РЕШЕНИЕ
№ 13482
гр. София, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20231110169123 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявени са искове по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. I от
ЗЗД от Д. Я. Д. срещу „С.к.“ ООД за прогласяване нищожност на клауза на чл.11,
ал. 2 по Договор за паричен заем №*******/13.02.2023 г. и за заплащане на
сумата 172,33 лева (след допуснато изменение по размер на иска по реда на чл.
214 от ГПК), представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен
заем №*******/13.02.2023 г. ведно със законна лихва от подаване на искова
молба до окончателното й изплащане. В искова молба са изложени фактически
твърдения, че страните по спора са сключили договора за заем, а с чл. 11, ал. 2 е
предвидено за ответника неустоечно вземане за сумата 172,33 лв. за
неизпълнение от ищеца на уговорката по чл. 5, ал. 1 от договора - при недадено
обезпечение. Ищецът твърди, че клаузата е нищожна и неравноправна поради
заобикаляне на закона, в т.ч. чл. 33 от ЗПК, противоречието й с добрите нрави, с
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 143, т.5 от ЗЗП, чл.146, ал.1 от ЗЗП и не е индивидуално
уговорена; по твърдение, че неустойката е разход по кредита е нарушен чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора не е обявен действителния размер на
общия разход по кредита. По изложените съображения счита, че целият договор
за кредит е недействителен.
Ответникът, получил препис от искова молба, с приложения по
настоящото дело на 21.02.2024 г., в законоустановения срок е подал отговор на
1
искова молба. Оспорва исковете с доводи, че нищожност на отделна клауза от
договора не влече недействителност на цялото съглашение, доколкото може да се
прилага и без нея. Оспорената неустоечна клауза не е част от основните
престации по договора. Формирането на ГПР е в съответствие с чл.11, ал. 1, т. 10
от ЗПК. Обстоятелствата, при които се начислява настъпват след сключване на
договора, поради което е изначално невъзможно да се включи в ГПР. Оспорва, че
вземането за неустойка трябва да се обяви като общ разход по кредита, тъй като
такъв разход не е този, дължим от потребителя при неизпълнение на
задълженията му по договора. Позовава се на правото по чл. 11, т. 18 от ЗПК,
както и че процесната неустойка е компесаторна, поради което доводите на
ищеца по чл. 33 от ЗПК са неотносими. Твърди, че ищцата е сключила договор
при информиран избор за неговите условия, доколкото за кратък интервал от
време е инициирала сключването на още три договора при идентични условия.
Ответникът посочва, че още преди падежа на първата вноска по договора - в
срока за отказ, ищецът доброволно и предсрочно е направил две погасявания - в
деня на сключване на договора и на десетия ден. Тези действия определя като
нелогични и че целят начисляване на неустойката, за да обоснове правото на иск,
и кумулиране на разноски. Оспорената клауза е индивидуално уговорена, за
което свидетелстват извършените от ищеца действия при и по повод сключване
на договора. Предвид това ответникът оспорва и осъдителния иск и поддържа,
че е налице валидно правно основание да задържи получените суми по договора.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че Д. Я. Д., като кредитополучател, и „С.к.“ ООД,
като кредитор, са сключили Договор за паричен заем №*******/13.02.2023 г., по
който всички дължими суми, представляващи главница -600 лв., възнаградителна
лихва -30,67 лв., и неустойка по чл.11, ал. 2, във вр. ал. 1 от договора - 172,33 лв.,
са платени от ищеца на ответника. Изяснява се, че между страните е породено
облигационно правоотношение, възникнало от договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно този договор,
ищцовото дружество предава на ответника заемните средства от 600,00 лв.,
дължими с единадесет вноски, от които 1 – 4,67 лв. и 10 по 62,60 лв., с дата на
първо плащане 20.02.2023 г. и последна падежна дата – 01.05.2023 г.,с фиксиран
лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите от 49,85 %. Обявена
е общата сума за плащане е 630,67 лв. Според погасителният план в тази сума се
включва главница и редовна лихва. Там е предвиден и вариант на месечна вноска
при начисляване на неустойка, дължима при непредоставяне на поне едно от
2
обезпеченията по чл. 5 от договора за кредит - предварително обособена сума и
платима разсрочено с месечната вноска на обща стойност 803,00 лв. Установява
се от чл. 3, т. 9, че договорът е сключен с "обезпечение: поръчител или банкова
гаранция – по избор на кредитополучателя". Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора
обезпечението се предоставя в срок до три дни от сключването на договора, а
при неизпълнение се начислява неустойката по чл. 11, ал. 1. Изисква се
безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа
на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит,
включваща договорената главница и лихва; или поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: един
поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната; при двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не
по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната, и да не е/са
поръчител/и по други договори за кредит, сюночен/и с кредитора, да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е
налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен Документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход (чл.5, т.1 и т. 2).
Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави
заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на
потребителя. Съдът намира, че уговорената неустойка по чл. 11 от договора
произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна
клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал.1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя;
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е
така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата
професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава
не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за
правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди от
противоправно и виновно поведение на длъжника. Потребителят е задължен в
необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на
многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални
фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което
прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката е в размер
необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради
което противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП. Клаузата е част от типизиран и
3
предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП
като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.
На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по
арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и
неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение
относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора
общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля
на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За
това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се
касае за основен елемент от съдържанието на договора.
Основните престации по договора за кредит се състоят в това, че
кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на
кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна
основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви. По арг. § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази
разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
4
предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги,
а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при
които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. №
C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на
обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при
сключването на този договор; а да се вземе предвид всички разпоредби на
договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и
фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали
сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни
услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи
условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна
конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти
изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези
допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и
следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се
заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски
кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство -включващ
всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се счита за
освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност и
връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на
основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В конкретния случай съдът
приема, че кредитният продукт е предоставен при предварително изготвен
договор, с бланково съдържание, без реален избор за потребителя относно
уговорката за неустойка и това ясно проличава от чл. 3, т. 9 от договора, с която
клауза се дава „избор“ на потребителя да избира обезпечение, което е само
формално. Това се потвърждава от обстоятелството, че неустойката към датата
на сключване на договора се начислява автоматично, предвид че кредиторът я
счита за част от дълга на длъжника, като включена в погасителната вноска.
Уговорената в договора престация на потребителя, чието основание е с цел да
получи или да продължи да ползва заемните средства, следва да се приеме, че
наречена „неустойка“, касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за
времето, през което е лишен от паричния си ресурс. Обстоятелството, че в
договора не е посочен действителния лихвен процент и ГПР е равнозначно на
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1. т. 9 и т. 10 от ЗПК и води до
нищожност на целия договор за паричен заем, на осн. чл.22 от ЗПК. При това
установителният иск се явява основателен.
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 от
ЗЗД необходимо е да се установи, че 1/процесната сума е излязла от
патримониума на ищеца; 2/тя е постъпила в имуществения комплекс на
5
ответника; и 3/това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника е без правно основание/ не е бил налице годен
юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи, че
ответникът е получил процесната сума при условията на така посочения договор.
Не се спори, че ищецът е заплатил на ответника сумата 172,33 лв., която се
установи, че е начислена от кредитора по нищожна клауза. При условията на чл.
146, ал. 2 от ГПК съдът указа на ответника да установи, че за него съществува
правно основание да задържи полученото; евентуално, че го е върнал, за което не
представи доказателства до края на съдебно дирене. Съгласно чл. 34 от ЗЗД,
когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от
страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Този
дава основание на съда да приеме осъдителната претенция за изцяло
основателна поради наличието на неоснователно имуществено разместване.
Търсеното парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като
законна последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва от
19.12.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответнатата
страна трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата 100
лв. за платена държавна такса. Процесуалният представител на ищеца
претендира адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, на
осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Определянето на размера на възнаграждението на
процесуалните представители в процеса следва да се ръководи от принципа на
равностойност, така че двете групи пълномощници, осъществяващи процесуални
представителство срещу възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за
различно оценяване на техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този
принцип, съдът следва да изходи и от обема на извършените процесуални
действия. С Решение на СЕС (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. ,
т.1 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. Предвид това съдът не е обвързан от същата НМРАВ, тъй като
има право да определя размера на възнаграждението, в хипотезите, в които
законът му възлага това (в т.ч. чл. 38 от ЗАдв). Съдът счита, че така
ангажираните от ответника доказателства за оборване наличието на материална
затрудненост на ищеца, не са достатъчни да се направи еднозначен извод, че към
датата на сключване на договора за правна помощ, респ. подписване на
6
пълномощното за адвокат, респ. не по-рано от подаване на искова молба, че
имущественото състояние на ищеца не е в такава степен утежнено, че да е
пречка плащането на правната помощ, напротив, същите потвърждават това.
При служебна справка съдът констатира, както ответникът настоява, че ищецът е
завел срещу „С.к.“ ООД гр. д. №16354/2024 г. по описа на СРС, по което
процесуалният представител е този в настоящото производство, както и че
защитата е идентична на настоящата, видно от съдържанието на искова молба по
гр. д. №16354/2024 г., с разлика, че касае друг договор за кредит, но при еднакви
правни съображения по оспорените клаузи, и приложените пълномощно и
договор за правна помощ. Тъй като производството по гр. д. №69123/2023 г.,
СРС, е заведено по-рано, а другото не е обявено за решаване, то съдът за
настоящия спор следва да определи дължимото възнаграждение на адвоката, а в
преценка на съда, разглеждащ гр. д. №16354/2024 г, СРС, в т.ч. спора за
съдебните разноски, е да определи колко и какви усилия са положени от
адвоката, при така установените по-горе обстоятелства, и дължи ли се
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Съобразно защитавания материален
интерес, очакваните процесуални действия, които е било необходимо да се
извършат от адвоката по делото, с оглед на фактическата и правна сложност на
спора, без явяване в съдебно заседание, съдът приема, че необходима и разумна
разноска за адвокат в конкретния случай е сумата 400 лв. с ДДС, която следва да
се пресъди на Е.а.д. „Д. М.“.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Д. Я. Д., с адрес:
*********, ЕГН:**********, срещу „С.к.“ ООД, с ЕИК:********, със седалище
и адрес на управление: *********, иск по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД на клаузата на чл.
11, ал. 1 от Договор за паричен заем №*******/13.02.2023 г. за заплащане на
сумата 172,33 лева за неустойка при неизпълнение на чл. 5 от Договор за
паричен заем №*******/13.02.2023 г.
ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на
управление: *********, да заплати на Д. Я. Д., с ЕГН:**********, с адрес:
*********, на основание чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД, сумата 172,33 лева,
представляваща платена неустойка по чл. 11, във вр. чл. 5 от Договор за паричен
заем №*******/13.02.2023 г., при начална липса на основание – нищожност на
клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за паричен заем №*******/13.02.2023 г. за
заплащане на сумата 172,33 лева за неустойка при неизпълнение на чл. 5 от
Договор за паричен заем №*******/13.02.2023 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 19.12.2023 г. до окончателното й изплащане.
7
ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на
управление: *********, да заплати на Д. Я. Д., с ЕГН:**********, с адрес:
*********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 100,00 лева – съдебни
разноски.
ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на
управление: *********, да заплати на Е.а.д. „Д. М.“, Булстат: *********, адрес:
************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т. 2 от
ЗА, сумата 400,00 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ.
Присъдените суми могат да бъдат платени от „С.к.“ ООД по банкова
сметка №IBAN:************, с титуляр адв. Д. М..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8