№ 1427
гр. София, 14.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100508366 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ищците пред СРС- Г. ИВ. Ц., В. Г. Ц.
и ИВ. Г. Ц. срещу решение от 20.04.2021 г. по гр. д. № 6042/2020 г., СРС, І
ГО, 32 състав, с което решение са отхвърлени предявените от въззивниците-
ищци пред СРС искове по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Излагат се доводи за неправилност на същото, при постановяването му
в разрез със събраните по делото доказателства, особено гласните такива.
Сочат, че от показанията на свидетелката не се установило, че ответницата е
осигурила достъп на ищците до процесния имот. СРС не бил обсъдил тези
показания ведно със съдържанието на нот.покана и отговора на същата от
страна на ответницата. Намерението на ответницата да не ги допуска до
имота се подкрепяло от факта, че същата без да ги покани да платят
сторените от нея разноски за подобрения на имота била предявила иск по
който било образувано гр.д.№ 57520 по описа за 2015 г. на СРС, 46-ти състав.
Иска се от настоящата инстанция да отмени решението на СРС и да
постанови друго, с което претенцията по чл.31,ал.2 ЗС да се уважат
Претендират разноски.
1
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответницата пред СРС- Р.
В. Ц., в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на постановеното решение. Сочи, че не били допуснати
твърдените от въззивниците нарушения на материалния и процесуален закон.
Не били налице предпоставките за уважаване на претенцията по чл.31,ал.2 ЗС.
Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на
инстанционен контрол съдебен акт поради което допустима.
По основателността на въззивната жалба:
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
Доколкото не се установява в производството по делбата да са били
предявени претенции по сметки, респ. липсва произнасяне с влязло в сила
решение във връзка с чл.346 ГПК, което да се ползва със сила на пресъдено
нещо, то настоящата инстанция приема, че пропускането на възможността да
се заяви претенцията по реда на чл.346 ГПК не преклудира възможността да
се предяви иск по чл.31, чл.2 ЗС в отделен процес. Предявяването на
облигационни вземания между страните в делбеното производство може да се
извърши и в отделен исков процес. (Определение № 1002 от 6.11.2009 г. на
ВКС по гр. д. № 930/2009 г., II г. о., ГК).
По доводите във въззивните жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
страните по спора се явяват наследници по закон на Г. Ц..
Относно поканата: не било спорно, че ответницата е получила покана
за плащане на обезщетение на 3.6.2016г. Тя касаела както минал период, така
и искане за плащане на обезщетение за в бъдеще.
Съгласно Решение № 44 от 13.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2029/2017
г., I г. о., ГК, за период преди връчване на поканата отговорността на
2
съсобственика не можела да бъде ангажирана. Поради това СРС е приел за
неоснователни исковете за главница и лихва за исковия период 25.12.2011г.-
16.5.2016г., тъй като той бил изтекъл преди отправянето на покана за плащане
на обезщетение за лишаване от ползване.
Относно спора дали ответникът е предоставил възможност на ищците
да ползват имота: Представен бил отговор на нотариална покана от
10.6.2016г., който ищците не спорели, че са получили. Видно от документа,
ответницата била декларирала, че не ограничава ищците да ползват имота и
им предоставя достъп.
По делото била разпитана свидетелката Ф., която установявала, че към
момента ответницата идвала рядко в имота, само за да го поддържа. Обитаема
била само едноетажната къща, на която ответницата била направила ремонт,
за да се грижи за болния си брат Г., който починал на Коледа през 2011г. и
оттогава никой не живеел в имота. След смъртта на Г., пролетта на
следващата година, свидетелката видяла двама от ищците (съпругата му и
единият от синовете), че излизат от къщата и я заключват. Свидетелката
сочела, че ответницата не е сменяла ключове, не е гонила ищците от къщата,
ремонтирала я колкото може. Сочело, че й е известно, че ищцата Г.Ц. живее
във Франция, но случката била отпреди това.
СРС се е позовал на разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС съгласно която
всеки съсобственик има право да си служи със съсобствената вещ изцяло
съобразно нейното предназначение, стига да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Неползващият
съсобственик имал право на обезщетение по силата на изричната разпоредба
на чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата обвързвала задължението за заплащане на
обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване
на цялата вещ, без да било необходимо неползващият съсобственик да поиска
реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея; така било посочено в
ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, решение № 119
от 11.03.2009 г. по гр. д. № 3204/2008 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от
20.09.2011 г. по гр. д. № 1009/2009 г., ВКС, І г. о., решение № 516 от
11.01.2011 г. по гр. д. № 1385/2009 г., ВКС, III г. о. и решение № 4 от
18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г., ВКС, ІІ г. о. Вземането по чл. 31, ал. 2
ЗС съставлявало право и имуществен коректив за онзи съсобственик на една
3
обща вещ, който бил лишен от възможността да я ползва според нейното
предназначение и според онзи обем права, който притежавал в
съсобствеността. Причина за разместването на блага в имуществените сфери
на съсобствениците било осъщественото само от единия ползване на
съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия
съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Непретендиращият
обезщетението следвало да поиска възможност да ползва вещта, а ползващият
вещта съсобственик следвало да предостави на неползващия такава
възможност, която последният да е отказал да приеме.
В конкретния случай в тежест на ответника било да докаже, че след
смъртта на общия наследодател, когато била възникнала съсобствеността с
ищците, им е предоставил възможност да ползват имота. Това се
установявало от свидетелските показания, които съдът изцяло е кредитирал,
като непротиворечащи на останалия доказателствен материал. Свидетелката
лично била видяла, че двама от ищците излизат от имота и го заключват след
смъртта на наследодателя, както и че ответницата не била сменяла патрон, не
ги била лишила по този начин от достъп до имота. След като ищците имали
достъп до имота, наравно с ответника, последният не ги бил лишил от
ползване. Съгласно Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по
тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, правото на обезщетение се дължало само за
времето, през което съсобственикът бил лишен от възможността да си служи
с общата вещ съобразно своя дял. То не възниквало когато съсобственик
отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата
вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата
вещ заедно с него, защото в този случай нямало лишаване от ползване, а
нежелание да се ползва. Косвено липсата на желае за ползване следвало и от
обстоятелството, че ищцата не живее в България.
СРС се е позовал и на визираните в Тълкувателното решение примерно
изброени хипотези, при които претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от
ЗС се приема за основателна, например: когато неползващ съсобственик е
отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и
въпреки това:1) той или член на неговото семейство продължава пряко и
непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението
й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да
зачита конкурентните права на друг съсобственик; 2) той или член на
4
неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ,
но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея
/например като държи ключа/; 3) ползващият съсобственик е допуснал на
безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за
собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.
В случая не се установявала нито една от тези хипотези, тъй като
всички наследници имали ключ, предоставящ им достъп до имота и съответна
възможност да го ползват. Не се установявало недопускане от страна на
ответника на останалите съсобственици, въз основа на което да са лишени от
ползване. Всички съсобственици имали ключ от имота приживе на
наследодателя, който им бил осигурявал достъп, и нямало данни това
положение да се е променило, касателно исковия период. В конкретния
случай не било необходимо ответницата да извърши някакво специално
действие, с което да покани ищците да ползват имота, тъй като нямало
нормативно установено задължение в посочения смисъл. Поради това и не се
дължало обезщетение за лишаване от ползване и след получаване на поканата
от страна на ответницата. Обезщетението по чл.31, ал.2 ЗЗД представлявало
частен случай на неоснователно обогатяване, като целта била да се
възстанови неоснователно имуществено разместване. В случая обаче след
като въпреки че са имали достъп до имота, ищците не го били ползвали,
такова имуществено разместване липсвало. При това положение СРС е приел,
че не са налице предпоставките на чл.31,ал.2 ЗС.
Поради това исковете са изцяло отхвърлени.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното от фактическа и правна страна:
По иска по чл.31,ал.2 ЗС:
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да
си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не
пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им, като
неползуващият има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба
на чл. 31, ал. 2 ЗС. Фактът, че един от съсобствениците ползува цялата вещ,
сам по себе си дава правото на другия съсобственик да претендира заплащане
на обезщетение от деня на писменото поискване, тъй като е лишен от
възможността да извлича ползите от вещта по причина действията на другия
5
съсобственик.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на
обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик
ползуване на цялата вещ. Достатъчно е неползуващият вещта съсобственик да
отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне
основание за ангажиране отговорността на ползуващия вещта съсобственик.
За да се освободи от отговорност последният следва да предложи на
съсобственика си да ползува вещта лично според правата му в
съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това
свое право.
Съгласно разясненията на ТР 7/2012 г. на ОСГК на ВКС под "личното
ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС" следва да се разбира всяко поведение
на съсобственик, което възпрепятствува или ограничава останалите
съсобственици да ползват общата вещ.
Прякото ползуване на вещта от единия съсобственик само по себе си
представлява полза и доколкото именно от тази полза другият съсобственик е
бил лишен, той разполага с възможността да претендира заплащане на
съответното обезщетение.
В решение № 129/1986 г. на ОСГК на ВС е прието, че при наличието на
отправена до ползуващия съсобственик писмена покана, последният има
право да предложи на този, който му е отправил поканата да му предостави
възможност да ползува общата вещ, за да се освободи от отговорност. Прието
е, че няма право на обезщетение този, който отказва да приеме такава
възможност, т.е. не претендиращият обезщетението следва да поиска
възможност да ползува вещта, а ползуващият вещта съсобственик следва да
предостави на неползуващия такава възможност, която последният да е
отказал да приеме. Аналогично разрешение се съдържа и в решение №
721/28.10.1992 г. по гр. д. № 580/1992 г. на І ГО на ВС, в което е прието, че
при отправена по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС писмена покана, ако
ползуващият съсобственик отговори, че предоставя ползуването на
общата вещ в съответствие с правата на съсобственика, който не я
ползува и той откаже, обезщетение не се дължи. В решение №
163/20.03.2002 г. по гр. д. № 622/2001 г. на І ГО на ВКС пък е прието, че
претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е неоснователна,
6
ако претендиращият съсобственик през исковия период е имал възможността
да ползува вещта, но не е упражнил правата си.
В случая от ответницата се твърди, че тя нито ползва имота, нито е
възпрепятствала достъпа на ищците до него, нито извлича ползи от него.
Посещавала имота изключително рядко и то за да го поддържа и да го запази
до приключване на делото по делбата.
Установява се от данните по делото, че производството по делбата е
приключило с влязло в сила на 03.08.2019 г. решение като имота е изнесен на
публична продан за която продан е образувано изп.производство пред ЧСИ
Р.Г..
Обезщетението се претендира от смъртта на общия наследодател – на
25.12.2011 г. до 16.05.2016 г., както и за периода 03.06.2016 г. /датата на
получаване на нот.покана / - 01.12.2019 г. /приключване на публичната
продан/.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по
чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение,
на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след
получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи
обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна
погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика, така и в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 7 ОТ
02.11.2012 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 7/2012 Г., ОСГК НА ВКС.
Доколкото нот.покана е получена на 03.06.2016 г. то само на това
основание претенциите на ищците за периода преди получаване на
нот.покана е неоснователна.
Противно на соченото от въззивниците /ищци пред СРС/ от събраните
по делото доказателства не се установява наличие на предпоставките на чл.31,
ал.2 ЗС.
Не се доказа поведение на ответницата като съсобственик, което да
възпрепятствува или ограничава останалите съсобственици да ползват общата
7
вещ.
Правото на обезщетение се дължи само за времето, през което
съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ
съобразно своя дял. То не възниква когато съсобственик отказва да приеме
предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ,
съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата
вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а
нежелание да се ползва.
Обстоятелството, че Р.Ц. е предявила претенция срещу ищците /по
настоящия спор/ за сторени от нея подобрения с лични средства за ремонтни
дейности и поддръжка на имота, сторени приживе на общия наследодател,
както и за грижите за наследодателя комуто е била и настойник, не доказва
тезата им, че ответницата /по настоящия спор/ възпрепятства достъпа им до
имота.
От показанията на свидетелката Ф. се установява, че ищцата Г.Ц. и по-
големия й син /свидетелката явно има предвид ищеца В.Ц./ са посещавали
имота, отключвали са и са го заключвали.
Следва да отбележим и факта, че ответницата - съделителка е имала
достъп до имота, но като негов пазач, назначена от съдебния изпълнител, а не
като ползващ съсобственик. Липсва "лично ползване" съгласно указания в
практиката на ВКС смисъл.
Налага се извод, че решението на СРС се явява правилно и като
такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция решението е
правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивниците разноски не се следват.
На въззиваемата разноски се следват и такива са сторени в размер на
1800 лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е неоснователно като се има предвид, че защитата се
8
осъществява срещу няколко ответника, броя на предявените срещу
ответницата /въззиваем/ искове и материалния интерес.
Ето защо въззивниците остават задължени за разноските в полза на
въззиваемата поравно.
Водим от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.04.2021 г. по гр. д. № 6042/2020 г.,
СРС, І ГО, 32 състав, изцяло.
ОСЪЖДА Г. ИВ. Ц., ЕГН **********, В. Г. Ц., ЕГН ********** и ИВ.
Г. Ц., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, ул.“*******-адв.А.И., да
заплатят поравно на Р. В. Ц., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София,
бул.“*******, партер- адв.С.А., сумата в размер на 1800 лв.,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в 1-месечен срок от връчването му
на страните пред ВКС, при условията на чл.280, ал.ал.1 и 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9