№ 930
гр. Сливен, 29.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Нина М. Коритарова
при участието на секретаря Мариана В. Тодорова
като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело №
20222230103446 по описа за 2022 година
Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от С. Г. С., ЕГН:
********** от с. **** чрез адв. Д. О. от АК-Сливен с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС във
вр. с чл. 57, ал. 2 СК и чл. 232, ал. 2 ЗЗД срещу Д. Т. С., ЕГН: ********** от гр. ****
Ищецът твърди, че с влязло в сила Решение от 04.08.2020 г. по гр.д. №2024/2020 г. на СлРС
бил прекратен неговия брак с ответницата, като ползването на семейното жилище с адрес-
гр. ****било предоставено на ответницата, която щяла да упражнява родителските права по
отношение на роденото от брака непълнолетно към този момент дете. Твърди, че
ответницата дължала заплащане на обезщетение за ползване на съсобствения имот в размер
на ¼ ид.ч. от имот равняващо се на средно месечния пазарен наем, като се позовава на
трайна практика на ВКС. Решението било задължително за страните поради което не било
необходимо изпращането на покана по чл. 31, ал. 1 ЗС. Наемното правоотношение било
възникнало на основание на влязлото в сила съдебно решение по см. на чл. 57, ал. 1 СК.
Твърди, че ответницата била ползвала имота от прекратяването на брака до подаването на
исковата молба. Роденото от брака дете вече било студент и не живеело в гр. Сливен, поради
което ответницата била ползвала сама съсобствения им имот. Било постановено съдебно
Решение № 316 от 05.05.2022 г., с което ответницата била осъдена да заплаща на ищеца
месечен наем в размер на 417 лв. за целия имот или на 104,25 лв. за ¼ ид.ч.
Моли съдът да осъди ответницата да плати на ищеца сумата в общ размер на 1631 лева,
представляваща обезщетение за ползването на ¼ идеалните части от общия съсобствен
имот, равняваща се на месечен наем в размер на 105 лв. за периода от 23.04.2021 г. до
08.08.2022 г. ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното плащане на дължимата сума. Претендира сторените по
1
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК отговор е депозиран от ответника. Ответницата твърди, че искът е
допустим, но не е основателен. Заявява, че безспорни между страните са следните
обстоятелства- прекратяването на брака между страните по взаимно съгласие с влязло в сила
Решение № 7**** на СлРС, като по силата на същото решение било предоставено
ползването на семейното жилище на ответницата и роденото от брака дете. Спорни били
обстоятелствата, че ответницата била живеела сама в процесното жилище, тъй като синът им
независимо, че бил записан като студент в гр. Пловдив бил на онлайн обучение, ответницата
била живеела предимно в къщата на своите родители, тъй като била полагала грижи за
болния си баща, както и размера на наемната цена. Смисълът на предоставяне на
ползването на семейното жилище на родителя упражняващ родителските права по
отношение на роденото от брака непълнолетно дете, последното да бъде обгрижвано до 18
г., след което детето могло да се грижи само за себе си. Детето Г С. С. бил навършил
пълнолетие на 15.12.2020 г., като на тази датата наемното правоотношение се било
прекратявало. Твърди, че ищецът имал безпрепятстван достъп до имота по всяко време, като
многократно бил посещавал имота в присъствието на пълнолетното си дете и дори и бил
изнесъл личните си вещи и оборудване. При условие на евентуалност, ако съдът приеме
искът за основателен възразява срещу неговия размер относно определената наемна цена на
¼ ид.ч. от съсобствения имот. Счита, че тази цена следва да бъде равна на 50 лв. на месец
или искът до размера на 800 лв. се бил явявал основателен за процесния период. От тази
сума, обаче следвало да се извърши прихващане със задължението на ищеца за поддържане
на общите части на входа, което изцяло било поето от ответницата. Над така получената
сума искът се бил явявал неоснователен и следвало да бъде отхвърлен. В тази връзка и на
основание чл. 30, ал. 3 ЗС прави възражение за прихващане с дължимите от ищеца суми в
качеството му на съсобственик на процесния имот и платени от ответницата такси за
етажната собственост за периода от м. април 2021 г. до м. август 2022 г. в общ размер на
161,50 лв. или съразмерно частта му ищецът бил дължал сумата от 80,75 лв. С последната
сума ответницата моли да бъде допуснато прихващане.
Моли исковата молба да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана или при условие
на евентуалност да бъде частично уважена след извършено прихващане. Претендира
сторените по делото разноски.
С оглед характера на предявения осъдителен иск съдът с Определение по чл. 140 ГПК №
2703 от 18.10.2022 г. е отделил като безспорни между страните следните обстоятелства-
прекратяването на брака между страните по взаимно съгласие с влязло в сила Решение №
7**** на СлРС, като по силата на същото решение било предоставено ползването на
семейното жилище на ответницата и роденото от брака дете, което е навършило пълнолетие
на 15.12.2020 г. Със същото определение съдът е указал на ищеца, че следва да установи по
безспорен начин, наличието на съсобственост между страните по отношение на описания в
исковата молба недвижим имот, както и че е отправил покана до ответника, че ответникът
ползва имота или ползва площ по-голяма от съответстващата на правата му в
2
съсобствеността, т.е. упражняване на фактическа власт в момента на отправяне на поканата
и ползата, която ищецът е пропуснал след поканата в размер на дължимия пазарен наем за
процесния период съобразно неговата идеална част от съсобствеността.Съдът е указал на
ответника, че следва да докаже че е предоставил достъп на ищеца до имота, както и
възражението си прихващане, като установи, че е извършил плащане на всички разноски
свързани с етажната собственост, съставляващи тежести на общата вещ.
Съдът, като взе предвид изложеното в исковата молба и доводите на
страните, като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното:
Гражданският брак на ищеца с ответницата е прекратен с влязло в сила Решение № 7****
на СлРС като с диспозитива на което е утвърдено споразумение между страните по силата
на което е предоставено ползването на семейното жилище на ответницата и на
непълнолетния към момента на постановяване на решението син на страните Г С. С., който
е навършил пълнолетие на 15.12.2020 г. Семейното жилище представлява апартамент с
идентификатор № 67338.558.55.2.11, с административен адрес в ****, като същото видно от
представения по делото Нотариален акт за дарение на имот № 113, том девети, рег. №14328,
дело № 1514 от 04.12.2007 г. е било дарено на страните и те са придобили съвместно
собствеността върху него по време на брака си, поради което същото жилище съставлява
СИО. С влязло в сила **** е осъдена ответницата да заплаща на ищеца месечен наем в
размер на 417 лв. за целия имот или на 104,25 лв. за ¼ ид.ч. на месец или общо сума в
размер на 688,60 лв., съставляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода от
05.08.2020 г. до 22.04.2021 г.
Видно от уверението представено от домоуправителя на етажната собственост, част от която
е и процесното семейно жилище ответницата е заплатила за периода от м. април 2021 г. до
м.август 2022 г. сума в общ размер на 161,50 лв., съставляваща разноски за поддържане и
разходи за общите части на сградата.
Видно от изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза пазарната наемна цена за
процесното жилище, съставляващо апартамент с идентификатор № 67338.558.55.2.11, с
административен адрес в **** за периода от 23.04.2021 г. до 08.08.2022 г. била в размер на
6055 лв. за цялото жилище и в размер на 1513,75 лв. за ползването на ¼ ид.ч. от жилището.
Съдът кредитира изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза, като изготвена
от компетентно и безпристрастно вещо лице в рамките на неговата компетентност и като
неоспорена от страните.
На основание чл. 214 ГПК преди края на съдебното дирене ищецът е изменил размера на
предявения иск от 1631 лв. на 1513,75 лв.
Установеното от фактическа страна мотивира следните правни изводи:
Правната квалификация на предявения иск е чл. 57, ал. 2 СК във чл. 31, ал. 2 ЗС.
Съгласно чл.57, ал.2 СК всяка от страните може да поиска съдът да определи размера на
наема за предоставеното на единия съпруг за ползване семейно жилище. Искането може да
бъде направено във всеки момент до отпадане на основанието за ползването на семейното
жилище само от един от бившите съпрузи, т.е. както до приключване на делото за развод,
3
така и по-късно с отделен иск (О-196-2014, І г.о.). В случая се поставя въпросът допустимо
ли е да бъде предявен иск по чл.57, ал.2 СК след споразумение между съпрузите по въпроса
за ползването на семейното жилище по чл.51 СК. Въпреки че ползването на семейното
жилище е задължителен елемент в споразумението, в него може и да не е указано какво
отношение възниква между бившите съпрузи при ползването на съсобствения имот –
възмездно или безвъзмездно. Вярно е, че в чл.57, ал.1 СК е предвидено, че наемното
отношение възниква само по силата на съдебното решение, но споразумението между
съпрузите също се утвърждава със съдебно решение. Законодателят е изходил от принципа,
че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. При всяко
положение волята на бившите съпрузи трябва да бъде изложена изрично, за да може да бъде
тълкувана. В тази връзка следва да се има предвид и това, че по правната си същност
споразумението по чл.51 СК има договорен характер и като такова следва да съдържа
съглашение между бившите съпрузи – арг. от чл.8, ал.1 ЗЗД. Следователно, ако съпрузите не
са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването, би следвало да
възникне наемно правоотношение по аргумент по чл.57, ал.1 СК (така О-441-2-12 г., ІV г.о.).
Безвъзмездността не се презюмира. Установено по делото е, че страните са били в наемно
правоотношение по силата на Решение № от 04.08.2020 г. по гр. д. № 2024/2020 г. по описа
на СлРС. Това обстоятелство не е оспорено от ответницата.
Семейното жилище, съгласно дефиницията дадена в пар. 1 от Допълнителните разпоредби
на СК, представлява жилище, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили
пълнолетие деца, а съгласно ППВС 12/28.11.1971г., съвкупността от жилищни и сервизни
помещения предназначени да задоволят битовите нужди на цялото семейство – съпрузи,
деца и пълнолетни членове на семейството до прекратяване на брака, респ. до настъпване на
фактическата раздяла.
Релевантно в настоящия случай, е обстоятелството, че до прекратяване на брака съпрузите
заедно с роденото от брака непълнолетното дете, са обитавали спорния имот, а с решението
за развод е утвърдено споразумение, обектвиращо съгласие ползването му да бъде
предоставено на съпругата и непълнолетното дете.
След влизане в сила на решението по бракоразводното дело, (04.08.2020 г.), с което
съпругата е получила ползването на целия жилищен имот, който съставлява СИО, като
ответницата притежава ½ ид.ч. от него тя дължи обезщетение за ползването на 1/4 идеална
част от имота собственост на ищеца /за ползването на семейното жилище от страна на
непълнолетното дете по отношение на другата 1 /4 ид.ч. от ½ ид.ч. собственост на ищеца не
се дължи наем/ в размер на средномесечния пазарен наем, считано от датата на влизане в
сила на съдебното бракоразводно решение (04.08.2020 г.) решение, като в случая са
настъпили обстоятелства, които да са довели до прекратяване на предоставеното с
бракоразводното решение право- непълнолетното детето е навършило пълнолетие на
15.12.2020 г. Решението на съда задължава страните да се съобразят с него, поради което е и
безсмислено отправяне на покана по чл.31, ал.2 ЗС. Отношенията им са сходни на наемните.
С предоставяне на цялото жилище за ползване на съпругата- ответницата по делото се
ограничават правата на собственика – бившият съпруг ищец.
С влизане в сила на решението за развод по чл. 50 СК на 04.08.2020 г. съпругата дължи
обезщетение на съсобственика бивш нейн съпруг по чл. 31, ал.2 ЗС.
Съгласно чл. 57, ал.2 СК размерът на наема се определя с решението за развод, т.е. с
решението за предоставяне ползването на семейното жилище. Няма пречка и в по – късен
момент да бъде определен размера на дължимия наем, какъвто е и настоящият случай.
В практиката на ВКС по Решение № 96 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4842/2015 г., 4-то гр.
отделение е дадено тълкуване, че по правната си същност производството по претенцията за
предоставяне ползването на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна
администрация – форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана
4
по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено
нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата. Съгласно нормата чл.57,
ал.1, изр.1 СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на
семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи възниква наемно
правоотношение, което е възмездно, т.е. – ползващият жилището бивш съпруг дължи наем
на неползващия го съгласно решението. Очевидно изхождайки от идеята, че бившите
съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, законодателят не е възприел
разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този въпрос, а с диспозитивната
норма на чл.57, ал.1, изр.1 СК е дал възможност на всяка от страните да сезира съда с него,
без да е определен срок за това
С Решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр.д. № 154/2017 г. на ВКС, 1-во гр. отделение е дадено
тълкуване, че когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на
бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е заявена
претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг, искът е с правна
квалификация чл.57, ал.2 СК във връзка с чл.31, ал.2 ЗС /съотношението е на специална към
обща разпоредба/ и елементите на фактическия състав на търсеното обезщетение са същите,
като в него не се включва отправянето на покана. Във всеки конкретен случай обаче трябва
да се съобрази естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по
повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното
жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице
възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в
споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би
следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл.57, ал.1 СК.
Съображенията за това са, че във всички случай, в който ползването на семейно жилище,
придобито в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена с развода, е
предоставено на единия съпруг, упражняващ родителските права, ако между съпрузите
липсва уговорка в споразумение по чл.49, ал.4 или чл.50 СК, че ползването ще е
безвъзмездно /т.е. при условията на заем за послужване/, то между съпрузите възниква
наемно правоотношение. Ако бракоразводният съд не е бил сезиран и не е определил
размера на дължимия наем, за всеки от съпрузите съществува възможност докато е налице
правото на ползване въз основа на съдебното решение, да поиска от бракоразводния съд по
реда на чл.57, ал.2 СК да бъде определена наемната цена, която да се заплаща за в бъдеще.
За периода от влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното
жилище до настъпване на условието за прекратяване на правото на ползване и
предоставяне на достъп на другия съпруг /преустановяване на ползването или
осъществяване на съвместно ползване/ или до определяне по реда на чл.57, ал.2 СК на
наемна цена, неползващия съпруг-съсобственик има право на обезщетение на основание
чл.31, ал.2 ЗС. В този случай отправянето на нарочна писмена покана не е необходимо,
тъй като правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на съдебното
решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си
да заплаща наемна Безспорно е, че считано от 04.08.2020 г. процесният апартамент е
предоставен за ползване на ответницата въз основа на постановено между страните
бракоразводно решение, като липсва определен от съда наем по чл.57, ал.1 СК, както и
договореност ползването да е безвъзмездно. Облигационното право на ползване е
прекратено с навършване на пълнолетие на детето на 15.12.2020 г. При липса на
доказателства след този момент на ищеца да е предоставен достъп и възможност да ползва
имота съобразно правата си, следва да се приеме, че за процесния период /23.04.2021 г. до
08.08.2022 г./ същият е бил лишен от ползването. Неоснователно е възражението на
ответницата, че не е ползвала апартамента. В практиката на ВКС /Решение № 133 от
04.07.2013 г. по гр. д. № 535/2012 г., 4-то гр. отделение/ е прието, че твърдението на
ответника, че не ползва имота е релевантно, само, ако е за време след като правото на
5
ползване е прекратено - поради изтичане на срока или настъпване на други обстоятелства и
страната докаже че, не ползва вещта в повече от притежаваната квота от
съсобствеността, а с Тълкувателно решение № 7/2.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГК е
дадено тълкуване, че в понятието „лично ползване“ по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС се включва
всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите
съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им.
Горните факти обуславят извода, че е доказано основанието за възникване вземането на
ищеца за обезщетение за лишаване от ползването на процесния апартамент за периода
23.04.2021 г. до 08.08.2022 г. До 15.12.2020 г. имота е ползван и от непълнолетното дете на
страните, поради което ответницата дължи обезщетение за 1/4, а за останалия период за ½
ид.ч. Ищецът обаче претендира от ответницата заплащането на обезщетение за лишаване от
ползване за процесния период за ¼ идч.
Видно от експертното заключение средната наемна цена за ¼ ид.ч. за периода 23.04.2021 г.
до 08.08.2022 г. е в размер на 1513,75 лв. По реда на чл. 214 ГПК ищецът е изменил размера
на предявения иск от 1631 на 1513,75 лв.
При определяне размера на наема, който не се дължи за ползваната част от семейното
жилище от непълнолетно дете от брака, съдът следва да приложи точно закона във връзка с
употребеното понятие „жилищна площ” – чл. 57 СК. Жилищната площ е площта на цялото
семейно жилище, включващо всички помещения в обхвата на жилището, независимо от
тяхното функционално предназначение, защото нуждите на обитателите могат да бъдат
пълноценно задоволени само при наличие и на двете категории помещения – жилищни и
сервизни. При определяне на наема за ползваната жилищна площ от ненавършилото
пълнолетие дете от брака, следва да се има предвид неговия дял на обитаване на всички
помещения на жилището.
С решение 627/08.03.2011 г. по гр.д. 176/2009г. на ВКС, IV г.о. постановено по реда на чл.
290 ГПК е прието, че когато семейното жилище се ползва от съпругата и непълнолетното
дете от брака, наемът, който се дължи на съпруга, лишен от ползването на жилището, се
намалява на половина.
При така приетото за установено по иска с правно основание чл. 57 от СК и съгласно
разпоредбата на закона чл.232, ал.2 ЗЗД ответницата дължи и разходите свързани с
ползването на вещта.
Когато ползването на вещта е предоставено по силата на бракоразводно решение, при
предявен иск по чл. 31, ал. 2 ЗС в тежест на ищеца е да установи наличието на подобно
съдебно решение. Твърдението на ответника, че не ползва имота е релевантно, само, ако е за
време след като правото на ползване е прекратено - поради изтичане на срока или
настъпване на други обстоятелства. В този случай негова е тежестта да докаже
осъществяването на тези обстоятелства, както и, че не ползва вещта в повече от
притежаваната квота от съсобствеността. Установи се по делото, че наемното
правоотношение между страните е било прекратено с навършването на пълнолетие на
тяхното дете на 15.12.2020 г. преди исковия период, но ответницата не успя да докаже, че е
преустановила ползването на семейното жилище и е осигурила достъп до имота на
ответника.
Лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно
правата им, без да се събират добиви и граждански плодове.
Съгласно Решение № 133 от 4.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 535/2012 г., IV г. о., ГК,
след прекратяване на съпружеската имуществена общност с развод, тя става обикновена
съсобственост, поради което и отношенията между бившите съпрузи се уреждат като такива
6
между съсобственици. При изпълнен фактически състав на чл. 31, ал. 2 ЗС, съпругът, на
когото е било предоставено ползването на съсобственото семейно жилище, дължи
обезщетение за ползването на другия съпруг. Обстоятелството дали правоимащият съпруг е
могъл лично и реално да ползва имота, съобразно частта си, е ирелевантно. В този смисъл е
и Решение № 528 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 158/2010 г., II г. о., ГК.
С оглед на изложеното предявеният иск се явява основателен в пълен размер след
изменението на размера на иска по реда на чл. 214 ГПК.
С оглед уважаването на иска съдът дължи произнасяне по възражението за прихващане
направено от ответницата със заплатените от нея разноски свързани с етажната собственост.
Съгласно чл.57 ЗС ползвателят на имота дължи текущите разноски за имота, поради което за
целия исков период за разноските за общите части на сградата отговаря ответницата първо
като ползвател, а след това като собственик на имота. Съгласно Закона за управление на
етажната собственост разходите за управление и поддържане на общите части на етажната
собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и
обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят. Но
са предвидени изключения от посочената разпоредба. В случая, когато жилището не се
ползва, законът е предвидил хипотеза, в която разходите за управление и поддържане на
общите части на етажната собственост не се заплащат от собственик, който пребивава в
етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година. Според чл.
51, ал.1 от ЗУЕС всички собственици, ползватели и обитатели са длъжни да заплащат
разходи за управление и поддържане на общите части, но в чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС се съдържа
изключение, според което не се заплащат разходите по ал. 1 за деца, ненавършили 6-
годишна възраст, както и от собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната
собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година. „Разходи за
управление и поддържане“, съгласно §1 т.11 от ДР на ЗУЕС са разходите за консумативни
материали, за електрическа енергия, вода, отопление, почистване, абонаментно обслужване
на асансьор и други разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части
на сградата, което ”поддържане на общите части” е определено в § 1 т.13 от ДР на ЗУЕС
като дейност, насочена към запазване на общите части в добро съС.ие, т.е. свързана с
обикновена поддръжка и отстраняване на текущи повреди. Този вид разноски са в пряка
зависимост от ползването и отговорността за плащането им следва да бъде пропорционална
на него. Общо правило е, че който се ползва от вещта, трябва да заплаща и разноските във
връзка с нея, т.е. текущите разходи, които се налагат с оглед нормалното функциониране и
обикновеното употребление на сградата и общите части в нея. Основание за заплащане на
посочените разходи е използването на общите части, поради което се заплащат не само от
етажните собственици, но и от обитателите на сградата. За освобождаването от такси по
смисъла на чл.51, ал.2 от ЗУЕС не е необходимо изрично решение на общото събрание. В
случая ответникът за процесния период не се установи от представените по делото
доказателства да е ползвал процесния имот, поради което би могло да се приеме, че е
собственик, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една
календарна година и на основание чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС е освободен от разходи за
управление и поддържане на общите части.
С оглед на изложеното възражението за прихващане на ответницата с платените от ней
разходи свързани с общите части следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
Предвид уважаването на иска ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
направените по делото разноски в размер на 786,24 лева за държавна такса и адвокатско
възнаграждение и депозит за вещо лице. По изложените съображения съдът
7
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 57, ал. 2 СК във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС Д. Т. С., ЕГН: **********
от гр. **** да заплати на С. Г. С., ЕГН: ********** от с. **** сума в общ размер на 1513,75
лева, представляваща обезщетение за ползването на ¼ идеалните части от общия съсобствен
имот, равняваща се на средномесечния наем за периода от 23.04.2021 г. до 08.08.2022 г.
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на исковата молба –
09.08.2022 г. до окончателното плащане на дължимата сума
ОСЪЖДА Д. Т. С., ЕГН: ********** от гр. ****да заплати на С. Г. С., ЕГН: ********** от
с. **** сума в размер на 786,24 лева съдебно-деловодни разноски в настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Сливенски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
8