РЕШЕНИЕ
№ 344
гр. Велико
Търново, 19.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд Велико Търново – трети състав, в съдебно заседание на деветнадесети
октомври две хиляди и двадесет и първа година в състав:
Административен
съдия: Евтим Банев
при
участието на секретаря М.Н., изслуша докладвано от съдия Банев Адм. д. № 562 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и
сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 118, ал. 3 от
Кодекса за социално осигуряване /КСО/.
Образувано е по жалба, подадена от К.М.Д. с ЕГН **********, адрес ***, чрез пълномощника му *** С.М. от АК – Перник, срещу Решение № 1012-04-124#1/ 20.08.2021 г., издадено от директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново, с което е отхвърлена жалбата на К.М.Д. срещу Разпореждане № 2112-04-205#2/ 17.06.2021 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – гр. В. Търново. С потвърденото по административен ред разпореждане, на жалбоподателя е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, по негово Заявление вх. № 2112-04-205/ 19.04.2021 г., тъй като същият не отговаря условията на чл. 74, ал. 1, т. 3 от КСО. В жалбата се твърди незаконосъобразност на решението на горестоящия орган и потвърденото с него разпореждане, поради издаването им при нарушение на материалноправни разпоредби на закона и в противоречие с неговата цел – отменителни основdния по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК. Сочи се, че предвид характера на заболяването на оспорващия и волята на законодателя при приемането на чл. 74, ал. 1, т. 3 от КСО, тази норма е неприложима в неговия случай. В съдебно заседание жалбата се поддържа от оспорващото лице, чрез пълномощника му по делото, по съображенията изложени в нея и допълнителни аргументи развити в хода на устните състезания и в писмени бележки. Навеждат се доводи, че съобразно момента на настъпване на заболяването и неговия характер, възрастта му към този момент и към датата на инвалидизирането, и обстоятелството, че е бил студент редовна форма на обучение, жалбоподателят практически не е могъл да придобие изискуемия осигурителен стаж по чл. 74, ал. 1, т. 3 от КСО. Изтъква и че администрацията не приема за релевантно обстоятелство придобиването на осигурителен стаж след датата на инвалидизиране, а такова буквалистично тълкуване на чл. 74, ал. 1 от КСО означава, че жалбоподателят никога не би могъл да придобие необходимия му стаж за пенсиониране. Поради това намира, че актовете й противоречат на целта на закона, посочена в чл. 2, ал. 1 от КСО. С тези доводи от съда се иска да отмени оспореното решение на директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново и потвърденото с него разпореждане, и да върне преписката за ново произнасяне по Заявление вх. № 2112-04-205/ 19.04.2021 година. Прави се искане за присъждане на направените разноски за настоящото производство.
Ответникът по жалбата –
ръководителят на ТП на НОИ – гр. В. Търново, чрез процесуалния си представител
главен ***М., оспорва жалбата. В хода на устните състезания и в писмена защита
излага доводи за съответствието на обжалваното решение, с материалноправните
разпоредби и целта на закона. Сочи, че при преценката за наличието на
претендираното право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване,
административният орган е обвързан от наличието на установените в закона
конкретни материалноправни предпоставки за възникването на това право, а в
случая те не са налице. Намира за неоснователни и изложените от жалбоподателя
оплаквания, че той не би могъл да отговаря на нормативно установеното изискване
за осигурителен стаж към датата на инвалидизиране. В тази връзка изтъква, че
наличните в делото документи установяват по безспорен начин полагането на труд
и придобиването на осигурителен стаж от К.Д., както в периода между
установяването на заболяването му и инвалидизирането, така и след датата на
инвалидизиране. С тези съображения ответникът моли съда да отхвърли жалбата
като неоснователна и недоказана. Претендира присъждане на юрисконсулско
възнаграждение в размер на 100,00 лева. Прави възражение за прекомерност на
заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение, като счита че то следва
да бъде възмездено до минимума, предвиден в Наредба № 1/ 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Въз основа на събраните по
делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:
С Експертно решение № 2863/
19.09.2017 г. на ТЕЛК
„Общи заболявания“ към МОБАЛ „Д-р Ст.Черкезов“ - гр. Велико Търново, на К.М.Д.
с ЕГН **********, адрес *** е определена 80% трайно намалена работоспособност
поради общо заболяване, за срок от една година, с начална дата на
инвалидизиране 04.09.2017 година. В експертното решение е определена водеща
диагноза „***“ и са посочени противопоказни условия на труд – труд със
задължителни норми, фиксираност на работното място и продължителността на
работното време. Към датата на инвалидизиране Д. е имал навършена възраст 25
години и 7 дни и осигурителен стаж 2 години, 6 месеца и 26 дни. По подадено
заявление от 23.10.2017 г., с Разпореждане № **********/ 27.10.2017 г. на
ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – гр. Велико Търново, на
основание чл. 90а, ал. 2 от КСО, на К.Д. е отпусната лична социална пенсия за
инвалидност, за срока на инвалидност, определен в посоченото ЕР. По същото
заявление с Разпореждане № 2112-01-70#5/ 11.12.2017 г.
на ръководителя „ПО“ в ТП на НОИ – гр. Велико Търново, е отказано отпускането
на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, поради това, че лицето
не отговаря на условията на чл. 74, ал. 1, т. 3 от КСО. Няма данни последно
посоченото разпореждане да е било обжалвано от адресата му. Впоследствие с ЕР № 2133/ 10.07.2018 г., ЕР № 2897/ 03.09.2019 г. и ЕР №
3204/ 13.10.2020 г., всички на ТЕЛК „Общи заболявания“ към МОБАЛ „Д-р
Ст.Черкезов“ - гр. Велико Търново, на К.Д. е определяна 80% трайно намалена
работоспособност за определен срок, с посочените по-горе начална дата и водеща
диагноза, като последно определения срок е две години, с крайна дата 01.10.2021
година. Съобразно изброените ЕР и подадени от Д. заявления, със съответните
разпореждания на длъжностното лице в ТП на НОИ – Велико Търново е отпускана
социална пенсия за инвалидност, а с Разпореждане № Ц2112-04-298#1/ 01.09.2020 г. и
Разпореждане № Ц2112-04-474#2/ 09.02.2021 г., е отказано
отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, съответно по
заявления от 28.07.2020 г. и от 02.11.2020 година. Мотивите за отказите са
идентични с тези в разпореждането от 11.12.2017 г. и няма данни същите да са
били обжалвани.
С Експертно решение № 3970/14.12.2020 г.
на ТЕЛК „Общи заболявания“ към МОБАЛ „Д-р Ст.Черкезов“ - гр. Велико Търново, на
К.М.Д. е определена 80% трайно намалена работоспособност поради общо
заболяване, за срок от 2 години, с начална дата на инвалидизиране 04.09.2017
г., срок на инвалидността - 01.10.2022 година. Със Заявление вх. № 2112-04-205/
19.04.2021 г. на ТП на НОИ – Велико Търново, К.М.Д. е поискал да му бъде
отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, като е приложил ЕР № 3204/ 13.10.2020 г. и ЕР № 3970/14.12.2020 г.
на ТЕЛК. С Разпореждане № 2112-04-205#2/ 17.06.2021 г.
на ръководителя „ПО“ в ТП на НОИ – гр. Велико Търново, на Д. е отказано
отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, поради това,
че не отговаря на условията на чл. 74, ал. 1, т. 3 от КСО – 3 години
осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране. Последно посоченото
разпореждане е било обжалвано по реда на чл. 117 от КСО, пред директора на ТП
на НОИ – гр. В. Търново, с доводи за приложимост на чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО,
като най-благоприятна за лицето норма. С Решение № 1012-04-124#1/ 20.08.2021 г. на директора на ТП на НОИ – В. Търново, жалбата е била отхвърлена, като са развити
съображения за неприложимост на сочената от оспорващия норма, доколкото тя
урежда придобиването право на пенсия от лица, навършили 30 години към датата на
инвалидизиране и имащи зачетен 5 години осигурителен стаж към същата дата.
Решението е било съобщено на К.Д. на 27.08.2021 г., видно от съдържащото се
административната преписка известие за доставяне на писмовна пратка /л. 97 от
делото/. Жалбата срещу него до АСВТ е подадена по куриерска служба, на
10.09.2021 г., съгласно товарителница на л. 11 от делото. В съдебната фаза на
производството от ответника са представени документите от административната
преписка. Извън тях, от жалбоподателя са представени във вид на заверени
преписи Болничен лист от 30.04.2020 г. на Държавна психиатрична болница – с.
Церова Кория, първа и втора страници от студентска книжка на К.Д., записан за
студент редовно обучение във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ на 26.07.2011 г. и
Епикриза изх. № 2015-97/ 17.01.2015 г. на „Център за психично здраве – ВТ“ ЕООД
– гр. Велико Търново.
При така установеното от
фактическа страна, съдът прави следните изводи:
Жалбата е
процесуално допустима за разглеждане по същество, като подадена от правоимащо лице, срещу подлежащ на оспорване
административен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 118, ал. 1 от КСО.
Разгледана по същество, е неоснователна.
След служебно извършената проверка съдът
установи, че обжалваното решение на директора на ТП
на НОИ – гр. Велико Търново е издадено от оправомощено за това лице, в пределите на материалната му компетентност, определена с чл. 117,
ал. 3 от КСО. Обжалваното решение е издадено в предвидената в чл. 59, ал. 2 от АПК, вр. с чл. 117,
ал. 5 от КСО форма и съдържа изложение на фактическите и правните основания за
постановяването му. При постановяването на Разпореждане № 2112-04-205#2/ 17.06.2021 г. на ръководителя на пенсионното
осигуряване при ТП на НОИ – гр. В. Търново не са
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствени правила и
същото е издадено в срока по чл. 10, ал. 1 от НПОС. Не се установява при
издаването на Решение № 1012-04-124#1/ 20.08.2021 г.
на директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново, да са
допуснати нарушения на процесуалните правила, установени в АПК, КСО и Наредбата
за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/. В случая не съществува и спор
относно фактическите установявания, въз основа на които административният орган
е формирал изводите си.
Съдът намира, че обжалваният административен акт не противоречи на материалния закон по следните съображения:
Както се отбеляза, между страните не съществува спор относно фактите, включително относно продължителността на осигурителния стаж на К.М.Д., придобит до датата на неговото инвалидизиране /04.09.2017 г./ и след тази дата. Към посочената дата жалбоподателят е бил на възраст 25 години и 7 дни и е имал осигурителен стаж 2 години, 6 месеца и 26 дни, а след това и до момента на подаване на Заявление вх. № 2112-04-205/ 19.04.2021 г. допълнително е придобил осигурителен стаж с продължителност 2 години, 5 месеца и 25 дни.
Предвид възрастта, на която е настъпило инвалидизирането на Д., правилно от администрацията е определена като приложима нормата на чл. 74, ал. 1, т. 3 от КСО, съгласно която осигурените придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането 3 години. Не е спорно наличието по отношение на жалбоподателя на първата от установените в нормата материалноправни предпоставки – трайна частична загуба на работоспособност, по причина заболяване, несвързано с полагания от него преди това труд. Също така безспорно е обаче, че не е налице втората установена в закона материалноправна предпоставка за придобиването право на пенсия от вида на претендираната – наличието на осигурителен стаж с определена минимална продължителност, към началната дата на инвалидизирането. Последният извод не се променя от представената пред съда Епикриза изх. № 2015-97/ 17.01.2015 г. на „Център за психично здраве – ВТ“ ЕООД – гр. Велико Търново, която доказва наличие на един по-ранен етап на заболяването, за което впоследствие Д. инвалидизиран, но не и загубата или намаляването на неговата работоспособност. Трайната неработоспособност на жалбоподателя, нейната степен, обуславяща инвалидизиране и датата на настъпването му, са определени от компетентен за това експертен орган, по предвидения в Закона за здравето и Наредбата за медицинската експертиза ред, и не е в правомощията на съда в настоящото производство да ревизира преценката на този орган, включително по отношение датата на инвалидизиране. Поради това и неоснователни са изложените едва в писмените бележки доводи на оспорващото лице, че по отношение на него приложение следва да намери разпоредбата на чл. 74, ал. 1, т. 2 от КСО.
Неотносим към разглеждания спор е и фактът, че от оспорващото лице е придобит допълнително осигурителен стаж след датата на инвалидизиране. Законодателят не е определил наличието на такъв стаж и неговата продължителност като обстоятелства, имащи значение при придобиването на право на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. От друга страна, както е отбелязал и горестоящият административен орган, този допълнително придобит стаж не може да обуслови приложимост на чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО, доколкото и посоченият в тази норма стаж с минимална продължителност 5 години, следва да е придобит до датата на инвалидизирането, а не след това. Поначало законът обвързва правото на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване единствено с наличието на осигурителен стаж преди настъпването на инвалидизиране. Това законодателно решение е логично предвид характера на осигурения риск, и обусловената от настъпването му трайната неработоспособност или трайно намалената работоспособност на осигуреното лице. Последната предполага невъзможност на същото да си осигурява издържа чрез доходи от полагане на труд, и именно към компенсиране на тази загуба на доходи е насочено конкретното по вид осигурително плащане. В тази връзка неоснователни са доводите на жалбоподателя, че независимо от допълнително придобития след инвалидизирането му осигурителен стаж, той никога не би придобил право на пенсия. Това действително е така, но единствено по отношение на пенсията за инвалидност, правото на която впрочем така или иначе би отпаднало при възстановяване работоспособността му. Допълнително придобитият осигурителен стаж обаче, при достатъчна продължителност, би позволил евентуално бъдещо получаване на друг вид пенсия - за осигурителен стаж и възраст.
Като краен извод от изложеното до тук се
налага, че в разглеждания случай не е изпълнено нормативно определеното
изискване за придобит 3-годишен осигурителен стаж, към датата на настъпване на
осигурения риск „инвалидност“, като комулативно необходима предпоставка за
възникване на правото на претендираната от жалбоподателя пенсия. Като е
достигнал до същия извод, ответникът е постановил решението си в съответствие с
приложимите норми на материалния закон.
Съдът намира за неоснователни и
оплакванията за издаването на оспорения акт в противоречие с целта на закона.
Безспорно една от целите на Държавното обществено осигуряване, посочена в чл.
2, ал. 1, т. 3 от КСО, е предоставянето на пенсии при инвалидност. Нито така
прокламираната цел, нито възприетия принцип на солидарност в българската
осигурителна система обаче, не изключват предоставянето на този вид пенсия да
бъде нормативно обвързано с изискване за определен период на полагане на труд,
през който лицето е подлежало на осигуряване . Както е прието с Решение № 5
от 29.06.2000 г. на КС на РБ по конст.
дело № 4/2000 г., въвеждането на такова изискване, при продължителност на
изискуемия стаж до 5 години, не противоречи и на Конституцията на Република
България, нито на международни договори, по които България е страна
/по-конкретно Конвенция № 37 относно осигуровката инвалидност (индустрия и
др.), 1933 г. на международната организация на труда/. В случая такова изискване
е изрично въведено с нормативен акт с ранг на закон и съобразяването му от
административния орган не разкрива противоречие с посочената по-горе цел на
държавното обществено осигуряване. Впрочем следва да се отбележи, че за целия
период на трайно намалена работоспособност К.М.Д. е имал право на друг вид
пенсия за инвалидност – такава по чл. 90а ог КСО, именно като изпълнение на
сочената от него цел. Той надлежно е упражнил това си право и реално е
получавал социална пенсия за инвалидност, последно отпусната с разпореждане от
09.02.2021 г. на длъжностното лице в ТП на НОИ, за период до 01.10.2022
година.
По изложените съображения настоящият
състав намира, че оспореното решение на директора на ТП на НОИ – гр. В.
Търново, е законосъобразно постановено и не страда от визираните в жалбата на К.М.Д.
пороци. Подадената срещу него жалба е неоснователна и като такава, следва да
бъде отхвърлена.
С оглед изхода на делото, разноски на
жалбоподателя за настоящото производство не следва да бъдат присъждани.
Съобразно своевременно заявеното искане и разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК, основателна е претенцията на ответника за присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв. – минималния, предвиден в
чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 118, ал. 3 от КСО, съдът
РЕШИ:
Осъжда К.М.Д. с ЕГН **********, адрес ***, да заплати на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – гр. В. Търново, разноски по делото в размер на 100,00 /сто/ лева.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен
срок от съобщаването
му на страните.
Решението да се съобщи на страните чрез
изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
Административен съдия: