№ 700
гр. София, 13.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Ст. Янева
Членове:Темислав М. Д.
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело
№ 20221100502176 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 29.10.2021 г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД
срещу решение № 20201703/22.10.2021 г. по гражданско дело № 35916/2020 г.
на Софийския районен съд, 56 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу „Д.А.О.“ ЕООД искове с правна квалификация чл. 422,
ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
над 314,51 лева до 3784,69 лева, представляваща цена на потребена топлинна
енергия за периода от 01.12.2016 г. до 28.2.2019 г. в топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, сумата над 4,20 лева до 58,92 лева,
представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода
от 01.12.2016 г. до 28.2.2019 г., с които суми ответникът се е обогатил без
основание за сметка на ищеца, сумата над 7,34 лева до 633,30 лева,
представляваща мораторна лихва върху цената на топлинна енергия, като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът е осъден да плати на ответника сумата
370,89 лева, представляваща разноски по исковото производство.
1
Жалбоподателят поддържа, че необосновано и в противоречие с
разпоредбите на материалния закон първоинстанционният съд е приел, че в
негова полза не съществуват вземания срещу ответника. По делото било
доказано, че ответникът е титуляр на правото на собственост върху процесния
имот, както и че в процесния период е доставена топлинна енергия и е
извършена услугата дялово разпределение, като между страните не бил
сключен договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди.
Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната
част и да уважи предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна - ответник по исковете „Д.А.О.“ ЕООД, оспорва
жалбата при твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и
законосъобразен. Моли въззивния съд да остави без уважение жалбата на
ищеца и да потвърди решението на първоинстанционния в обжалваната част.
Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО
ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е частично неправилно поради следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителни искове с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника „Д.А.О.“ ЕООД за следните
2
суми: 3784,69 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия в
периода декември 2016 г. - април 2019 г. в имот с аб. № 341824, 58,92 лева,
представляваща възнаграждение за предоставяне на услуга дялово
разпределение за периода декември 2016 г. - април 2019 г., заедно със
законната лихва от 27.1.2020 г. до погасяване на задълженията, 633,30 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
задължението за доставена топлинна енергия за периода 31.1.2017 г. –
21.1.2020 г. и 4,64 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово
разпределение за периода 30.1.2017 г. – 21.1.2020 г. След постъпило
възражение по реда на чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за
вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Ищецът твърди, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден
имот, но между страните не е сключен писмен договор за продажба на
топлинна енергия съобразно изискването на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Въпреки
това през процесния период ответникът е потребявал енергия в имота, поради
което дължи и следва да плати стойността на доставеното количество
енергия, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни
сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, както и таксата за дялово
разпределение. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава, поради което
претендира и обезщетение за забава. Моли съда да установи вземанията така,
както са предявени в заповедното производство.
Ответникът оспорва исковете за периода до 28.2.2019 г., като поддържа,
че до този момент между страните не е било налице облигационно
правоотношение, а имотът е ползван от трето лице – „Д. 97“ ЕООД, с което
ищецът е имал сключен договор за продажба на топлинна енергия.
С решението на първоинстанционния съд са уважени исковете за
установяване на следните вземания: за цена на топлинна енергия за сумата до
314,51 лева и за периода март 2019 г. – април 2019 г.; за такса за предоставяне
на услугата дялово разпределение в размер на 4,20 лева за посочения период,
заедно със законната лихва от предявяване на исковете до погасяване; за
мораторна лихва върху цената на топлинна енергия в размер на 7,34 лева; за
сумата 0,10 лева – мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение.
В тази част, както и в частта, с която е отхвърлен искът за установяване
3
на задължение за мораторна лихва върху таксата за ДР за разликата до
пъпния предявен размер от 4,64 лева, решението не е обжалвано и е влязло в
сила.
По правната квалификация на исковете за главници:
Последната се определя от съда съгласно твърденията на страните
относно фактите /обстоятелствата, на които се основава/, а не относно
правото. Съдът не е длъжен да се съобразява с правната квалификация на
правоотношението, която ищецът сочи. Дължи определянето , след като
съобрази заявените обстоятелства, на които се основават исканията. В случая
ищецът твърди, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот, който се
намира в сграда в режим на етажна собственост, че е ползвал доставената в
имота топлинна енергия, че в сградата е извършвана услугата дялово
разпределение, че между страните не е сключен писмен договор за продажба
на топлинна енергия за небитови нужди /т.е. – не е подписван документ/.
При тези факти ищецът дава правна квалификация на претенциите си по
чл. 59 ЗЗД, като и използва и термина „неоснователно обогатяване“.
Тези фактически твърдения обаче не се подвеждат под посочената в
исковата молба правна квалификация. Съгласно чл. 149, ал. 1 ЗЕ /в
редакцията, действала към процесните отношения/, продажбата
на топлинна енергия за небитови нужди се осъществява въз основа на
писмени договори при общи условия, а съгласно разпоредбата на чл. 153, ал.
1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Доколкото в чл.
153, ал. 1 ЗЕ не се сочи конкретно, че разпоредбата се прилага единствено за
битови клиенти на топлинна енергия, то следва, че всички собственици/
титуляри на вещно право на ползване на имоти, намиращи се в топлоснабдена
сграда в режим на етажна собственост, са потребители на топлинна енергия,
без оглед на това дали ползват енергията за битови или за небитови нужди.
Следователно и по силата на чл. 153 ЗЕ, имаща характер на специална
спрямо нормата на чл. 149, ал. 1 ЗЕ, ако се твърди, че ответникът е придобил
собствеността върху процесния имот, то това твърдение следва да се
квалифицира като такова за възникнало договорно правоотношение между
4
страните, по силата на което ответникът, в качеството на собственик на имота
в топлоснабдената сграда /респ. на потребител на топлинна енергия/, има
задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия
в процесния имот.
Ако се приеме обратното – че за търговци облигационното
правоотношение възниква едва с факта на сключване на писмен договор
/осъществяването на който зависи единствено от волята на търговеца/, то в
случая той би бил в по-благоприятно положение от битовия клиент –
физическо лице, от потребителя. Това е така, защото всеки потребител-битов
клиент, става страна по облигационното правоотношение с факта на
придобиването на имот с топлоснабдена сграда. А за търговеца,
професионалист, който законът никога не толерира като по-слаба страна, би
се дало право на избор – сам да реши да сключи или да не сключи договор с
доставчика на топлинна енергия. Такъв подход на законодателя не е мислим,
поради което и съдът несъмнено счита за правилен и законосъобразен горния
извод за еднакво положение на собствениците на имоти в сграда в режим на
етажна собственост, независимо дали са търговци ли не.
Ето защо и като не се държи сметка за твърденията относно правото,
ищецът твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответника.
Предявените искове за главница следва да бъдат разгледани при посочената
правна квалификация, като първоинстанционният съд е разгледал всички
релевантни към точната квалификация факти.
По исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149
ЗЕ:
Между страните не се спори /а това се установява и от доказателствата/,
че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, както и че
ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество
топлинна енергия, отчетено от общия топломер. С протоколно определение
от 28.9.2021 г., постановено по делото на СРС, за безспорно е обявено
обстоятелството, че в процесния период ответникът е бил титуляр на правото
на собственост върху процесния имот. Ето защо и предвид изложеното по-
горе е придобил качеството потребител на ТЕ.
Действително, установява се от доказателствата по делото, че
5
преходният собственик на имота е „Д. 97“ ЕООД, че през 1997 г. това лице е
подало до ищеца молба за откриване на партида, както и че в процесния
период - до 28.2.2019 г., между ответника и това лице е бил сключен договор
за наем на процесния топлоснабден имот. В мотивите към т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на
Върховен касационен съд, ОСГК е посочено, че клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните
общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза
третото ползващо лице придобива качеството „клиент" на топлинна енергия
за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на
принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както
за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие
между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В процесния случай не е налице облигационно правоотношение между
ищеца и третото лице – наемател на имота. Това лице е било потребител на
топлинна енергия в качеството си на собственик на имота. След като правото
6
на собственост е прехвърлено на ответника, по силата на закона именно той –
ответникът, е придобил качеството потребител на топлинна енергия. По
делото няма твърдения и доказателства след като имотът е придобит от
ответника по отношение на процесния имот да е сключен договор между
ищеца и наемателя. Ето защо няма как да се приеме възражението на
ответника, че след придобиването на имота от него ползвател на ТЕ е останал
предходният собственик „Д. 97“ ЕООД. Вътрешните отношения между
собственика и наемателя на имота не могат да бъдат противопоставени на
ищеца, поради което ирелевантни са уговорките в договора за наем.
Следователно установено е съществуването на облигационно договорно
правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял в имота на ответника топлинна
енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание. Съдържанието
на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от
КЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно
специалната разпоредба на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и
установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
С оглед направеното в отговора признание и на основание чл. 153 ГПК
съдът намира за доказани и следните обстоятелства: че в процесния период в
имота е доставяна топлинна енергия, като за потребителя е възникнало
задължение за плащане на цената в претендирания размер, че в сградата е
извършвана услугата дялово разпределение, като изпълнението е прието без
възражение и за потребителя е възникнало задължение за плащане на
възнаграждение в претендирания размер.
След като за уважения период /март – април 2019 г./ цената на
доставената в имота топлинна енергия е 314,51 лева /което вземане е
установено със сила на пресъдено нещо/, то за периода декември 2016 г. –
февруари 2019 г. е 3470,18 лева /3784,69-314,51=3470,18/. За уважения период
март – април 2019 г. таксата за ДР възлиза на 4,20 лева, поради което за
останалата част от периода – предмет на въззивното дело, таксата е в размер
на 54,72 лева. Ответникът не доказа погасяване на задълженията, поради
което и исковете за установяването им са основателни и следва да бъдат
уважени.
7
По исковете по 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
По отношение режима на забавата са приложими Общите условия на
ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Общите
условия, на които се позовава ищецът – за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди, не са приложими, доколкото не се твърди и установява
наличието на такова правоотношение.между страните.
Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от ОУ месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от НТ /по прогнозно
количество/, се формира въз основа на определеното за него прогнозно
количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача, а месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от НТ /на база реален отчет/,
се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна
енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно
фактура от продавача. В ал. 3 на чл. 32 от ОУ е предвидено, че след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки
от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните
сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал.
3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Доколкото от представените по делото
доказателства се установява, че на ответника е начислявана ТЕ по прогнозен
дял, приложим е чл. 32, ал. 3 от ОУ. Спрямо общата фактура по чл. 32, ал. 3
от ОУ обаче разпоредбата на чл. 33, ал. 4 няма как да се приложи, тъй като
отчитането, изготвянето на изравнителната сметка и издаването на общите
фактури за 2017, 2018 и 2019 г. е настъпило след предвидения в ОУ 45-дневен
срок за плащане. Ето защо, при липса на възможност да се приложи
уговореното и предвид разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, ответникът изпада в
8
забава след покана, каквато ищецът не твърди и не доказва да е отправил. Ето
защо искът за установяване на вземане за мораторна лихва върху цената на
ТЕ следва да бъде изцяло отхвърлен.
Поради изложеното настоящият състав на въззивния съд намира, че
обжалваното решението следва да бъде отменено в частта, с която са
отхвърлени исковете срещу „Д.А.О.“ ЕООД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата над 314,51 лева до 3784,69 лева,
представляваща цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.12.2016
г. до 28.2.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„*******, и сумата над 4,20 лева до 58,92 лева, представляваща
възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2016 г.
до 28.2.2019 г. Исковете за установяване на описаните вземания следва да
бъдат уважени. В частта, с която е отхвърлен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на задължение за сумата 7,34 лева до 633,30
лева, представляваща мораторна лихва върху цената на топлинна енергия,
решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на делото решението на първоинстанционния съд следва
да бъде отменено и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да плати на ответника разноски по исковото производство за сумата
над 56,28 лева до пълния присъден размер от 370,89 лева.
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на
жалбоподателя - ищец следва да бъдат присъдени съобразно уважената част
от исковете своевременно поисканите разноски в първата и въззивната
инстанция, както и заповедното производство /предвид т. 12 от ТР 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС следва да се постанови осъдителен диспозитив за
разноските в заповедното производство/.
Ищецът е сторил разноски пред СРС както следва: 139,63 лева – за
държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт в заповедното
производство, 89,63 лева – държавна такса в исковото производство, 100 лева
– възнаграждение за юрисконсулт в исковото производство – общо 329,26
лева. Намалени съобразно отхвърлената част от исковете на ищеца се следват
9
разноски в заповедното и първоинстанционното производство в размер на
282,94 лева. С обжалваното решение са му присъдени 13,80 лева. Ето защо с
настоящото на ищеца следва да се присъдят още 269,14 лева – разноски по
исковото и заповедното производство.
Платеното от въззиваемата страна възнаграждение за адвокат в размер на
200 лева не е прекомерно, поради което и възражението на въззивника по чл.
78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Разноските пред въззиевната инстанция за
държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт възлиат на 195,50 лева.
Намалени съобразно неоснователната част от жалбата, на въззияника следва
да бъдат присъдени разноски в размер на 166,02 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемия – ответник следва да
бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция съразмерно с отхвърлената част
от нея в размер на 30,16 лева.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид
ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20201703/22.10.2021 г. по гражданско дело №
35916/2020 г. на Софийския районен съд, 56 състав в частта, с която са
отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу „Д.А.О.“ ЕООД искове с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 314,51 лева до 3784,69
лева, представляваща цена на потребена топлинна енергия в периода от
01.12.2016 г. до 28.2.2019 г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, и
сумата над 4,20 лева до 58,92 лева, представляваща възнаграждение за
услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2016 г. до 28.2.2019 г., с
които суми ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца,
както и в частта, с която „Т.С.” ЕАД е осъдено да плати на „Д.А.О.“ ЕООД
разноски за сумата над 56,28 лева до 370,89 лева, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
10
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че „Д.А.О.“ ЕООД, ЕИК ******* дължи на
„Т.С.” ЕАД, ЕИК ******* сумата над 314,51 лева до 3784,69 лева,
представляваща цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.12.2016
г. до 28.2.2019 г. в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******,
аб. № 341824, и сумата над 4,20 лева до 58,92 лева, представляваща
възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2016 г.
до 28.2.2019 г., заедно със законната лихва от 27.1.2020 г. до погасяване на
задълженията.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20201703/22.10.2021г. по гражданско дело
№ 35916/2020 г. на Софийския районен съд, 56 състав в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Д.А.О.“ ЕООД, ЕИК *******
да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******* сумата 269,14 лева, представляваща
разноски по исковото и заповедното производство, и сумата 166,02 лева –
разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******* да
плати на „Д.А.О.“ ЕООД, ЕИК ******* сумата 30,16 лева, представляваща
разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11