Р Е Ш Е Н И Е
Номер 119 13.09.2023 година град Търговище
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Административен съд първи състав
На двадесет и девети август 2023 година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТОДОРОВА
Секретар: ИВАЛИНА СТАНКОВА
Като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
АД № 160 по описа за 2023 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по
жалба на В.Б.А. ***, чрез а.. А.Д., против
решение № 2153-25-32/27.07.2023 г. на Директора на ТП на НОИ - Търговище. С
него е потвърдено изцяло Разпореждане №
251-00-328-5 от 29.06.2023 г., издадено от началник отдел КПК, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а КСО. В жалбата са наведени основания за
незаконосъобразност на оспорения акт и потвърденото с него разпореждане поради
нарушение на материалния закон. Претендира се отмяна на акта. Няма претенция за
присъждане на направените разноски. Представя писмена защита.
Ответникът,
действащ в процеса чрез процесуален представител – юрисконсулт, поддържа
становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски.
Представя писмена защита.
След като съобрази
събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от
тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с
чл. 146 АПК, административният съд приема за установено следното:
Жалбоподателят е подал
заявление за отпускане на ПОБ № 30-706-0048/10.03.2023 г. в Дирекция „Бюро по
труда“ - гр. Омуртаг, заведено в ТП на НОИ - Търговище с рег. №
251-00-328/10.03.2023 г. В него е декларирал, че е упражнявал трудова дейност в
друга държава - Словения за периода от 06.12.2021 г. до 07.03.2023 г. С писмо
изх. № У-251-00- 328-1/13.03.2023 г. от него е изискано да бъдат представени
следните документи: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и
доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - ДЧ Словения;
Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65
(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Копия на документи от ДЧ Словения. С
разпореждане № 251-00- 328-1/13.03.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО
производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление №
251-00-328/10.03.2023 г. е спряно. С писмо № У-251-00-328- 2/22.03.2023 г. на А. са
върнати за корекция - Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и
доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - ДЧ Словения и
Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65
(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004. Със Справка вх. № 251-00-328-2/22.03.2023 г.
от А. са приети следните документи: Заявление за удостоверяване на осигурителни
периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - ДЧ Словения и
Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65
(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004. С разпореждане № 251-00-328-2/21.03.2023 г.
на основание чл. 55 от АПК производството за отпускане на ПОБ е възобновено.
След преглед на попълнените от
В.Б.А. данни в заявлението и на представените от него документи на 28.03.2023
г. със СЕД U0001СВ
и СЕД U003
е изпратено запитване чрез системата за
електронен обмен на социално осигурителна информация ЕЕSSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната
институция на ДЧ на ЕС - Словения, за определяне право, период и размер на ПОБ
(случай 2988945). Към искането са приложени и представените от жалбоподателя
документи от ДЧ на ЕС - Словения. На 29.03.2023 г. чрез система за електронен
обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС (ЕЕSSI) са получени СЕД U017 и СЕД U004, като същите са били
с непълни данни - не е била вписана
крайната дата на периода на заетостта. Във връзка с това на 03.04.2023 г. чрез
система за електронен обмен на социално осигурителна информация е изпратен СЕД
НОО1 с искане да бъде предоставена цялостна информация, необходима за
определяне на правото, периода и размера на ПОБ. Предвид това с разпореждане №
251-00-328-3/04.04.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по
отпускане на ПОБ образувано по заявление № 251-00-328/10.03.2023 г. е
спряно с мотиви: изпратено е запитване чрез системата за електронен обмен на
социално осигурителна информация ЕЕSSI до КИ на ДЧ на ЕС -
Словения, за издаване на СЕД U177/U004, необходими за
определяне право, период и размер на парично
обезщетение за безработица.
На 14.04.2023 г. чрез система
за електронен обмен на социално осигурителна информация СЕД НОО1 е изпратено допълнително запитване
към КИ на ДЧ на ЕС - Словения. На 14.04.2023 г. чрез система за електронен
обмен на социално осигурителна информация от КИ на ДЧ на ЕС - Словения е
получен отговор със СЕД Н001. От получената информация от КИ на ДЧ - Словения е
видно, че В.Б.А. е полагал труд в Словения през периода от 06.12.2021 г. до
07.03.2023 г., като основанието за прекратяване на заетостта е напускане на
служителя. С разпореждане № 251-00-328-4/23.06.2023 г. на основание чл. 55 от АПК производството по заявление № 251-00-328/10.03.2023 г. за отпускане на ПОБ
е възобновено.
Във връзка с производството по
отпускане на ПОБ е изпратено писмо изх. № 1030-25- 69/04.04.2023 г. до Община
Омуртаг, с искане за предоставяне на информация относно постоянен и настоящ
адрес на В.Б.А.. С писмо вх. № 1030-25-6981/06.04.2023 г. Община Омуртаг е
предоставила Удостоверение за постоянен адрес № 499/05.04.2023 г. и
Удостоверение за настоящ адрес № 500/05.04.2023 г. Видно от получените
документи жалбоподателя има заявен постоянен адрес *** и настоящ адрес от
16.11.2009 г. - Турция.
С писмо изх. №1030-25-70/04.04.2023
г. от ОД на МВР - Търговище за В.Б.А. е изискана информация относно датите на
влизане в Република България и излизане от Република България. В полученият
отговор вх. № 1030-25-70#1/12.04.2023 г. е посочено, че за лицето има данни за
многократни влизания и излизания от Република България за периода от 01.03.2020
г. до 10.04.2023 г.
От компетентното длъжностно
лице е извършена проверка на данните съдържащи се за В.Б.А. в информационния
масив на НОИ. Съгласно регистъра на трудовите договори за лицето липсват данни
за подадени уведомления за сключени трудови договори. При проверка на данните
по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО подавани с декларация образец № 1 е установено, че
за В.А. за периода от м.01.1997 г. до момента на издаване на разпореждането
липсват подадени данни от осигурители в България, т.е. лицето не е извършвало
трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4
и/или чл. 4а от КСО. Във връзка с определяне правото на ПОБ е установено, че за
В.Б.А. няма подадени данни за осигурителни периоди от 01.01.2002 г. до момента
на постановяване на разпореждането за отказ, като осигурено лице за фонд
„Безработица“ на някое от основанията на чл.4, ал. 1 и/или на чл. 4а от КСО,
т.е. лицето не е било осигурявано за фондовете на държавното обществено
осигуряване по българското законодателство.
Издадено е било Разпореждане №
251-00-328-5/29.06.2023 г., с което на А. е отказано-отпускането на ПОБ.
Горестоящият орган
се е произнесъл с обжалваното в настоящото производство Решение, с което е
отхвърлил жалбата и е потвърдил оспореното пред него
разпореждане за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица.
В акта е прието, че последната
заетост на А. е била в Словения. Съобразно това Република България като
държава-членка на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на
системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите
правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи
и институции за социална сигурност. Към настоящият момент тези общи правила и
принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в
сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския
парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за
прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. И двата регламента намират приложение
и спрямо Словения,която е страна-членка на ЕС от 2004 г.
В.Б.А. е гражданин на
Република България, т.е. на държава-членка (ДЧ) на ЕС, поради което е и лице,
спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Установено е, че Република България
не е държава - членка по пребиваване по време на последната заетост на А.. При
извършената проверка, касаеща правото, периода и размера на ПОБ е установено,
че В.Б.А. е с настоящ адрес - Република Турция от 16.11.2009 г. Последната му
заетост е с период - 06.12.2021 г. - 07.03.2023 г. в държава - членка Словения.
В попълнената декларация по чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 А. е
посочил, че не притежава собствено жилище, съпругата му е живяла в Република
България, а дъщеря му в Република Турция. Преобладаващата част от роднините и социалните му контакти са в
Република България, посочил е и че има
намерение да се установи в Република България.
Данните в справочната част от
информационния масив на НОИ показват, че от м.01.1997 г. до настоящият момент А.
няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България.
От така
установеното фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:
Оспорването е
процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Жалбата е
подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта,
депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена
срещу годен за оспорване акт съгласно цитираната норма.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното решение
е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО).
Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59,
ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени
административно производствените правила. Не се установява и нарушение на
закона, като относимите материалноправни норми са тълкувани и приложени
правилно към конкретния случай.
По делото няма
спор по фактите.
Спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя
е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица,
след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Словения.
Безспорно Република България като държава – членка на ЕС е
обвързана от европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи,
които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за
социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към
настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация
на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в
Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г.
за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) №
883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на
посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална
сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1,
б."з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата
на чл. 2, § 1, която предвижда, че настоящият регламент се прилага към граждани
на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в
държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или
повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към
преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че жалбоподателят е гражданин на Република
България и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност,
уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че
лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в
самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство,
валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11,
§ 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица,
какъвто е бил настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004.
Съгласно чл. 65, §
2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето
или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се
засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се
постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то
последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице.
Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата
държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по
заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било
подчинено.
Във връзка с
приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Това е и основният въпрос разгледан от ответния административен
орган в проведеното пред него административно производство. Относно първото
понятие се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява
дейност като наето лице. В конкретния случай това е Словения. За определяне на
държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието
на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“
от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава
мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“,
което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя
страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл.
11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент –
Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) №
987/2009 при различия в становищата
на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на
пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на
интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и
информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да
включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на
съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i)
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално
мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на
дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното
положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена
дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v)
жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;
vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на
данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
В съответствие с
цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото доказателства,
настоящият съд намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателя в Словения
това е била и държавата му по пребиваване, както правилно е приел и
административния орган. За да достигне до този извод съдът отчита следните
обстоятелства: Жалбоподателят е живял в Словения за дълъг период от време, като
е осъществявал и трудова дейност. Тези факти сочат на трайно (обичайно)
установяване в тази държава. Фактът, че останалите роднини на жалбоподателя се
намират в България не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до 2023
г. е в Словения. Действително, след месец март 2023 г. жалбоподателят е
променил своето обичайно пребиваване като се е завърнал дълготрайно в България.
За това сочи факта, че е заживял със
семейството си в България. В този смисъл е и попълнената от жалбоподателя
декларация пред административния орган, с която е изявил намерението си да се
установи в България. Прилагането на критерия
„намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция да
определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и
наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави.
Регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната
заетост.
С оглед съдебната практика на
Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният
критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост
за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът
има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумция, че той
пребивава в тази държава, дори и когато е оставил с семейството си в друга
държава - членка. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост е в Словения, което може да обоснове извод,
че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България.
Казаното може да
се обобщи по следния начин: до м. март 2023 г. жалбоподателят е бил с място на
обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 в Словения, а след
това в България.
При тези данни не
може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от
Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на
обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна
по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по
пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно
безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на
последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да
е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в
случая компетентната държава е Словения и да продължава да пребивава в тази
различна държава-членка или да се е завърнало в нея. По настоящия казус както
вече бе изяснено по-горе, по време на последната си трудова заетост
жалбоподателят е пребивавал в Словения, а не в държава-членка, различна от
компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма. При това
положение, както е посочил и административния орган, не може да се приеме, че
завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държавата си по
пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на
заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по
пребиваване. С оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая
приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004,
а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат
право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга
държава-членка като се поставят на разположение на службите по заетостта на
тази друга държава-членка.
Съдът споделя позоваването от ответната
страна на определение по дело С - 30/22, Съдът на ЕС
приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се
прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на
обезщетения за безработица до компетентния орган на държава- членка, в която не
е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на
територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или
самостоятелна заетост в друга държава - членка, в която то е пребивавало по
смисъла на тази разпоредба през целия този период. По аргумент от чл. 61, § 2
от Регламент № 883/2004 и тъй като жалбоподателят е лице, което не е придобило
„последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на
обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му
съответства на визираното в чл. 65 §5, 6. „а“ от този регламент във връзка с
чл. 65, § 2 от него - дело С-30/22. С оглед тълкуването на Съдът на ЕС за
приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на А. е несъответно, тъй като е налице
завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност
в Словения, където е пребивавал във връзка с дейността си. Чл. 65, § 5 гласи,
че Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата - членка по
пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.
Налице са и съображения
на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност
в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009
г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на
понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена
относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в
определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на
произход.
Следователно, в оспорваното решение и в потвърденото с него
разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65, параграф 2 от
Регламент (ЕО) № 883/2004, ответникът
е приел, че не българската държава е държавата на пребиваване и от
там, че българската институция не е компетентна да й предостави парично
обезщетение за безработица. Съдът не споделя доводът на жалбоподателя, че
европейските правила за координация в областта на социалната сигурност
гарантират изплащането на исканото от него обезщетение едва ли не от която и да
е държава-членка на Европейския съюз . Точно обратното, приложимите регламенти
уреждат точно правилата, по които лицата могат да упражнят правата си, като
гарантира възможността им да получат обезщетение от компетентната за това
институция отчитайки правото им на свободно движение в рамките на Съюза, но и
при разграничаване на случаите на промяна на пребиваването и на завръщане в
мястото на обичайно пребиваване.
По изложените
съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ
– Търговище, с което
е потвърдено изцяло Разпореждане № 251-00-328-5 от 29.06.2023 г., издадено
от началник отдел КПК, с което на жалбоподателя е
отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО е
неоснователна.
При този
изход на спора на основание чл. 143, ал. 1 от АПК вр. чл. 24 от Наредбата
за заплащане на правната помощ, жалбоподателят дължи заплащането на ответната
страна на 100 лв., представляващи своевременно заявена претенция за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с
чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата
на В.Б.А. ***, с ЕГН: ********** чрез а.. А.Д., против решение № 2153-25-32/27.07.2023 г. на
Директора на ТП на НОИ – Търговище, с което
е потвърдено изцяло Разпореждане № 251-00-328-5 от 29.06.2023 г.,
издадено от началник отдел КПК, с което е отказано
отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
ОСЪЖДА В.Б.А. ***, с ЕГН: **********,
да заплати на Националния осигурителен институт гр. София, сумата
от 100 (сто) лева, представляващи разноски по делото.
Решението на основание чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: