Решение по дело №237/2022 на Административен съд - Варна

Номер на акта: 467
Дата: 11 април 2022 г.
Съдия: Елена Атанасова Янакиева
Дело: 20227050700237
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 3 февруари 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№………………/………………2022 г. гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Варна, XXXIV-ти състав, в публичното заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                   Административен съдия: Елена Янакиева

 

при секретаря Галина Владимирова, като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 237 по описа за 2022 година, за да се произнесе, съобрази следното:

     Производството е по реда на чл. 145-178 от АПК, във вр. чл. 80 от Закона за държавната собственост.

     Образувано е по жалба на С.И.Д., ЕГН ********** срещу Заповед № РД-22-7706-3/07.01.2022 г. на Областния управител на област с административен център Варна, с която е наредено изземване по реда чл. 80 от ЗДС на недвижим имот – частна държавна собственост – актуван с АЧДС № 8159/ 22.02.2012 г., вписан в книгите по вписванията на СВ – Варна на 02.03.2012 г., том Х, акт № 67, вх. Регистър № 4250, дело № 2000 с предоставени права на управление на Областния управител на област с административен център Варна. Имотът представлява жилище – апартамент: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10135.3512.164.15.8, със застроена площ 66.84 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня- бокс, сервизни помещения, коридор и балкон, ведно с прилежащо избено помещение № 35 с полезна площ от 5.82 кв.м., както и на 0.9683% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху земята; конструкция: ЕПЖБ, 8 етажа на брой, година на строеж: 1977 г.; при граници – съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж:10135.3512.164.15.9, 10135.3512.164.15.7; под обекта: 10135.3512.164.15.5; над обекта: 10135.3512.15.11; находящ се в град Варна, жк. „М.“, бл.***, вх.2, ет.3, ап.35.

     Жалбоподателката твърди, че актът е незаконосъобразен, постановен в нарушение на материалния закон и при превратно упражняване на власт. Приема, че не се констатират изложените в заповедта основания, довели до издаването й. На подробно изложени доводи твърди, че отговаря на изискванията за настаняване под наем в имот - общинска собственост, както и че наемните отношения за имота, описан в обжалваната заповед не са прекратени. Обективирано е и искане за спиране на предварителното изпълнение на Заповедта на основание чл. 166, ал.4 от АПК, което е уважено с Определение № 334/04.02.2022г. /л.26/ на Административен съд - Варна. Моли съда за отмяна на оспорената заповед на посочените в жалбата основания.

     В съдебно заседание жалбоподателката, редовно уведомена, не се явява, представлява се от адв. Зв.С., редовно упълномощена, поддържа изложеното в жалбата.

     Ответникът по жалбата – Областен управител на област с административен център Варна, редовно призован, представлява се от юриск. Г.Д.. В подаден писмен отговор № 3019/ 23.02.2022 г. /л. 42/ оспорва изцяло така предявената жалба, претендира юрисконсултско възнаграждение.

Съдът приема, че жалбата е подадена в законоустановения срок от надлежно легитимирано лице - адресат на обжалвания акт, за което се констатира правен интерес от оспорването, пред родово и местно компетентен съд, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното от фактическа страна:

Със Заповед № 27/ 15.11.1985 г., издадена на основание §18 от Закона за наемните отношения (отм.), на Председателя на окръжното ръководство на БЗНС-Варна жалбоподателката била настанена заедно със семейството си в апартамент, собственост на Окръжното ръководство на БНЗС в гр. Варна, кв. „П.“, бл.***, вх. 2, ап. 35, ет.3 /л.37/. За процесния имот бил съставен АДС № 1342/17.03.1992 г., който е идентичен с имот – частна държавна собственост – представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10135.3512.164.15.8, със застроена площ 66,84 кв.м., находящ се в гр. Варна, ж.к. „М.“, бл.126, вх.2, ет.3, ап.35, описан в АДС №8159 от 22.02.2012 г.

Със сключен на 10.02.2003 г. договор между Областния управител на Варненска област имотът е отдаден под наем на С.Д. за срок от една година. Със споразумение от 15.06.2004 г. срокът на договора е изменен, като е вписано, че същият е за „неопределен срок“. С писмо № РД-06-9100-167/ 22.03.2011 г. жалбоподателката била уведомена за предоставената с §65 от ПЗР на ЗИД на ЗДС /обн., ДВ, вр. 87 от 05.11.2010 г./ възможност да използва пожизнено процесното жилище, като подаде нарочно заявление за това. В указания срок, същата декларирала, че отговаря на изискванията по ал.1 на §65 от ПЗР на ЗИД на ЗДС.  

     С писмо № РД-06-9100-167(134) от 10.07.2013 г., Областния управител на Варненска област е уведомил С.Д., че не отговаря на предпоставките на §65 ал.1 от ПЗР към ЗИД на ЗДС и на основание раздел V,чл.1 б.“а“ от договора за наем от 10.02.2003г., следва да се счита, че наемното правоотношение е прекратено. Това уведомление е оспорено по съдебен ред. Образувано е адм.д.№ 1245/2018г. по описа на Административен съд -Варна. С Решение №1653/01.08.2018г. жалбата  е отхвърлена. Съответно с Решение № 5294/09.04.2019г., постановено по адм.д.№12840/2018г., ВАС на РБ е обезсилил решението на Административен съд – Варна, като е приел, че оспореното писмо съставлява предизвестие-уведомление за прекратяване на наемните правоотношение по договора за наем, но не представлява индивидуален административен акт.    В останалата част решението е възприето за правилно.

     С последваща Заповед № РД-16-7706-154/26.07.2016 г., е наредено изземването на процесния имот. Същата е оспорена от С.Д., като с Решение № 2116/28.10.2016 г., по адм. д. № 2290/2016 г., на Адм.съд – Варна заповедта е отменена. Съдът е приел, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като органа не довършил процедурата по §65 ПЗРЗИДЗДС, доколкото нямало изрично произнасяне по заявлението, подадено от С.Д. по този ред. На второ място приел, че жалбата, подадена от Д. срещу писмо № РД-06-9100-167(134) от 10.07.2013 г., е следвало да бъде препратена за разглеждане от съда, което към този момент не било сторено. Изходът от производството е потвърден с Решение № 2935/07.03.2018 г., на ВАС по адм. д. № 14127/ 2016г. и решението на Административен съд – Варна е оставено в сила.

В хода на настоящото съдебно производство жалбоподателката представя 2 броя удостоверения от ТП на НОИ – Варна за размера на получаваната от нея и от нейния съпруг пенсия /300.00лв. и 255.00лв. съответно/ и декларация за липса на други недвижими имоти или движими вещи /л. 12, 13 и л. 17, 18/.

С оглед така установената фактическа обстановка, съдът намира, че жалбата срещу Заповедта е неоснователна поради следните съображения:

 

Съгласно разпоредбата на чл. 146 от АПК, съдът преценява законосъобразността на административния акт, като проверява дали е издаден от компетентен за това орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва законът.

С оспорената тук Заповед № РД-22-7706-3/07.01.2022 г., на осн.чл.80 ал.1 и ал.2 и чл.81 от ЗДС, вр.чл.32 ЗА, е наредено изземването на процесния имот по реда на чл. 80 от ЗДС от Областния управител на Варненска област. Административният орган се е позовал на прекратеното с писмо № РД-06-9100-167(134) от 10.07.2013 г., наемно правоотношение, както и на следните обстоятелства: съгласно чл.19 ал.4 от ЗДС, срокът за отдаване под наем на имотите-частна държавна собственост, не може да бъде по-дълъг от 10 години и в конкретния случай е изтекъл;  прекратяването на наемните правоотношение е констатирано и от ВАС на РБ в Решение № 5294/09.04.2019г., постановено по адм.д.№12840/2018г.; жалбоподателката не отговаря на предпоставките на чл.22 от ППЗДС, доколкото не е в трудово или служебно правоотношение с Областна администрация-Варна; С.Д. е уведомена  за започване на административното производство по изземване на имота с писмо изх.№ РД-21-9400-432/03.12.2021г.

При издаване на оспорената заповед не са допуснати административнопроизводствени нарушения. Тя е издадена в предвидената от закона писмена форма и от компетентен за това административен орган. Съгласно чл. 80, ал. 1 от ЗДС това е областният управител. С.Д. е надлежно уведомена за започване на административното производство по изземване на процесния имот с писмо изх.№ РД-21-9400-432/03.12.2021г. Депозирано е становище вх.№ РД-21-9400-81/ ОТ 29.12.2021г. с което е възразила срещу производството по изземване. В него твърди, че наемните правоотношения не са прекратени, а счита, че това е предпоставка по изземване на имота. Не оспорва, че същия е държавна собственост, но приема, че го държи на валидно правно основание

По отношение регламентираната в §65 ПЗРЗИДЗДС процедура, съдът приема следното:

В Решение №5294/09.04.2019г., постановено по адм.д.№ 12840/2018г. от ВАС на РБ, образувано по оспорване на Решение № 1653/01.08.2018г., постановено по адм.д.№ 1245/2018г. на Адм.съд Варна е възприет извод, че обжалваното решение в частта, в която е прието, че по отношение на жалбоподателката не са налице предпоставките на §65 ПЗРЗИДЗДС, поради което правилно администратвният орган е отказал да приложи цитираната норма и жалбата на Д. е отхвърлена, е законосъобразно и правилно. В същото съдът казва, че: „От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че жалбоподателката не отговаря на изискванията на § 65, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗИДЗДС, а именно общия годишен доход за последните две години на наемателя и членовете на семейството му да не надвишава 24 минимални работни заплати за страната. Семейството на касационната жалбоподателка е двучленно, тя и съпругът й имат доходи за посочения период в размер на 9700 лв. съгласно отразеното в декларацията. Двадесет и четири минимални работни заплати към датата на подаване на заявлението и декларацията по § 65, ал. 2 от ЗИДЗДС са 5760 лева. Ето защо като приема, че спрямо Д. не са налице основания за сключване на пожизнен договор за наем и отказът на административният орган в този смисъл е законосъобразен, първоинстанционният съд постановява правилен съдебен акт, който в тази му част следва да се остави в сила“.

В този ред, доколкото с влязло в сила решение на ВАС на РБ вече е възприет извод, че жалбоподателката и нейното семейство не отговарят на изискванията на §65 ПЗРЗИДЗДС към предходен момент, настоящия съдебен състав е недопустимо сега да се произнася отново, изследвайки същите предпоставки към този момент.

По приложението на материалните разпоредби, съдът приема следното:

В разпоредбата на чл. 80, ал.1 от ЗДС е уредена процедура за изземване на имот – частна държавна собственост – от лица, които го владеят или държат без правно основание. Законово уредените предпоставки за издаване на заповед от съответния областен управител са: 1. Имотът да е държавна собственост и 2. Да се владее или ползва без правно основание. Константна е съдебната практика, че изискванията на чл. 80, ал.1 от ЗДС, следва да са налице кумулативно /в този смисъл – Решение № 15169/08.12.2020 г., по адм. д. № 8777/2020 г., на ВАС, IV отделение/.

Между страните няма спор, че имотът е частна държавна собственост.

     Установява се, че наемните правоотношения между страните са прекратени с писмо № РД-06-9100-167(134) от 10.07.2013 г., който извод е изрично възприет и от ВАС на РБ в Решение № 5294/09.04.2019г., постановено по адм.д.№12840/2018г. по описа на същия съд. В този ред, съдът възприема като неоснователно твърдението на жалбоподателката, че наемните правоотношения не са прекратени. Съгласно теорията и константната практика на ВАС, писмото в частта му за прекратяване на договора за наем не е властническо разпореждане и не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, а  издателят му действа в качеството си на равнопоставена страна по гражданскоправно правоотношение. То е уведомление за прекратяване на договора за наем по смисъла на чл. 238 от ЗЗД, във вр. чл. 24 от ЗДС, / в този смисъл е и Решение №5294/ 09.04.2019 г., по адм. д. № 12840/2018 г., на ВАС/. Въпреки, че жалбоподателката е заплащала редовно месечен наем на жилището и след получаване на писмото за прекратяване на правоотношението, това не би могло да обоснове мълчаливо продължаване на договора за наем по смисъла на §4, ал.3 от ПЗР на ЗДС /в този смисъл – Решение № 14389/19.11.2020г., по адм. д. № 4754/2020г., на ВАС, IV отделение/. Обстоятелството, че се плащат наемни вноски по прекратен договор за наем не е  правно основание за ползването на имота. Заплащането на месечни наемни вноски в процесния случай представлява обезщетение за ползването на имота след прекратяване на договора за наем до неговото опразване /в този смисъл – Решение № 8082/ 02.07.2015г., по адм. д. № 8018/2014г., на ВАС, III отделение/.  

Извън това, видно от доказателствата по делото, е изтекъл 10-годишният срок по чл. 19, ал.4 от ЗДС. Съгласно константната практика на ВАС, изтичането на 10-годишния срок прекратява по силата на закона действието на договора за наем на имот частна държавна собственост /в този смисъл - Решение № 9225 от 9.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 250/2019 г., IV о., както и Решение № 585 от 15.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13029/2017 г., II о./, което обуславя липсата на правно основание за владеенето на същия.

 Неоснователно оспорващата настоява, че обжалваната заповед се явява несъответна на принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК и на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Разпоредбата на чл. 6 АПК изисква административните актове да не засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, както и да се въздържат административните органи от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. От друга страна, чл. 8 от ЕКЗПЧОС е прогласила правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот и на неговото жилище. В същото време обаче регламентира изключение, като приема, че намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

В процесния случай засягането на правата и законните интереси на оспорващата се явява съразмерно с преследваната от Областния управител на Варненска област, цел. Безспорно целта на издадената заповед е легитимна – закрила на нарушеното право на собственост на държавата върху имота, който се обитава от лице, без да е налице правно основание да пребивава в имота. Поради тези съображения намесата се явява допустима, доколкото следва да се има предвид неприкосновеността на правото на собственост и правата на другите гражданскоправни субекти. Твърденията, досежно атмосферните условия в страната и епидемичната обстановка са актуални и относими към производството по предварителното изпълнение на заповедта и бяха взети предвид в Определение № 334/04.02.2022г., с което допуснатото по закон предварително изпълнение, бе спряно. Но, са неотносими към преценката за наличието на материалноправните предпоставки по изземване на имота.

В допълнение на гореизложеното – за държавата не е регламентирано задължение по ЗДС да удовлетворява жилищни нужди на граждани, които не са държавни служители на съответното ведомство /в този смисъл – Решение № 493/ 20.01.2022г., по адм. д. № 10299/2021 г., на ВАС, IV отделение/. В българското законодателство е уредена възможността за настаняване в общински жилища на лица с доказана жилищна нужда, от която процедура жалбоподателката се е възползвала, видно от изявлението на нейния процесуален представител в откритото съдебно заседание, проведено на двадесет и първи март. В подкрепа на това твърдение, настоящото производство не е първото по ред досежно процесния имот, оспорващата е с ясното съзнание, че обитаваният от нея апартамент не е нейна собственост. При извършената служебна проверка от съда се наблюдава цяла поредица от производства, което е безспорно повод да инициира у оспорващата действия за уреждане на  жилищните й нужди своевременно.

     Имотът е държан от жалбоподателката от 1986г. до издаване на процесната заповед, т.е. цели 36 години. Този факт не променя обстоятелството, че С.Д. е наемател на имота, респ. пребивавала е у него с ясното съзнание, че имотът е частна държавна собственост. Дори изграждането в имота на личен и семеен живот не би следвало да се възприема в случая като пречка за иницииране на процедурата по изземване на същия на основание прекратен договор за наем. Наемателите на жилища – частна държавна собственост съзнават последствията при прекратяване на договорната връзка и възможността жилището да бъде иззето от правоимащия орган. В настоящата процедура по чл. 80 ЗДС административният орган действа в условията на обвързана компетентност и му е вменено правомощието на започне производство при кумулативното наличие на предпоставките по чл. 80, ал.1 от ЗДС /в този смисъл е константната практика – Решение № 13898/10.11.2020г., по адм. д. № 3336/2020г., на ВАС, IV отделение, както и Решение № 12886/20.10.2020г., по адм. д. № 4127/2020 г., на ВАС, IV отделение и други/, които в конкретния случай безспорно се констатират.

     Анализът на гореизложените доводи, обосновава извод за неоснователно позоваване в жалбата на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. В конкретния случай е налице противопоставим на интересите на жалбоподателката държавен интерес, за ефективно упражняване на правата върху ведомствения имот в полза на обществото и в частност в полза на друго правоимащо лице от кръга, очертан от законодателя в чл. 22 и следващите от ППЗДС. Налице са данни за наличието на гарантирани от държавата макар и минимални доходи на С.Д., както и за съжителството й в процесното жилище с нейния съпруг. Следва да се сподели становището, че наемодател при наличие на съответните предпоставки на такова жилище не следва да е държавата, а общината и фактическото положение към настоящия момент не може и не следва да поставя собственика на имота в по-неблагоприятно положение от лицето, което го обитава без да има право на това, т. е. без търсеното от закона правно основание за гарантиране на правомерното упражняване на това право.

Тук следва да бъде отбелязано, че решенията, постановени от ЕСПЧ, в частност Решение от 24.04.2012 г. на ЕСПЧ по делото на Й. и други срещу България, по жалба № 25446/2006 г., Четвърто отделение, председател Л.Г., на което често се позовава касационната инстанция, е постановено с оглед издадена от общинската администрация заповед и се отнася до имот-общинска собственост. В този случай безспорно за общината се констатира задължение за осигуряване на имот при констатирани жилищни нужди и е обосновано и правилно да се възприеме извод, че изземването на имота-общинска собственост от правоимащи е нарушение на чл.8 от ЕКЗПЧОС. Тези решения обаче са неотносими към фактите и обстоятелствата, обосновали изземването на имот-държавна собственост. Този извод изрично се подчертава в §130 и §131 от същото решение, според които : „130. Горепосоченото не означава, че властите имат задължение по силата на Конвенцията да осигурят жилища на жалбоподателите. Член 8 не дава право на осигуряване на жилище (Вж. Chapman, цитирано по-горе, § 99) и съответно всяко позитивно задължение за подслоняване на бездомния трябва да бъде ограничено (Вж. OТRourke v. the United Kingdom (реш.), № 39022/97, ЕСПЧ 26 юни 2001 г.). Въпреки това задължението да се осигури подслон на особено уязвимите лица може да се изведе от чл. 8 от Конвенцията в изключителни случаи (пак там, вж. също така mutatis mutandis, Budina v. Russia (реш.), № 45603/05, 18 юни 2009 г.).

131. Вярно е също така, че самите жалбоподатели не са били активни в търсенето на решение (Вж. параграфи 13, 43 и 51 по-горе). Изглежда, че те не са склонни да търсят социални жилища, отчасти защото не са искали да бъдат разпръснати, считали са, че би било трудно да покрият свързаните разходи и като цяло, защото са негодували срещу радикалната промяна на своята жизнена среда, която преместването в жилищни блокове ще породи. Въпреки това чл. 8 не налага на договарящите държави задължението да толерират незаконното заемане на земята за неопределено време“.

 

В обобщение: Имотът е частна държавна собственост; срокът на договора за наем е изтекъл, а  наемното  правоотношение е прекратено по надлежния ред, за което наемателката е уведомена и този извод е потвърден от ВАС на РБ; отново с решение на ВАС е възприет извод, че тя не отговаря на изискванията на §65 ПЗРЗИДЗДС; за Областната администрация, като представител на Държавата по места не е регламентирано задължение да настанява правоимащи, дори ако жалбоподателката беше такава - това е задължение на Общината, към която правилно тя се е обърнала със същото искане.

Изложеното дотук в неговата съвкупност налага извод, че издадената  заповед за изземване на процесния имот от Областния управител е съобразена с установените от закона материално правни предпоставки и в съответствие с целта на закона, поради което Заповед № РД-22-7706-3/07.01.2022 г. на Областния управител на област с административен център Варна се явява законосъобразен административен акт. Респективно, жалбата срещу заповедта е  неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

     Предвид изхода на спора и своевременно заявеното искане, съдът присъжда в полза на ответната страна сторените съдебно-деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК в размер на 100 лева.

     На основание чл. 172, ал.2 от АПК, съдът:

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалбата на С.И.Д., ЕГН **********, против Заповед № РД-22-7706-3/07.01.2022г. на Областния управител на Варненска област, с която е наредено изземването от оспорващия и държан от него недвижим имот с идентификатор 10135.3512.164.15.8, със застроена площ 66,84 кв.м., находящ се в гр. Варна, ж.к. „М.“, бл.126, вх.2, ет.3, ап.35.

ОСЪЖДА С.И.Д., ЕГН **********, да заплати на Областна администрация – Варна, юрисконсутско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

СЪДИЯ: