Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 10.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
първи май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12471 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Прокуратурата на Република България срещу решение от 24.09.2020 г. по
гр.д. №15184/2020 г. на Софийския районен съд, 162 състав, с което жалбоподателят
е осъден да заплати на К.С.Ш. на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ сумата от
5000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди /психически
стрес/, настъпили в резултат на наказателно преследване, приключило с влязла в
сила на 11.12.2019 г. оправдателна присъда по НОХД №1/2018 г. по описа на
Софийски военен съд, ведно със законната лихва от 30.03.2020 г. до
окончателното изплащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е незаконосъобразно, необосновано и неправилно – постановено е в нарушение
на материалния закон /чл.52 ЗЗД/. Поддържа, че определеният от
първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди не
кореспондира със събраните по делото доказателства, както и че не се установява
наличието на причинно-следствена връзка между обвинението и част от твърдените увреждания. Поддържа, че
определеният размер на обезщетението не съответства и на вида и степента на
упражнената наказателна репресия, респ. същото е в завишен размер. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Въззиваемата
страна К.С.Ш. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли да бъде потвърдено първоинстанционното
решение. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която искът с правно
основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за
разликата над посочения по-горе размер, поради което решението в тази част е
влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно чл.2 ал.1 т.3 пр. 1 ЗОДОВ, държавната отговаря за вреди,
причинени от обвинение в извършване на престъпление, по което обвиняемият е
оправдан. Съгласно разрешенията, дадени в ТР №5 от 15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС
по тълк.д. №5/2013 г., съдът е легитимиран да представлява държавата по искове
за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр.38 от
18.05.2012 г./ само в случаите по ал.1 т.4 и т.5 за прилагане от съда на
задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те
бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на
административна мярка, когато решението му бъде отменено като
незаконосъобразно. В останалите хипотези на чл.2 ЗОДОВ, какъвто е настоящият,
пасивно легитимирана да отговаря по тези искове е Прокуратурата на РБ.
Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна,
безвиновна - тя отговаря независимо дали вредите са причинени виновно от
длъжностните лица. Съгласно ЗОДОВ, държавата отговоря чрез органите, от чиито
незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди. При обективната
отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без
значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице,
то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска, в конкретния
случай - Прокуратурата на РБ.
За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ, освен наличие на влязла в сила акт, с който ищец е оправдан, какъвто в
случая безспорно се установи, че е налице, ищецът следва да докаже и
действителното настъпване на вредите, вкл. и техния размер, както и причинна
връзка между вредите и незаконното обвинение. На репариране подлежат само
действително настъпилите вреди - в този
смисъл т.11 от ТР №3/22.04.2005 г. по тълк.д. №3//2004 г. на ОСГК на ВКС.
Размерът на претърпените
неимуществени вреди се определя на базата на критерия за справедливост, като
това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с
преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера
на обезщетението. Последното следва да е съразмерно с конкретно претърпените
вреди, като удовлетворява изискването за справедливост. Такива обстоятелства
са: продължителността на наказателното производство, тежестта на
престъплението, за което е обвинението, броя на деянията, по които е било
незаконното повдигнатото обвинение, ограничаването на гражданските права, вида
на мярката за неотклонение и нейния срок, личностните качества на ищеца,
общественото му положение и начина, по който се е отразило обвинението на ищеца
- върху личния, професионалния, обществения му живот, чувствата, честта и
достойнството му, продължителност и интензитет на терзанията. От правно
значение са само действително търпените неудобства в резултат на обвинението.
/В този смисъл Постановления №4/1964 г. и №18/1968 г. на Пленума на ВС; Решение
№344/24.11.2014 г. по гр.д. №2378/2014 г. на ІV ГО на ВКС; Решение
№18/20.02.2014 г. по гр.д. №2721/2013 г. на ІV ГО на ВКС; Решение
№26/04.03.2009 г. по гр.д. №4724/2007 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение
№23/03.02.2009 г. по гр.д. №816/2008 г. на ІІ ГО на ВКС; Решение
№1199/11.02.2009 г. по гр.д. №4997/2007 г. на І ГО на ВКС/.
Не са нужни специални знания, а и
безспорно е доказано, че ищецът вследствие на образуваното срещу него
наказателно производство е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в редица
неприятни преживявания, като тревога, несигурност, напрежение и безпокойство
относно неясното си бъдеще. Повдигането на обвинение срещу някого има
свойството да създаде силни негативни емоции у него, с оглед не само на
потенциалната възможност да понесе предвидената в закона наказателна репресия,
а и относно възможността това да повлияе в отрицателен план на отношенията му с
неговите роднини, приятели и въобще с всички, с които има социални контакти.
От показанията на свид. И.Г.се
установява, че процесното наказателно производство се е отразило върху психиката
на ищеца – преди това е бил по-спокоен, по-уравновесен, а след това е станал
по-изнервен и по-сприхав, имал е проблеми със съня. Свидетелят сочи още, че в
града се е разчуло, че срещу ищеца се води наказателно дело, поради което
близките му са се отдръпнали, чували са се коментари, изгубил си е работата.
Съдът кредитира показанията на
разпитания по делото свидетел, като ги цени при условията на чл.172 ГПК, а
именно с оглед на другите събрани данни по делото, като има предвид възможната
заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Личните впечатления на
свидетеля са логични и последователни, изнесените с тях факти относно личните
терзания и преживявания на ищеца са житейски оправдани, предвид ситуацията, в
която се е намирал към този момент. Впечатленията на свидетеля са трайни и
регулярни, продължили не само през целия период на воденото наказателно
преследване, а и преди него. Доколкото претендираните неимуществени вреди се
изразяват в засягане на емоционалното и душевно състояние на индивида, то
напълно нормално е за такъв тип вреди да свидетелстват близки до ищеца хора.
От ангажираните по делото писмени доказателства се установи безспорно
наличието на оправдателна присъда спрямо ищеца, като до момента на влизането и
в сила същият е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки
и страдания. Наказателното производство
срещу него в двете му фази е продължило в период от 2013 г. до 11.12.2019 г.
или 5 г. и 2 мес. Следователно не може да се приеме, че този период надвишава
рамките на „разумния срок“ по смисъла на ЕКЗПЧОС и НПК. В този смисъл не е
нарушено правото на ищеца за справедливо и публично гледане на делото в разумен
срок от независим и безпристрастен съд, съгласно чл.6 ЕКЗПЧОС.
Ищецът е бил обвинен в
извършването на умишлено престъпление против личността по чл.131 ал.1 вр.
чл.129 ал.1 НК, което е тежко и за което е предвидено наказание е лишаване от свобода от две до десет години. Наложена
му е била мярка за неотклонение „подписка“.
При определяне на размера на
обезщетението, съдът съобрази както събраните по делото писмени и гласни
доказателства, така и отзвукът на факта на повдигнато обвинение сред близки и
познати на ищеца, нарушеното спокойствие, засегнатото чувство за справедливост,
чест и достойнство, обидата от приетите във връзка с наказателното производство
действия срещу него, обстоятелството, че по отношение на него е били взета
мярка за неотклонение „подписка“, и обстоятелството, че е изпитвал стрес, че е
станал нервен, че се е променило отношението към него.
Съдебното минало на
пострадалия е фактор, който също следва да бъде отчетен при преценка на
личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е
извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот, се преценява с оглед конкретиката на случая. В
този смисъл е и решение №112/14.06.2011 г. по гр.д. №3782/2010 г. на ІV ГО на ВКС.
Наред това следва да се отчете, каквито са и доводите на въззивника във
въззивната жалба, че паралелно с процесното обвинение срещу ищеца през част от
процесния период е имало висящо и друго наказателно производства, което следва
да се съобрази и което също е допринесло за понесените от ищеца неимуществени
вреди. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че неимуществените вреди
от всички паралелно водени в един и същи период наказателни производства имат
глобален характер и следва да се съобразят по водените дела за вреди от всяко
от незаконните обвинения, което е обстоятелство е съобразено и от
първоинстанционния съд.
С
оглед на изложеното, съдът счита, че справедливото обезщетение за претърпените
от ищеца неимуществени вреди е в размер на сумата от 5000,00 лв., т.е. определеното от
първата инстанция обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди не е
в завишен размер, така както се твърди от въззивника. При определяне на размера
на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд не е извършил
нарушение на императивни разпоредби на материалния закон и се е съобразил
изцяло със събраните по делото доказателства.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски
във въззивното производство в размер на сумата от 580,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20206504/24.09.2020 г., постановено по гр.д. №15184/2020 г.
по описа на СРС, ГО, 162 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на К.С.Ш., ЕГН **********, адрес: ***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 580,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.