№ 3032
гр. София, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело
№ 20241110129786 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и е образувано по подадена от
„Е.М.“ ЕООД искова молба против Б. Г. И., с която са предявени искови претенции с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, с искане да се
постанови решение, с което да се признае за установено, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: 3 296.93 лв. – главница по Договор за предоставяне на
потребителски кредит без обезпечение от 23.03.2017 г., ведно със законната лихва
считано от 29.11.2023 г. до окончателно изплащане на вземането, 515.78 лв.
представляваща договорна лихва за периода от 15.12.2020 г. до 08.08.2023 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. 65642/2023 г.
по описа на СРС, 180-ти състав.
Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че на 23.03.2017
г. е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение между
„О.Б.Б.“ АД, в качеството на кредитор, и ответника в качеството на кредитополучател,
по силата на който банката предоставила кредит в размер на 4 660,00 лв. при лихвен
процент, определен в чл. 4 и чл. 5 от Договора. Твърди, че ответникът се е задължил
да погаси задълженията си по кредита на 120 месечни анюитетни вноски с краен падеж
15.03.2027 г. Сочи, че поради неизпълнение на задълженията, кредитът е обявен за
предсрочно изискуемо, за което твърди, че е изпратено уведомление до ответника с
изх. № 417/28.07.2023 г. Излага, че по силата на Договор за прехвърляне на вземания
от 15.12.2021 г. и Анекс към него от 05.05.2023 г., „О.Б.Б.“ АД е прехвърлила на ищеца
вземанията произтичащи от процесния договор за кредит. Твърди, че е уведомил
ответника за извършеното прехвърляне на вземания с уведомление с изх. №
417/28.07.2023 г., в качеството си на пълномощник на цедента. Моли съда да уважи
предявените искове. Претендира разноски. В случай че се установи, че предсрочната
изискуемост не е надлежно обявена, моли искът му да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като недопустими и неоснователни. Ответникът
релевира възражение за изтекла погасителна давност и развива подробни съображения
1
в тази насока. Оспорва наличието на облигационно отношение между страните.
Оспорва кредитът да е надлежно обявен за предсрочно изискуем. Оспорва клаузите на
т. 7, чл. 8, ал. 2 и чл. 22 от Договора като нищожни. Твърди, че целият договор е
недействителен, поради което счита, че дължи единствено връщане на главницата.
Подробно аргументира, че договорът противоречи на разпоредбите на ЗПК. Оспорва
да е уведомен и за извършената цесия. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искови претенции с правно основание чл. 240,
ал. 1 и 2, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.
По исковите претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2, вр. чл. 99 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК.
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че между ответника и
„О.Б.Б.“ АД е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит без
обезпечение от 23.03.2017 г., по силата на който банката е предоставила кредит в
размер на 4 660,00 лв., че за ответника е възникнало задължението да върне кредита,
че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на
възнаградителна лихва, размера на същата, надлежно обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, както и валидното прехвърляне на кредитните задължения в
негова полза и уведомяването на ответника за това прехвърляне.
В тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.
По релевираното възражение за изтекла погасителна давност в доказателствена
тежест на ищеца е да докаже наличието на обстоятелства при настъпването на които
законът предвижда спиране и/или прекъсване на давността.
По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и
задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено,
че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК /,
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки, възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
От приложеното на л. 5 по делото копие на договор за предоставяне на
потребителски кредит без обезпечение от 23.03.2017г., се установява, че между
„О.Б.Б.“ АД и Б. Г. И.а е сключен договор за кредит, по силата на който банката е
предоставила на ответника по делото потребителски кредит в размер на 4660.00лв.,
като видно от заключението по ССчЕ, кредитополучателят е усвоил сумата. Съгласно
чл. 8, ал. 1 от Договора кредитът е следвало да бъде издължен на 120 месечни
анюитетни вноски, включващи главница и лихва, всяка една в размер на 52.64лв.
Процесният договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита,
годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът,
общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита
от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на
погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането
не допускат това. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,
които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне,
като прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
От приложените и приобщени по делото писмени доказателства се установява,
че вземанията по процесния договор за кредит, с договор за прехвърляне на вземания
/цесия/, сключен между „О.Б.Б.“ АД и „Е.М.“ ЕООД, са прехвърлени на ищеца,
обстоятелство, което се установява от приложеното на 16 по делото копие на договор
за цесия и приложеното на л. 21 Приложение № 1Б към договора, в което приложение
под № 578 са индивидуализира именно вземанията по процесния договор за кредит
сключен с Б. И..
Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане- цедент, го прехвърля на
трето лице-цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника.
Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат
имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна
по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията.
Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента
на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона
преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и
на трето лице- длъжника, налага извършването на допълнително действие –
съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е
едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия
кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие
трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това
уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на
стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е.
изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като
по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията-
това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4
3
ЗЗД. Законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде
извършено уведомлението, респективно когато същото е приложено към исковата
молба, получаване на същата от ответника, ведно с приложенията към нея обуславя
извода, че ответникът е редовно уведомен за цесията. Получаването на уведомлението
от ответника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право, който поради
настъпването му в хода на процесна, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде
съобразен при решаване на делото. / виж Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. №
12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I
т.о. Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123
от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от
02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от
30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014
г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/.
Видно от приложеното на л. 27 по делото пълномощно цедентът „О.Б.Б.“ АД, е
упълномощил цесионера „Е.М.“ ЕООД да уведоми длъжниците по процесния договор
за цесия за прехвърляне на паричните задължения.
Към исковата молба на л. 24 по делото е приложено уведомление за извършено
прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит, адресирано до Б. Г. И., с
което същият се уведомява за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за
кредит, като доколкото уведомлението е връчено на ответника с разпореждането по
чл.131 ГПК, исковата молба и приложенията към нея, следва да се приеме, че
ответникът е уведомен надлежно за извършената цесия с връчване на исковата молба и
приложенията към нея.
Настоящият съдебен състав намира, че от страна на ищеца не се доказа, че
вземането по процесния договор за банков кредит е обявено надлежно за предсрочно
изискуемо преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК в хипотезата на предявен иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита.
В исковата молба /абз. 1/ се сочи от ищеца, че до длъжника е изпратено
уведомление за предсрочна изискуемост с изх. № 417/28.07.2023г.
Уведомление с изх. № 417/28.07.2023г., не е приложеното от ищеца, нито към
заявлението по чл. 410 ГПК, нито към исковата молба.
На л. 24 по делото е приложено уведомление, но с друг номер – изх. №
571/28.07.2023г., като не се установява същото да е получено от ответника Б. И.,
доколкото от приложената на л. 26 пощенска разписка се установява, че на Б. И.а е
връчено уведомление с друг номер, а именно изх. № 417/28.07.2023г.
С оглед изложеното твърденията на ищеца, че вземането е обявено за
предсрочно изискуемо преди депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, останаха
недоказани.
Съгласно практиката на ВКС, обаче, при удостоверено в исковата молба
волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост следва да се
приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това волеизявление
стига до него, т. е. това е и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост /в
този смисъл и решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, I т. о.;
4
решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о., Решение № 118 от
19.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1580/2023 г., II т. о., ТК и др./.
Книжата по чл. 131 ГПК са връчени на ответника на 25.07.2024г. /л.53/,
респективно по изложената аргументация следва извода, че предсрочната изискуемост
е настъпила именно на тази дата.
Така изложеното обуславя извода за основателност на заявените претенции,
поради което съдът дължи произнасяне по възражението на ответника, че вземанията
са погасени по давност.
В множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховен
касационен съд е прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в
заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на
части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3
от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С оглед мотивите
на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания
/вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги/ се налага извода, че макар да са
породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по
договора /в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се
задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а
на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този период стоки и
услуги/. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като
нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето
защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по
чл. 110 ЗЗД / в този смисъл Решение № 38 от 26.03.2019 г. на ВКС по т. д. №
1157/2018 г., II т. о., ТК, Решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г.,
II т. о., ТК/.
Вземането за договорна лихва, съгласно материалноправната разпоредба на чл.
111, буква „в“ ЗЗД се погасява с изтичането на тригодишна давност.
С Тълкувателно решение 3/2023г., се прие, че при уговорено погасяване на
паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви
започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната
вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските
от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната
изискуемост.
Съгласно чл. 116, буква „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск.
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК. Съгласно процесуалноправната
разпоредба на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. В случая заявлението е депозирано на 29.11.2023г., респективно
погасени по давност са вземанията за главница с настъпил падеж преди 29.11.2018г.
В чл. 8, ал. 1 от Договора за кредит е уговорено, че всяка вноска е дължима до
15 число на месеца, считано от 15.04.2017г.
По изложената аргументация следва извода, че са погасени по давност
вземанията по вноски от 15.04.2017г. до 15.11.2018г., по погасителния план /л. 13 по
делото/, тоест погасени по давност са вземанията по първите 20 вноски.
5
От инкорпорираната таблица 2 в заключението на вещото лице по ССчЕ е
видно, че вземането за главница по тези вноски е в размер на 539.27лв.
Общият размер на главницата по договора е 4660.00лв., платената от
кредитополучателя главница е в размер на 1363.07лв., погасената по давност главница
е в размер на 539.27лв.
По изложената аргументация следва извода, че искът за главница се явява
частично основателен за сумата от 2703.66лв., като над тази сума до максимално
претендирания размер от 3296.93лв. или за разликата от 593.27лв., претенцията е
неоснователна, доколкото вземането за тази част е погасено по давност.
Искът за договорна лихва е заявена за сумата от 515.78лв. и за периода
15.12.2020г. – 08.08.2023г.
Няма погасена по давност част от вземането за договорна лихва, респективно
възражението на ответника в тази насока се явява неоснователно.
Видно от заключението на вещото лице по допуснатата и изготвена ССчЕ, което
съдът кредитира като пълно, мотивирано и изготвено от лице, притежаващо нужния
опит и професионална квалификация, дължимата се договорната лихва за исковия
период 15.12.2020г. – 08.08.2023г., е 268.87лв., за която част искът е основателен, като
над тази сума до максимално предявения размер от 515.78лв. или за разликата от
246.91лв., претенцията се явява неоснователна.
Съдът намира за неоснователни и недоказани възраженията на ответника, че
отделни клаузи от договора са недействителни.
Недоказано остана възражението, че договорът е недействителен, доколкото
използваният шрифт е в размер по-малък от 12, доколкото от страна на ответника не
бяха ангажирани доказателства в тази насока, нито бяха формулирани доказателствени
искания.
Неоснователно е и възражението, че не е посочен срок на договора за кредит,
доколкото в чл. 8 от същия е уговорено, че същият се издължава на 120 месечни
анюитетни вноски, считано от 15.04.2017г.
Неоснователно е и възражението, че не е налице информация за размера на
вземанията, включени в месечните погасителни вноски, доколкото в погасителния
план към договора /л. 13/ е направена разбивка на месечните вноски, като са
индивидуализирани размера на главница, лихва и застраховка.
Не е налице нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото видно от заключението
на вещото лице ГПР е в размер на 7.81%.
По изложената аргументация възраженията на ответника за недействителност на
договора, респективно за неоснователност на исковите претенции се явяват
неоснователни.
По разноските:
Предявени са искови претенции в общ размер на 3812.71лв., уважената част е в
размер на 2972.53лв., респективно отхвърлената част е в размер на 840.18лв., при
каквото съотношение следва да бъдат разпределени разноските по делото.
На ищеца следва да се признаят разноски в общ размер на 680.79лв., от които
76.25лв. – държавна такса в заповедното производство, 50.00лв. – юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство, 350.00лв. – депозит вещо лице,
104.54лв. – държавна такса в исковото производство и 100.00лв. – юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца
разноски с оглед уважената част на иска в размер на 530.77лв.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., ищецът следва да заплати
6
на адв. Б. сумата от 200.00лв. – адвокатско възнаграждение, с оглед отхвърлената част
на исковете, за оказана безплатна правна помощ на длъжника в заповедното
производство.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., ищецът следва да заплати
на адв. Н. И. И. от САК, сумата от 400.00лв. – адвокатско възнаграждение, с оглед
отхвърлената част на исковете, за оказана безплатна правна помощ в исковото
производство.
По отношение размера на адвокатското възнаграждение на адв. Б. за оказана
безплатна правна помощ в заповедното производство, съдът намира за необходимо да
посочи следното:
Осъществените от адв. Б. процесуални действия в хода на заповедното
производство се ограничават до депозиране на възражение по чл. 414 ГПК.
В Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о.,
ТК, е пояснено, че заповедното производство е уредено като едностранно, затова в чл.
7, ал. 7 НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства –
производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на
изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се
осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба №
1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за
иницииране на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне,
а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен
характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита
на длъжника, в този смисъл – определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч.
т. д. № 3074/2018 г., Определение № 1821/23.08.2021г. на СГС, постановено по гр.д. №
7006/2021г.
На следващо място за пълнота следва да се отбележи, че съгласно практиката на
СЕС, обективирана в решения постановени по дела С-427/16 и С-428/16, съдът, след
като съобрази фактическата и правна сложност на делото, може да присъди
възнаграждение под определения минимален размер по Наредба № 1 за минималните
адвокатски възнаграждения.
По аргумент от изложеното следва извода, че при подадено възражение от
длъжника, чрез процесуален представител, осъществил безплатна правна помощ по
смисъла на чл. 38 ЗАдв. на адвоката се дължи възнаграждение по реда на чл. 6, т. 5 от
Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, което е в размер на 200.00лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Б. Г. И.,
ЕГН **********, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: /адрес/, на основание чл. 240, ал. 1 и 2, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК,
сумите както следва: 2703.66лв. – главница, представляваща сбор от неплатени
вноски от 21-ва до 120-та по Договор за потребителски кредит без обезпечение от
23.03.2017г. /сключен между „О.Б.Б.“ АД и ответника, вземанията по който са
прехвърлени на „Е.М. ЕООД“ с договор за цесия от 15.12.2021г./, ведно със законна
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.11.2023г. до
окончателно изплащане на сумата и 268.87лв. – договорна лихва за периода 15.12.2020
г. до 08.08.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. 65642/2023 г. по описа на СРС, 180-ти състав, КАТО
7
ОТХВЪРЛЯ иска за главница, в частта, за сумата от 593.27лв. дължими се вноски
по договора от 1-ва до 20- та вкл., като погасен по давност и иска за договорна лихва,
в частта, за сумата от 246.91лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА Б. Г. И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, сумата от 530.77лв. – разноски.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв., да заплати на адв. К.И.Б. от САК сумата от 200.00лв. – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на длъжника в заповедното
производство.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв., да заплати на адв. Н. И. И. от САК сумата от 400.00лв. – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8