№ 1677
гр. София, 01.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20221100504226 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20221960/13.12.2021 г., постановено по гр.д. №
14905/2021 г. на СРС, ГО, 50 състав, ответникът Т. И. Х., ЕГН:**********, е
осъден да заплати на основание чл.31,ал.2 ЗС на М. И. Х., ЕГН:**********,
сумата 1800 лева за главница, представляваща обезщетение за лишаване от
ползване на 1/2 ид.ч. от недвижим имот – апартамент № 21, находящ се в гр.
София, ж.к. ****, за периода от 02.11.2019 г. до 01.11.2020 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 15.03.2021 г. до окончателното й
изплащане.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Т. И. Х., в
която се твърди, че предявеният иск е недопустим поради липса на активна
материална легитимация на ищеца да предяви иск за заплащане наем на
идеална част от процесния апартамент, тъй като не притежава част от
собствеността на имота. Въззвиникът поддържа, че е единствен собственик
на апартамента, като на ищеца М. И. Х. е било изплатено изцяло и по банков
път определеното от съда уравнение. Сочи, че след постановяване на
съдебното решение правото на имуществени претенции се погасява, като
доколкото ищецът не е собственик на вещта, същият няма право да
претендира обезщетение по арг. от чл.93,ал.1 ЗС Моли се отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане
на сторените разноски.
1
Въззиваемият М. И. Х. е депозирал отговор на въззивната жалба, с
който оспорва същата. Сочи, че заедно с ответника са били собственици при
равни дялове на процесния недвижим имот, като било проведено
производство по съдебна делба, при което имотът бил поставен в дял на Т. И.
Х. при условие, че същият заплати стойността на ½ ид.ч. от имота, като
сумата била заплатена на 01.10.2020 г. Въззивникът поддържа, че на
31.08.2016 г. Т. Х. получил покана да му заплаща сумата от 150 лв. месечно
на основание чл.31,ал.2 ЗС. Твърди, че съсобствеността била прекратена едва
на 01.10.2020 г. и до този момент ответникът дължи обезщетение. Моли се
потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените
разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални
норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи
служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира
следното:
Производството по делото е образувано по предявен от М. И. Х. срещу
Т. И. Х., иск с правно основание чл.31,ал.2 ЗС за заплащане на сумата от
сумата 1800 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на
1/2 ид.ч. от недвижим имот – апартамент № 21, находящ се в гр. София, ж.к.
****, за периода от 02.11.2019 г. до 01.11.2020 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 15.03.2021 г. до окончателното й изплащане.
В хода на първоинстанционното производство са обявени за безспорни
и ненуждаещи се от доказване по спора следните обстоятелства: с решение от
29.01.2019 г., постановено по гр.д. № 67510/2016 г. по описа на СРС, е
допуснато извършването на делба на процесния недвижим имот - апартамент
№ 21, находящ се в гр.София, ж.к. ****, между съделителите Т. И. Х. и М. И.
Х. при квоти по ½ идеална част за всеки от съделителите; с решение от
14.04.2019 г., влязло в сила на 20.06.2020 г., постановено по гр.д. №
2
67510/2016 г. по описа на СРС, процесният недвижим имот е поставен в дял
на Т. И. Х., при условие че в шестмесечен срок от датата на влизане в законна
сила на решението заплати на М. И. Х. сумата 44945 лв., ведно със законната
лихва – за уравнение на дяловете. Не е спорно също така, а това се установява
и от приложеното решение от 14.04.2019 г., по гр.д. № 67510/2016 г. по описа
на СРС, че в производството по делба Т. И. Х. е осъден да заплати на М. И.
Х.,на основание чл.31, ал.2 ЗС, сумата 5550 лв., представляваща обезщетение
за лишаването му от ползване на съсобствения апартамент № 21, находящ се
в гр.София, ж.к. ****, за периода 01.09.2016 г. -01.11.2019 г. Обявено за
безспорно между страните е също така, че на 01.11.2020 г. ответникът е
платил паричното уравнение на дяловете, както и че средният месечен
пазарен наем за целия имот за исковия период от 02.11.2019 г. до 01.11.2020
г. е в размер от 300 лв.
По отношение наведения във въззивната жалба довод, че М. И. Х. не е
бил собственик на процесния имот след постановяване на решението по
делбата и затова не може да претендира обезщетение за лишаване от правото
на ползване, съдът намира следното: искът за делба по своята същност е
конститутивен, тъй като с него се цели прекратяване на имуществената
общност и създаване на нейно място на реални дялове, а ако това е
невъзможно-поставяне на имота в дял на някой от съделителите, респ.
изнасяне на имота на публична продан. Решението по делбата, с което
делбеният имот се поставя в дял на някой от съделителите има конститутивно
действие, като с него се прекратява съществуващата до момента
съсобственост и поделяемият имот става индивидуална собственост на
съделителя, на който е възложен имотът. В тази хипотеза обаче съделителят,
в чийто дял е поставен имотът, придобива правото на собственост само ако
заплати дължимите за уравнение на дяловете суми в 6-месечен срок от
влизане в сила на решението по извършване на делбата. Ако сумите не бъдат
изплатени в този срок , вещноправният ефект на възлагателното решение не
може да настъпи и се счита, че възлагането е обезсилено по право.
Основанието за обезсилване на възлагателното решение по право и за
възстановяване висящността на делбения процес е неплащането в
определения от закона срок на определеното с възлагателното решение
парично задължение за уравняване на дяловете, като срокът за изпълнение на
задължението и самият факт на плащане на дължимото уравнение имат
3
характеристиката на отлагателно условие за проявление на конститутивното
действие /вещноправния ефект/ на влязлото в сила решение по възлагане. Ето
защо и в случая конститутивното действие на решението е настъпило едва с
плащането на 01.11.2020 г. от ответника на паричното уравнение на дяловете,
когато и същият е станал едноличен собственик на процесния имот, респ. през
исковия период имотът е бил съсобствен при квоти по ½ идеална част за
ищеца и ответника.
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС, когато общата вещ се
ползва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Приложното поле на тази хипотеза включва случаите, в които съсобственик
си служи лично с вещта за задоволяване на своите и на семейството си нужди.
Обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС ще се дължи, само ако с тези си действия
съсобственикът е препятствал другите участници в съсобствеността на
ползват вещта. Ако такива пречки не са създавани, то независимо, че имота е
ползван само от един от съсобствениците, то обезщетение по чл. 31, ал. 2 от
ЗС не се дължи. За да се уважи този иск, освен наличие на съсобственост,
ползване само от едни от съсобственици и пречки създадени от него за
ползване на вещта от другите съсобственици, следва да се установи и че е
имало писмена покана от неползващия съсобственик до ползващия
съсобственик да му се плати обезщетението. Тази покана не е условие за
изискуемост на задължението за плащане на обезщетение, а е условие за
възникване на същото. Тази покана задължително следва да е писмена, като е
достатъчно да се отправи веднъж, за да се приеме, че е възникнало правото за
бъдещи периоди, без да е нужно регулярно отправяне на такава. Веднъж
отправено писменото поискване разпростира последиците си неограничено
във времето докато съществува съсобствеността съответно докато се
прекрати ползването от съсобственика на цялата вещ. (В този смисъл ТР №
7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС; Решение №
669/15.11.2010 г. по гр. д. № 478/2009 г. на ВКС, ІV-то Г. О.; Решение №
466/21.05.2010 г. по гр. д. № 4249/2008 г. на ВКС, ІV-то Г. О.).
Забраната да не се пречи на другите съсобственици да си служат с
вещта съобразно правата им е израз на общото правило за добросъвестно
упражняване на притежавани права. Ползващият съсобственик започва да
пречи на останалите тогава, когато те са отправили искане до ползващия
4
съсобственик да им предостави възможност да ползват вещта и ползващият
не е отстъпил частта от имота, съответстваща на дела на автора на искането
или не е предоставил възможност да ползват заедно вещта.
За да се уважи иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС по делото следва да се
установи че ответникът е ползвал лично съсобствената вещ. Такова лично
ползване е налице тогава когато един съсобственик упражнява фактическа
власт върху цялата вещ по начин, който да препятства останалите до достъп
до имота. Лично ще е ползването когато съсобственикът извлича полезни
свойства на вещта съобразно предназначението й за задоволяване на свои
нужди и потребности. Начинът по който извлича тези полезни свойства е без
значение, възможно да го реализира чрез свои непосредствени действия, чрез
действия на член от семейството си или чрез действия на трето лице, на което
безвъзмездно е предоставил тази възможност. Релевантно по повод на
поведение на ползващия съсобственик е само дали с тези си действия е
засегнал права на друг съсобственик, като им е попречил да ги реализират.
Претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС е основателна и когато нито ответникът,
нито член от семейството му си служат пряко с вещта, но имайки достъп до
нея, не предоставят такъв на друг съсобственик, като например държи ключа.
(В този смисъл ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС).
Доколкото между страните не се спори, че ответникът е ползвал
съсобствения недвижим през исковия период, като е бил поканен преди това
да заплаща обезщетение на ищеца, то същият дължи обезщетение в размер на
средномесечния пазарен наем, в случая за 12 месеца при средномесечен наем
от 150 лв. за ½ ид.ч. от имота, или обезщетение в размер от 1800 лв.
Релевантно за наличието на активна материална легитимация на ищеца да
претендира обезщетение по чл.31,ал.2 ЗС е наличие на право на собственост
върху процесния имот в периода, за който се претендира обезщетение, като е
без значение дали към датата на завеждане на иска ищецът все още е титуляр
на това вещно право.
По отношение довода на въззивника, че след постановяване на
съдебното решение правото на имуществени претенции се погасява, съдът
намира следното: съгласно чл.346 ГПК, в първото заседание след допускане
на делбата сънаследниците могат да предявят искания за сметки помежду си,
като посочат и доказателствата си. В т.нар. производство по сметки
5
съделителите предявяват искания за присъждане на вземания, които имат
един срещу друг във връзка с делбената общност. Касае се за вземания,
възникнали от правоотношения, свързани с управлението, стопанисването и
използването на имотите, предмет на делбата и с наследяването. В делбеното
производство се разглеждат само искания за суми, които имат връзка със
съсобствеността, с имуществото, което е предмет на делбата. С уреждането на
сметките в делбеното производство се цели ликвидирането на всички
свързани с делбата въпроси между съделителите, като законът дава такова
право, но не задължава съделителите да предявят своите претенции в това
производство. Същите могат да осъществят своите права и в отделен исков
процес, когато не са ги предявили в производството по сметките.
Непредявяването на облигационните вземания от съделителите в рамките на
делбеното производство няма за последица погасяването на притезателни
права, възникнали във вр. с управлението, стопанисването и използването на
имотите, поради което процесното вземане по чл. 31, ал. 2 от ЗС не се е
погасило с извършването на делбата.
С оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изхода на спора, на въззиваемия следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 480 лв. за въззивното
производство. Възражението на въззивника за прекомерно на заплатеното
адвокатско възнаграждение е неоснователно – договореното възнаграждение
е равно на предвидения минимален размер в чл.7,ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20221960/13.12.2021 г., постановено по
гр.д. № 14905/2021 г. на СРС, ГО, 50 състав.
ОСЪЖДА Т. И. Х., ЕГН:**********, да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на М. И. Х., ЕГН:**********, разноски за въззивното
6
производство в размер от 480 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7