
релевираните от ищеца нарушения на чл. 5 от ЕКПЧОС (респ. чл. 6
от ХОПЕС) и на правото на ищеца на справедлив съдебен процес (чл. 6, ал. 1, 2 и
3 от ЕКПЧОС и чл. 47 и 48 от ХОПЕС), нито на правото му на свободно придвижване
и правото му на труд (чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧОС, чл. 45 и чл. 15, ал. 2
от ХОПЕС), поради следните съображения.
-
Разпоредбата на чл. чл.
5 от ЕКПЧОС прокламира правото на свобода и сигурност, като никой не може да
бъде лишен от свобода, освен в изчерпателно изброени случаи и само в
съответствие с процедури, предвидени от закона. Така използваната формулировка
налага извод, че чл. 5 от ЕКПЧОС не
регламентира самостоятелно право, чието евентуално нарушение би могло да бъде
релевирано по реда на чл. 2в от ЗОДОВ. Нарушението по този текст от ЕКПЧОС е възможно само в случай на нарушение на „закона“ (т.е. на
националното обективно право) и е опосредствано от такова. В случая съдът
намира, че такова нарушение няма. От описаните по- горе протоколи от открити
съдебни заседания по ЧНД № 13929/2015г. на СРС се установява, че единствена
причина за обявяването на С. за общодържавно издирване е отказът му да
съдейства за личния преглед, необходим за изготвяне на КСППЕ. От една страна,
той изрично е изразил несъгласие с изготвеното по писмени данни заключение и е
заявил готовност за съдействие за изготвяне на ново такова (виж. протокола от открито съдебно заседание на 10.12.2015г. по ЧНД
№ 13929/2015г.), а от друга страна – многократно е отказвал среща с вещите
лица, като отказите му са констатирани в три последователни заседания – на
21.04.2016г., на 02.06.2016г. и на 14.07.2016г. Същевременно, опитите за
принудителното му довеждане са останали безрезултатни поради невъзможността да
бъде открит на всички негови известни адреси. Поради това и с оглед законовото
задължение по чл. 430, ал. 4 от НПК, обявяването на ищеца за общодържавно
издирване е било единствената възможност за спазване на закона и обезпечаване
изготвяне на заключение по допуснатата експертиза. Действията на съдебния
състав са били съобразени с действащото българско законодателство, поради което
и с оглед изложените по- горе принципни съображения, не е налице нарушение на
чл. 5 от ЕКПЧОС. Отделно от това, следва да се има предвид, че, независимо от
обявяването му за ОДИ, ищецът не е бил открит, и – съответно – не е бил
приведен в ЦПЗ „Проф. Н. Ш.“, т.е. не се е стигнало до реално ограничаване на
неговата свобода. На последно място, дори тя да е била засегната по
разпоредения от съда начин, това засягане попада в изключението на чл. 5, т. 1,
буква „b“, предложение последно от ЕКПЧОС,
регламентиращо законосъобразност на лишаването от свобода с цел осигуряване на
изпълнението на задължение, предписано от закона (каквото е цитираното по- горе
задължение по чл. 430, ал. 4 от НПК за изслушване на вещо лице – психиатър, във
връзка с изричното желание на самия ищец в същия смисъл).
-
Разпоредбата на чл. 6 от
ЕКПЧОС регламентира правото на справедлив съдебен процес. Следва да се има
предвид, обаче, че не винаги субективното неудовлетворение на едно лице от
воденето на съдебния процес или от неговия резултат, респ. несъгласието му с
предприетите от съда и прокуратурата процесуални действия, са основание да се
приеме, че е било нарушено това негово право. Такова нарушение би било налице
само в някоя от изрично предвидените в тази разпоредба хипотези. Така напр. т.
2 и т. 3 касаят обвинение в криминално престъпление, каквото в случая не е
налице, поради което същите са неотносими към настоящия казус. Също неотносима
е и разпоредбата на т. 1, тъй като предмет на ЧНД № 13929/2015г. на СРС не е
нито определяне
на граждански права и задължения на ищеца, нито наказателно обвинение. Както се
посочи по- горе, производството по чл. 427 и сл. от НПК е специфично, и има за
цел адекватно медицинско третиране на лице, което, поради евентуално
заболяване, може да бъде опасно за себе си, за други лица или за обществото
като цяло. Поради това съдът намира, че естеството на това производство не
предполага нарушение на чл. 6 от ЕКПЧОС, а тази разпоредба е неотносима към
него.
-
Не са нарушени и правото
на свободно придвижване и правото на труд на ищеца в резултат от обявяването му
за общодържавно издирване. Както се
изтъкна по- горе, независимо от това действие на съда, ищецът не е бил открит и
не се е стигнало до реално ограничаване на неговата свобода. Освен това, по
делото няма данни обявяването му за издирване да е било свързано с налагане на
мярка за неотклонение, със забрана за напускане на пределите на страната (чл.
68 от НПК), или с отстраняване от длъжност (чл. 69 от НПК). Поради това съдът
намира, че ответниците не са ограничили правото на труд и правото на свободно
придвижване на ищеца. Релевираната от ищеца форма на ограничаване на тези права
(ако такова въобще се приеме за доказано), е била не принудителна, а доброволна.
Тя е резултат не от процесуална принуда и налагане на волята на ответниците над
волята на ищеца, а от негов собствен и свободен избор да се укрива и да не
съдейства на изготвяне на заключение по първоначалната и повторната КСППЕ. Дори
да се предположи, че така направеният избор му е причинил стрес, дискомфорт и
други негативни преживявания, тези последици не са в пряка и непосредствена
причинна връзка с действията на ответниците, поради което няма основание,
именно последните да носят отговорност за тях. Тази връзка е прекъсната от
наличието на опосредстващ фактор (избора на ищеца), поради което вредите не са
обусловени закономерно, неизбежно и в решаваща степен от поведението на
ответниците.
По
така изложените съображения, съдът намира за недоказани както претендираните от
ищеца нарушения на правото на Европейския съюз, така и сочените от него вреди. Исковете
са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло, без да е необходимо да се
обсъжда размера на претендираното обезщетение.
С
оглед изхода на делото и направени искания в такъв смисъл, в полза на ответниците
следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение. С оглед
фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените открити съдебни
заседания, както и на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл.
25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът определя
юрисконсултските възнаграждения в размери от по 300 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ исковете на М.М.С.
по чл. 2в от ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България,
Софийския районен съд и Софийския градски съд да му заплатят обезщетение за
претърпени от него неимуществени вреди в общ размер от 200000 лв. в резултат от
образуването на ЧНД 13929/2013г. на СРС и обявяването му за общодържавно
издирване по това дело.
ОСЪЖДА М.М.С. с ЕГН **********
да заплати на Прокуратурата на Република
България разноски по делото в размер на 300 лв.
ОСЪЖДА М.М.С. с ЕГН **********
да заплати на Софийския районен съд с
БУЛСТАТ ********* разноски по делото в размер на 300 лв.
ОСЪЖДА М.М.С. с ЕГН **********
да заплати на Софийския градски съд с
БУЛСТАТ ********* разноски
по делото в размер на 300 лв.
Решението
може да се обжалва пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис от него.
Съдия-
докладчик: