Р Е
Ш Е Н
И Е № ……
Гр. София, 15.01.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
декември през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. Съдия : Мария Малоселска
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр.
д. № 10895 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 130937/03.06.2019 г. на
СРС, 42 с - в, по гр. д. № 68414/2018 г. е отхвърлен иска с правно
основание чл. 30, ал. 1 от ЗАЗ, предявен от Д.С.Г., ЕГН **********, срещу „В.Ф.“
ЕООД, ЕИК ******** за осъждане на ответника да предаде фактическата власт върху
недвижими имоти ниви с идентификатор 69208.6.5 и 69208.52.6, находящи се в
землището на с. Стефан Караджово, поради предаване на имотите в хода на
производството и на основание чл. 92 от ЗЗД „В.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******** е осъден
да заплати на Д.С.Г., ЕГН **********, сумата от 2 420, 20 лв. - неустойка
съгласно чл. 19 от договор за аренда от 13.08.2014 г., като иска за неустойка е
отхвърлен за разликата над 2 420, 20 лв. до пълния претендиран размер от 2 559,
80 лв. Ответникът е осъден за разноски.
Решението се
оспорва от ответника „В.Ф.“ ЕООД, чрез
представителя му с доводи, че е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Според ответника, неправилно
СРС е приел, че арендаторът е неизпрана страна по договора за аренда. Поддържа,
че в тежест на ищеца е било да установи, че земеделската земя е използвана по
предназначение и от нея е реализиран доход, тъй като, според чл. 4, ал. 2 от
договора, задължението на арендатора за заплащане на рента възниква при
засяване и реализиране на добив от земята. В процесните години арендаторът не е
реализирал добив по независещи от него причини. Понеже неизпълнението не е било
по вина на арендатора за него не е възникнало задължение за заплащане на рента,
а от там - липсва неизпълнение на договора. Поддържа се, че ищецът не е доказал
такова неизпълнение и за него не е възникнало вземане за неустойка. Излагат се
съображения, че арендодателят не е изпълнил задълженията си по гл. ІV от
договора – да осигури спокойно и безпрепятствено ползване на имота от арендатора.
Твърди още, че ищецът не е ангажирал доказателства за предаването на имота на
ответното дружество, което е било оспорено в производството. Поради изложеното
поддържа, че искът за заплащане на неустойка е недоказан и неоснователен. Моли да
се отмени решението в оспорената част, като се отхвърли изцяло иска. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна - ищецът
Д.С.Г., не е подал
отговор по реда на чл. 263 ГПК, но в съдебно заседание на 15.12.2020 г. оспорва
жалбата изцяло като неоснователна. Поддържа, че решението е правилно и
съобразено със събраните по делото доказателства. Ответникът не е му е заплащал
дължимите суми по договора за аренда и той го е прекратил, поради което му
дължи неустойка. Моли да се потвърди решението на СРС. Не претендира разноски.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема следното:
По правилата на въззивната проверка
уредени в чл. 269 ГПК, съдът се произнася по валидността и допустимостта на
оспореното решение, а относно неговата незаконосъобразност - в рамките на
заявеното във въззивната жалба. Оспореното решение е валидно и допустимо
постановено.
Районният съд се е произнесъл по искове
с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗАЗ - за осъждане на ответника да предаде
фактическата власт върху недвижими имоти ниви, предмет на договор за аренда и за неустойка за неизпълнение по чл.
92 ЗЗД по договор за аренда. Първият иск е отхвърлен и в тази част решението е
влязло в сила като неоспорено от ищеца.
Предмет на оспорване във въззивното производство е
решението само относно частично уважения иск по чл. 92 ЗЗД
за заплащане на неустойка съгласно чл. 19 от договор за аренда от 13.08.2014 г.
С нормата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД се
предвижда възможност за заплащане в полза на изправната страна по
облигационната връзка на неустойка, уговорена между страните, която обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката изпълнява функции
както да обезпечи изпълнението, така и да обезщети кредитора за пълното
неизпълнение или за забавено изпълнение на задълженията му.
В тежест на ищеца - арендодател е да
докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е изправна страна по
договора, а в тежест на ответника е да установи, че е изпълнил своите
задължения по договора в предвидените срокове, както и правоизключващите си
възражения.
Както
приема и СРС, с договора за аренда в земеделието страните уговарят предоставяне
на фактическа власт върху земеделски имот за временно ползване с изтичане срока
на договора или при прекратяване на договора на друго основание, при което арендаторът
дължи връщане на арендуваната земя.
В
конкретния случай ищецът се позовава на клаузата на чл. 19 от договора за аренда, според която при едностранно
прекратяване на договора, независимо от основанието за това, неизправната
страна дължи да заплати стойността на арендната вноска за оставащия срок на
договора.
В случая ищецът е твърдял, че е предал земите предмет
на договора за аренда на ответника, като последният не е заплащал уговорената с
договора аренда, поради което ищецът - арендатор е прекратил договора с писмено
уведомление от 13.07.2017 г., връчено на ответника с писмо обратна разписка на
същата дата.
Възраженията
на ответника, поддържани и пред въззивният съд, че претенцията за заплащане на
неустойка е недоказана, защото ищецът не е изпълнил задължението да предаде
имотите с опис, съгласно изискването на чл. 6, ал. 4 от ЗАЗ, са неоснователни.
Съгласно презумпцията на чл. 6, ал. 5 ЗАЗ (отм. към момента, но действаща при сключване на
договора), при липса на опис за предаване на имота, се
предполага, до доказване на противното, предаването,
респективно - приемането му в надлежно състояние (вр. с чл. 6, ал. 2 и, ал. 3 ЗАЗ). В съдебната практика няма противоречие по въпроса кой
носи доказателствената тежест по оборване на законова презумпция, а именно – това е страната, извличаща изгодни последици от оборване на
презумирания факт. (така съгласно определение
№ 286 от 24.04.2015 г. по т. д. № 2141/2014 г., т. к., І т. о.
на ВКС)
Пред СРС са допуснати гласни доказателства на
ответника във връзка с опровергаване на просочената презумция, от които той се
е отказал и последните са били заличени от съда в последното съдебна заседание
на 11.12.2018 г.
Предвид въведената от закона оборима презумция и
липсата на категорични доказателства за оборването й от ответника, СРС
основателно е приел, че имотите, предмет на арендата, са
предаден в надлежното състояние от ищеца, а липсата на опис не е пречка
арендаторът да реализира фактическа власт върху тях.
На следващо място ответникът не е възразил, че е
налице неизпълнение на задълженията за заплащане на аренда през периода на
действието на договора, но е поддържал, че неизпълнението се дължи на причини,
за които той не отговаря.
Съгласно чл. 81, ал. 1 ЗЗД, длъжникът не отговаря ако
неизпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Като
съобрази доказателствата в производството въззивният съд намира за
неоснователно и недоказано възражението на ответника, че неизпълнението се
дължи на причина, за която той не отговоря и която не може да му се вмени във
вина. Обстоятелства, който да
освобождават ответника от отговорност за заплащане на арендата по договора не
са били установени в производството.
Ответникът
нито твърди, нито доказва изпълнение на задълженията си за заплащане на
арендните вноски по договора, поради което за ищеца е възникнало право да
прекрати договора на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 20, б. в от договора
за аренда.
Въззивният
състав споделя изводите на СРС за неоснователност на възражението, че
ответникът не е уведомен надлежно за изявлението на ищеца за прекратяване на
договорното правоотношение. Това е така, тъй като дори да се приеме, че
изявлението за прекратяване на договора не е получено надлежно от ответника преди завеждане на исковата молба
на адреса на управление на дружеството, в какъвто смисъл са възраженията му в
жалбата, самата искова молба може да бъде възприета като изявление, с което
ищецът упражнява правото си да прекрати договора.
След като договорът за аренда безспорно е прекратен от
ищеца поради неизпълнение на задълженията на ответника за плащане на
договорената аренда, за ищеца е възникнало право да получи уговорената в чл. 19
от договора неустойка при прекратяването му - за две години, считано от
сключване на договора до прекратяването му.
Размерът на неустойката е определен от СРС при
съобразяване уговорената арендна
вноска - по 80 кг. зърно на декар годишно - в натура или в пари - чл. 3 и чл. 4 от договора за аренда. СРС е
взел предвид, че съгласно протокола на ОД „Земеделие“ - Ямбол, средната цена за
килограм зърно е 0, 26 лева по данни от Софийска стокова борса, и е приел иска
за основателен за сумата от 2 420, 20 лв. Въззивният съд не намира основание за
промяна изводите на СРС в частта, в която иска по чл. 92 ЗЗД е уважен до
установения от този съд размер.
Доколкото мотивите на настоящият
състав съвпадат с тези на първоинстанционния съд, решението в оспорената част е постановено при правилно приложение на материалния
и процесуален закон и следва да
бъде потвърдено в тази част. Този извод се налага за решението и в частта, в
която са присъдени разноски в полза на ищеца.
По разноските пред СГС : При горния изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна – ищеца в производството. Тъй като той не претендира
разноски, такива не се присъждат в негова полза.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 130937/03.06.2019
г. на СРС, 42 с-в, по гр. д. № 68414/2018 г., в частта, в която „В.Ф.“
ЕООД, ЕИК ******** е осъден да заплати на Д.С.Г., ЕГН **********, на основание
чл. 92 от ЗЗД сумата от 2 420, 20 лв. - неустойка съгласно чл. 19 от договор за
аренда от 13.08.2014 г. и разноски
по делото.
РЕШЕНИЕ № 130937/03.06.2019
г. на СРС, 42 с-в, по гр. д. № 68414/2018 г. е влязло в сила в частите, в които е отхвърлен
иска с правно основание чл. 30, ал. 1 от
ЗАЗ, предявен от Д.С.Г., ЕГН **********, срещу „В.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******** за
осъждане на ответника да предаде фактическата власт върху недвижими имоти ниви
с идентификатор 69208.6.5 и 69208.52.6, находящи се в землището на с. Стефан
Караджово, поради предаване на имотите в хода на производството, както и в
частта, в която искът за неустойка е отхвърлен за разликата над 2 420, 20 лв.
до пълния претендиран размер от 2 559, 80 лв.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване пред ВКС, но основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.