РЕШЕНИЕ
№ 2487
гр. Пловдив, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20215330112242 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от С. Л. К., ЕГН **********, срещу
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, с която е
предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 22 ЗПК, за признаване
на установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника
сумата от 1281,45 лева по Договор за паричен заем № **** от 20.08.2019 г., сключен
между ищеца и „Вива кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ EООД по силата на Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г. и Приложение № 1 от 02.11.2020
г.
В исковата молба се твърди, че ищецът, в качеството му на заемател и „Вива
кредит“ ООД, като заемодател, бил сключен договор за потребителски кредит №
*****. По силата на договора, ищецът получил заем, който изцяло изплатил. С рамков
договор за прехвърляне на парични задължения и приложение № 1 към него от
02.11.2020 г., „Вива кредит“ ООД прехвърлило твърдени за налични вземания по
договора за потребителски кредит на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, като на 14.07.2021 г., ищецът получил от ответното дружество уведомление, в
което било записано, че дължи сумата от 1666,45 лв., която сума била начислена до
14.07.2021 г. Твърди, че посочената сума не се дължи, тъй като договор за
потребителски кредит № ****, сключен с „Вива кредит“ ООД бил недействителен на
всички основания по чл. 22 от Закона за потребителския кредит. Тъй като заемната
сума била върната, то ищецът не дължи други парични средства по договора.
С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата
от 1666,45 лв., което вземане било придобито от последния по силата на Рамков
1
договор за прехвърляне на парични задължения и Приложение № 1 към него от
02.11.2020 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който
оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Неоснователни и недоказани
били твърденията на ищеца, че процесният договор за заем противоречи на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12, т. 20, т. 27 ЗПК. Счита, че
договорът отговаря на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно чл. 22 ЗПК.
Сочи, че със сключения Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/
от 01.12.2016 г. на основание чл. 99 ЗЗД между „Вива кредит“ ООД и „АКПЗ“ ООД и
сключеното Приложение 1 от 02.11.2020 г., е прехвърлено вземането по процесния
договор за паричен заем. Остатъкът на дължимата сума по договора за заем към датата
на цесията била в размер на сумата от 1532,26 лв.
Счита предявения иск за неоснователен и моли същият да бъде отхвърлен.
Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, като моли същото да бъде намалено до минимума съгласно Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност и с оглед изявленията на страните, намира следното:
Следва да се посочи, че ищецът има правен интерес от предявяване на
установителен иск за недължимост на сумата от 1281,45 лева (след направения от
ищеца в открито съдебно заседание от 24.03.2022 г. частичен отказ от иска и
допуснатото от съда изменение на предявения иск, същият е предявен за недължимост
на сумата от 1281,45 лева), предвид твърденията, че ответникът претендира
извънсъдебно сумата от 1666,45 лева, както и предвид представеното и прието по
делото писмено доказателство – покана от ответното дружество, адресирана до ищеца,
озаглавена „Възможност за прекратяване на съдебна процедура“, касаеща процесния
договор за паричен заем.
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се
установява, че между ищеца и „Вива кредит“ ООД е сключен Договор за паричен заем
№ ***** от 20.08.2019 г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата
1000 лева за срок от 36 седмици, платим на 18 броя погасителни вноски, всяка в размер
на 91,38 лева, при фиксиран лихвен процент по заема – 40,32 % и годишен процент на
разходите – 49,39 %, което вземане е прехвърлено на ответника „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ООД по силата на Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения от 01.12.2016 г. и Приложение № 1/02.11.2020 г.
Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем №
***** от 20.08.2019 г., Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
01.12.2016 г., препис-извлечение от Приложение № 1 от 02.11.2020 г., пълномощно от
цедента „Вива кредит“ ООД и потвърждение за сключена цесия.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от в. л. Т. Р.
се установява, че по силата на процесния договор на ищеца е отпусната в заем сумата
от 1000 лева, за срок от 36 седмици, като за този период са дължими 18 двуседмични
вноски, всяка по 91,38 лева, в т. ч. 64,10 лева за главница и лихва и 27,28 лева – такса
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, като първата
вноска е с падеж 17.09.2019 г., а последната – 28.04.2020 г. Съгласно договора
годишния лихвен процент по заема е в размер на 40,32 %, а ГПР – 49,39 %. Общият
размер на таксата за експресно разглеждане е 491,04 лева. Уговорената в договора
2
неустойка е в размер на 327,42 лева, дължима на всеки падеж, вследствие на което
размерът на всяка погасителна вноска нараства и става в размер на 109,57 лева.
В заключението е посочено, че ищецът е извършил плащания по договора в общ
размер на сумата от 615 лв., с която сума са погасени следните задължения: 198,94 лв.
– главница; 57,46 лв. – договорна лихва; 72,76 лв. – неустойка и 110,84 лв. – такса
експресно разглеждане.
Вещото лице посочва, че към момента на изготвяне на експертизата и съобразно
данните за извършени плащания, непогасената сума по заема е в общ размер от 897,40
лева, от които сумата 801,06 лева – главница и сумата 96,34 лева – договорна лихва.
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като
компетентно изготвено, допринасящо за изясняване на релевантни за спора факти и
неоспорено от страните.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
Няма спор по делото, че между ищеца и „Вива кредит“ ООД е възникнало
правоотношение по договор за паричен заем, по който ищецът е усвоил заемната сума.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон –
ЗПК.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на
чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК – когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е въведено изискването за посочване
на общата дължима сума по кредита. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази
връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото
тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление
3
на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,39 %, а фиксираният годишен
лихвен процент по заема – 40,32 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР. Нещо повече, не е ясно и какво е включено в разликата между размера на ГПР
(49,39 %) и лихвата, която е част от него (40,32 %). Разликата между двете посочени
величини е 9,07 %, като включващото се в тази компонента остава неизвестно. Не е
ясно дали уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка е включена в ГПР. Всичко
това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и
на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се
проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид
изложеното и съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, процесният договор за паричен заем се
явява недействителен.
Отделно от гореизложеното, следва да се посочи, че още при сключването на
договора за паричен заем е предвидено уговорената в чл. 4, ал. 2 неустойка в размер на
327,42 лева да се заплаща разсрочено на равни части към всяка от погасителните
вноски. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство
или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които предвид броя им и краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от усвояването на заемната сума по договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Поставяйки изначално тези изисквания,
както и изначалното предвиждане неустойката да се кумулира към погасителните
вноски, води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като неустойката излиза
изцяло извън присъщите й функции. Непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите
за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на
сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно
затова тази клауза от процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и води до нейната недействителност. Тази норма от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете
страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя съответни
4
стандарти за защита. Ето защо, клаузата от процесния договор, предвиждаща
заплащане на неустойката, се явява нищожна.
По отношение на клаузата в чл. 1, ал. 3 от договора, предвиждаща заплащане на
такса експресно разглеждане, същата е във фиксиран размер – 491,04 лева, като в чл. 1,
ал. 4 от договора е уговорено същата да се заплаща разсрочено на равни части към
всяка от погасителните вноски. В случая посочената такса е почти 1/2 от размера на
получения заем, като липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и
извършената услуга от заемодателя. Следва да се посочи, че заемателят предоставя
кредитно финансиране по занятие и тази му дейност е неразривно свързана с
разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки потенциален клиент.
Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. С оглед изложеното, след като ищецът е подал заявление за предоставяне на
паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на
паричната сума, то заемателят не следва да изисква заплащане на такса за
разглеждането на документите (без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за
кредитиране).
Съдът намира, че начислените такси в размер на 175 лева за разходи за събиране
на просрочени вземания, които са отразени в приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, са в противовес с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и ал. 3 ЗПК. Посочените
такси касаят събиране на вземането и са насочени към обогатяване на кредитора, без
оглед на това какъв е реалният обхват на сторените от него разходи за събиране на
вземането.
Предвид изложеното, съдът приема, че поради неспазване на горепосочените
изисквания, процесният договор е недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая, съдът приема, че договорът е
недействителен, поради което недължими се явяват следните суми: 153,80 лева –
възнаградителна лихва, 327,42 лева – неустойка, 491,04 лева – такса експресно
разглеждане на документи и 175 лева – начислени разходи за събиране на просрочени
вземания.
Ето защо, предявеният установителен иск за недължимост на претендираната
според поканата на ответника до ищеца сума от 1666,45 лева, а след направения от
ищеца частичен отказ от иска – сумата от 1281,45 лева, е частично основателен до
размера от 1147,26 лева, като за разликата над 1147,26 лева до пълния заявен размер от
1281,45 лева, установителният иск следва да бъде отхвърлен.
Съдът счита за нужно да посочи, че в настоящото производство не следва да се
прилагат последиците по чл. 23 ГПК, тъй като трайно установено е в съдебната
практика, че за ищеца липсва интерес от водене на установителен иск тогава, когато би
могъл да упражни правата си с осъдителен иск. В тази насока, доколкото се установи
от приетата съдебно-счетоводна експертиза, че по процесния договор са извършвани
плащания, то за ищеца е налице правен интерес от възстановяване на неоснователно
събраните суми. Ищцовата страна може да реализира правото си да получи връщане на
даденото поради липса на основание чрез предявяване на осъдителен иск, в
производството по който ще се изследва какви суми са събрани и дали е имало
основание за това. Тези изводи могат да бъдат направени от съда в рамките на процес
5
за връщане на даденото без основание, насочен срещу кредитора.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и двете страни имат право на разноски на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
От ищцовата страна е представен договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорено защитата на ищеца да бъде осъществена безплатно на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Направено е искане за присъждане на
разноски, представен е списък по чл. 80 ГПК.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и предвид
регистрацията на адвокатското дружество по ДДС, за което са налице доказателства,
минималният размер на възнаграждението е 383,64 лева, от която сума следва да се
присъди в полза на адвокатското дружество сумата от 343,47 лева, съразмерно с
уважената част от иска.
Процесуалният представител на ищеца претендира разноски под формата на
допълнителен хонорар на основание чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
проведени повече от две съдебни заседания.
Съдът, като взе предвид извършените от пълномощника действия с цел защита
интересите на ищеца, явяването в проведените четири открити съдебни заседания,
ангажирането на доказателства, обема на осъществените действия, както и
обстоятелството, че делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност,
намира, че не следва да бъдат присъждани допълнителни разноски на основание чл. 7,
ал. 9 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца в лично
качество сумата от общо 64,15 лева, която включва заплатена държавна такса за
образуване на делото и заплатена държавна такса за издадено съдебно удостоверение,
съразмерно на уважената част от иска.
На ответника се дължат разноски по съразмерност, с оглед отхвърлената част от
иска, представен е списък по чл. 80 ГПК. На същия следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя по реда на чл. 37 ЗПП, вр. с чл.
25, ал. 1, вр. с ал. 2 НЗПП, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, на сумата от 100 лева предвид
конкретната фактическа и правна сложност на делото, от която сума по съразмерност
следва да му се присъди сумата от 89,53 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът претендира разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, с оглед
направения от ищеца частичен отказ от иска, респ. частичното прекратяване на
производството по делото, като на същия следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1, вр. с ал.
2 НЗПП, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, което възлиза на сумата от 30 лева – съразмерно с
прекратената част от производството.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ищецът С. Л.
6
К., ЕГН **********, не дължи на ответника „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 1147,26 лева /хиляда сто четиридесет и
седем лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща претендирана сума според
покана на ответника до ищеца, касаеща Договор за паричен заем № ***** от
20.08.2019 г., сключен между ищеца и „Вива кредит“ ООД, вземанията по който са
прехвърлени на ответника с Приложение № 1 от 02.11.2020 г. към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над 1147,26 лева до пълния заявен размер от 1281,45 лева.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати на С. Л. К., ЕГН **********, сумата от 64,15 лева /шестдесет и
четири лева и петнадесет стотинки/ – направени по делото разноски, съразмерно с
уважената част от иска.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК
*********, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, да заплати на
Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ ****, с адрес: гр. П., ул. „Б. П.“ № *,
представлявано от **** адв. С. Г., сумата от 343,47 лева /триста четиридесет и три
лева и четиридесет и седем стотинки/ – адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство на ищеца в настоящото производство, съразмерно с
уважената част от иска.
ОСЪЖДА С. Л. К., ЕГН **********, да заплати на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 30 лева /тридесет лева/ –
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с прекратената част от производството,
както и сумата от 89,53 лева /осемдесет и девет лева и петдесет и три стотинки/ –
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – Пловдив
в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7