РЕШЕНИЕ № 1193
Гр. Пловдив,
23.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, XIV въззивен граждански състав, в
публичното заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАН АНАСТАСОВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при секретаря Валентина Василева, като разгледа
докладваното от младши съдия Иванов въззивно гр. дело № 1515 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
Производството е образувано по жалба на
АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ, с която се иска да се отмени решение №
224/21.5.2019 г. на РС - АСЕНОВГРАД по гр.д. № 404/18 г. С гореописаното
решение е отхвърлен предявеният иск от АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ, с който е поискано да бъде признато за установено вземането му по
отношение на А.М.М. по Заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по
ч. гр. д. № 2429/2017 г. по описа на АРС в размер на 1260,60 лв. главница, договорна лихва в
размер на 113,18 лв. от 01.12.2015 г. до 03.05.2016 г., неустойка за
неизпълнение в размер на 817,96 лв.,
обезщетение за забава в размер на 213,54 лв. от 02.12.2015 г. до подаване на
заявлението в съда, ведно със законната лихва от подаване на заявлението в
съда. Във въззивната жалба се излагат аргументи, че уведомлението, приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника представлява надлежно
съобщаване на цесията по смисъла на чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД и в този смисъл
РС АСЕНОВГРАД е взел неправилно решение. Също така се изтъква, че
горепосоченото уведомление е достигнало до ответника, защото е извършено по
реда на чл. 47 ГПК и съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно ЗЗД. Постъпило
е становище на въззивната страна, в което се моли да бъде потвърдено решението
на районния съд като правилно и обосновано.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно
правилността на обжалвания съдебен акт.
Решението е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от Пловдивски районен съд.
Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск от „Агенция за събиране на вземания “
ЕАД, с правна квалификация чл. 422, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 и чл. 124, ал. 1 ГПК. Претендира се
да бъде признато за установено вземането
на ищеца по отношение на А.М.М. в размер на
1260,60лв главница, договорна
лихва в размер на 113,18лв от 01.12.2015г до 03.05.2016г, неустойка за
неизпълнение в размер на 817,96лв,
обезщетение за забава в размер на 213,54лв от 02.12.2015г до подаване на
заявлението в съда, ведно със законната лихва от подаване на заявлението в
съда. Тази сума произтичала от сключен договор за паричен заем по силата на
който на ответника е предоставена парична сума, която той не върнал изцяло.
Ищецът е придобил вземането на заемателя по отношение на ответника по силата на
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г, Приложение
№ 1 от 01.03.2017г. За вземането си ищецът се е снабдил със ЗИ в образуваното ч.
гр. д. 2429/2019г на АРС. Ответникът,
чрез назначения му особен представител
оспорва иска като неоснователен. Оспорва да дължи каквито и да било суми
на ищеца, оспорва приложения по делото рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 16.11.2010г като
недействителен, нищожен по смисъла на чл. 26 ЗЗД, като твърди че този договор има невъзможен предмет
липсва съгласие, предписана от закона форма и основание. Оспорва и твърдението
да е бил уведомен за извършената цесия, като твърди че договора за цесия
приложен по делото не касае ответника и задължението му е към „Изи Асет
Мениджмънт“ . Оспорва, че въззиваемата страна в това производство е била
уведомена за извършената цесия.
Съдът при решаването на правния спор е събрал всички
доказателства, които страните са посочили и които са имали значение за неговото
пълно изясняване.
Първостепенният съд правилно е приел, че вземането е реално и
съществуващо(най-малкото защото самата въззиваема страна е извършавала плащания
по него, което е своеобразно признание
на облигационното задължение) и в този смисъл може да бъде прехвърляно.
От съществено значение за настоящия
случай е необходимо да се изследва подробно може ли да се фингира, че
процесната цесия е била надлежно съобщена на кредитополучателя.
Неоснователни са доводите на въззивната страна относно
възражението, че съобщаването за цесията с исковата молба на особения предствител е произвело действие.
Без съмнение нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е императивна правна норма, която
предвижда, че за да произведе действие цесията е необходимо уведомлението за
цесията да е достигнало до длъжника. Законодателят не е предвидил уведомяването
на длъжника да става по специален начин, поради което същото следва да се счита
надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с исковата молба. В съдебно
производство, обаче, в което на ответника-длъжник е назначен особен
представител по реда на чл. 47, ал.6 ГПК, длъжникът не се представлява от
упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника
всички относими към спорното право факти, включително знанието за извършената
цесия. Връчването на особен представител не би могло да се приравни, нито на
връчване на ответника (поради невъзможност за извършване на фактически действия
от страна на особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за
цесията), нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези
фактически действия, доколкото връзката с клиента му се презумира.
Представителната власт на особения представител спрямо отсъстващата страна,
произтича от акт на съда, с който е назначен той, като приложение намират
правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с общото
правило на чл. 29, ал. 3 ГПК – (в този смисъл и мотивите на т. 6 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК,
ВКС), която представителна власт е ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 ГПК,
което води до извода, че особеният представител не притежава пасивна
представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в материалното
правоотношение. Освен това в мотивите на т. 7 на посоченото тълкувателно
решение е направено ясно разграничение на фигурата на особения представител и
страната, която той представлява, като се посочва, че „Таксата се дължи от
страната, в чиято полза се предприема процесуалното действие по защита на
правата й, тъй като процесуалните представители упражняват нейните процесуални
права. Поради това, задължението за внасяне на държавна такса при обжалване не
може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството страна в процеса.
Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която
представлява. Следователно не особеният представител е задължен за заплащането
на такси и разноски, а представляваната от него страна, която не е освободена
от заплащането им.“. В цитираното решение се поставя ясно разграничение между особения
представител назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и страната, която той
представлява, като се отбелязва, че не би следвало той да бъде задължен да
заплаща дължимата от страната държавна такса – задължена е страната, а не той,
който има едно по-особено положение на процесуален представител, поради което е
наименуван „особен“. Особеният представител едва ли би могъл да доведе до
знанието на страната съобщението за цесията и съответно цесията да породи
действие за длъжника, след като той е назначен именно защото длъжникът не е
намерен и то след като са използвани
многократно по-големи ресурси по отношение на съобщаването в сравнение с
тези, с които разполага особения представител.
Няма и
основание по аналогия да бъде приложена посочената от жалбоподателя практика на
ВКС относно предсрочната изискуемост (Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. №
193/2018 на Първо т.о. ВКС). Обявяването на предсрочна изискуемост представлява
изменение на договора сключен между страните и в който страните са постигнали
съгласие при настъпване на определени(независещи от нечия воля) обстоятелства да възникне потестативно право
в полза на кредитора за промяна срока на договора. С договора за цесия, обаче,
се променя една от страните по материалното правоотношение – кредитора, която
промяна не зависи от настъпването на обективни факти предвидени в договора
сключен между страните, още повече няма и
конкретни уговорки, постигнати от
страните. Законодателят е създал императивна материалноправна норма, която
поставя изискване относно действието на договорът за цесия както за длъжника,
така и за всички трети лица, каквато императивна материалноправна норма не съществува
относно предсрочната изискуемост. Тези съществени разлики между двата института
– този на предсрочната изискуемост и този на цесията – изключват аналогията да
бъде приложена пряко, без да бъдат съобразени превратните последици, които биха
настъпили за икономически по-слабата страна- длъжника. За пълнота на
изложението следва да се посочи, че изискването за съобщаване на цесията на
длъжника има още една функция – цесионерът да е сигурен, че вземането да не е
цедирано на трето лице. Възможно е един кредитор да е прехвърли вземането си по
отношение на длъжника на няколко лица, като конкуренцията между правата на
новите кредиторите се урежда с правилото, че титуляр на вземането е цесионерът,
за който е съобщено най-напред на длъжника, арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД .
Тогава, когато съобщението за цесията се изпраща на длъжника с исковата молба,
която искова молба се получава от особения представител, същият е малко
вероятно да е уведомен за останалите извършени цесии (едва ли един и същ особен
представител ще е назначен на длъжника по всички образувани съдебни
производства). В този случай особеният представител е лишен от възможността да
направи съответното възражение (защото у него липсва знание за останалите
съдебни производства и извършени цесии), а резултатът ще бъде наличие на
изпълнителни основания в полза на няколко кредитори за едно и също задължение
на длъжника.
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3
от ГПК в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски, но тя е
била представлявана от особен представител, за чието възнаграждение е вече
платено от жалбоподателя.
С оглед на правилата, установени от чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване,
доколкото решението е постановено по гражданско дело и цената на иска е под
5000лв.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 224/21.5.2019 г. на
РС - АСЕНОВГРАД по гр.д. № 404/18 г.
Решението не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: