Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Сливен, 25.02.2021г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН
САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ БЛЕЦОВА
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
при секретаря Кина Иванова,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №18 по описа за
2021 год.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№260052/17.11.2020г. по гр.д.№86/2020г. на Новозагорски районен съд, с което е
осъдено Държавно горско стопанство „Нова Загора“, териториално поделение на
„Югоизточно държавно предприятие“ ДП да заплаща на Т.Р.С. месечно сумата от
463,11лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, в резултат на
претърпяна трудова злополука, изразяваща се в разликата между брутното трудово
възнаграждение, което би получил за периода от 01.12.2019г. до 19.11.2024г. на
длъжността „Ръководител охранителен участък“ в ответното дружество и получената
от него за този период пенсия за инвалидност, считано от 01.12.2019г. до
19.11.2024г. – датата на навършване на 65-годишна възраст, ведно със законната
лихва за всяко закъсняло плащане. С
решението са присъдени разноски на ищеца в размер на 500лв. и ответното
стопанство е осъдено да заплати съответна държавна такса и разноски в общ
размер от 1405,28лв.
Въззивната жалба е подадена от
ответника в първоинстанционното производство - работодателя Държавно горско
стопанство „Нова Загора“, териториално поделение на „Югоизточно държавно
предприятие“ ДП, който обжалва първоинстанционното решение изцяло.
Във въззивната си жалба въззивникът Държавно горско стопанство „Нова Загора“, териториално
поделение на „Югоизточно държавно предприятие“ ДП чрез пълномощника адв. М.П.
посочва, че обжалваното изцяло първоинстанционно решение е неправилно,
незаконосъобразно, поради нарушение на приложимите материалноправни и
процесуалноправни норми и е
необосновано. На първо място въззивникът посочва, че с оглед правното основание
на претенцията на ищеца – чл.49, вр. с чл.45 от ЗЗД, ДГС Нова Загора не е
пасивно материалноправно лигитимирана страна по предявения иск. Посочва, че
държавните предприятия са правоприемници на активите и пасивите на заличените
през 2011г. държавните горски стопанства. В случая правоприемник на
прекратеното ДГС Нова Загора е „Югоизточно държавно предприятие“ ДП, като
териториалните поделения не са юридически лица и не са правоприемници на
прекратените държавни горски стопанства по отменения ЗГ. Поради това счита, че
„Югоизточно държавно предприятие“ ДП е пасивно материалноправно легитимираното
лице, надлежен ответник по иска по чл.49 от ЗЗД, предмет на настоящото дело. На
следващо място счита, че избраното от ищеца средство за защита чрез иск по
чл.49 от ЗЗД е неправилно, тъй като съгласно ТР №45/19.04.1990г. по
гр.д.№33/1989г. на ОСГК на ВС пострадалият работник при условията на чл.200 от КТ не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди
на основание чл.49, вр. 45 от ЗЗД. Поради това искът, избран от ищеца по чл.49
от ЗЗД само на това основание се явява неоснователен. Счита, че изготвения от
районния съд доклад по чл.146 от ГПК и дадените с него указания са непълни и
неточни, като дадената квалификация на иска е неправилна. Счита, че спорът за
периода на действителното проявление на търпените от ищеца вреди е решен със
СПН с влязлото в сила решение по гр.д.№32/2002г. на БАС. Отговорността на
работодателя е ограничена до разликата между получаваното трудово
възнаграждение преди увреждането и размера на отпуснатата пенсия за инвалидност
и по този въпрос има СПН, формирана с решението на БАС. Посочва, че срокът може
да бъде продължаван с толкова време, колкото е необходимо за достигане на
пълния стаж, но не и да бъде присъждано ново обезщетение, с което се нарушава
забраната на чл.297 от ГПК и то би дублирало предходното. Отговорността на
работодателя била лимитирана и относно размера на обезщетението, определен с
влязлото в сила решение на БАС. Отговорността на работодателя по чл.200, ал.3
от КТ не се припокрива с отговорността за непозволено увреждане, а е особена
специфична отговорност, която е и времево ограничена. На последно място
посочва, че под действително получавано трудово възнаграждение следва да се
разбира възнаграждението, получено след приспадане на законно установените
удръжка, т.е. нетното трудово възнаграждение, а не БТВ, на която база е
определено присъденото обезщетение. С оглед изложеното, въззивникът моли съда
да отмени изцяло първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да
отхвърли изцяло исковата претенция. Претендира присъждане на направените по
делото разноски пред двете съдебни инстанции.
С
въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства пред
въззивната инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.2, вр.
с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. въззивника Държавно горско стопанство „Нова Загора“, териториално
поделение на „Югоизточно държавно предприятие“ ДП, редовно призовано, се представлява от процесуален представител по
пълномощие адв. М.П., която поддържа въззивната жалба на изложените в нея
основания и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по
делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на въззиваемия.
В с.з. въззиваемият Т.Р.С., редовно призован, не се явява, представлява се от
процесуален представител по пълномощие адв. Т., която оспорва подадената въззивна жалба като
неоснователна. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като
правилно и законосъобразно. Излага съображения в писмена защита. Претендира
присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно,
а с оглед пълния обхват на обжалването – допустимо.
Във връзка с направените с
въззивната жалба възражения за липса на пасивна материалноправна легитимация на
ответното ДГС – Нова Загора по предявения иск, които са свързани с
допустимостта на предявения иск, а оттам и с допустимостта на постановеното
първоинстанционно решение, следва да се посочи, че въззивният съд ги намира за неоснователни.
На първо място, както съдът
е посочил в определението си по чл.267 от ГПК, във връзка с оплакванията във
въззивната жалба за неправилна правна квалификация на спора и непълен доклад по
чл.146 от ГПК, направени от районния съд, видно от изложеното в исковата молба като фактически
твърдения и отправеното искане, правната
квалификация на ищцовата претенция е иск по чл.200, ал.3 от КТ за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди, в резултат на трудова злополука, предявен срещу работодател. Ответник по иска по чл.200
от КТ е работодателя. Легално определение на понятието работодател в трудовото
право е дадено в пар.1, т.1 от ДР на КТ – „работодател“ е всяко физическо лице,
юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и
икономическо обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация,
стопанство, заведение, домакинство, дружество и др. под./, което самостоятелно
наема работници или служители по трудово правоотношение.
Действително, със ЗГ от
2011г. за управлението на горските територии се създават държавни предприятия,
които са юридически лица /чл.163, ал.1 и ал.2 от ЗГ/ с двустепенна структура:
централно управление и териториални поделения – държавни горски стопанства и
държавни ловни стопанства /чл.164, ал.1 от ЗГ/. Съгласно разпоредбата на
чл.174, ал.1, т.5 и т.6 от ЗГ, териториалните
поделения на държавните предприятия водят от свое име и за своя сметка
съдебни и арбитражни дела и са
работодатели по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на КТ.
От друга страна, съгласно
пар.9, ал.3 от ПЗР на ЗГ, от датата на вписването в търговския регистър на
държавните предприятия по приложение 1 съществуващите към деня на влизане в
сила на закона държавни горски стопанства и държавни ловни стопанства стават
териториални поделения на държавното предприятие, в чийто район на дейност
попадат. Няма спор, че Държавно лесничейство – Нова Загора, правоприемник на
Горско стопанство – Нова Загора, където към момента на трудовата злополука от
23.09.1996г. е работил ищеца С., с изменението на ЗГ /отм./ от 2008г. става ДГС
– Нова Загора, а по силата на цитираната
разпоредба става териториално поделение на „Югоизточно
държавно предприятие“ ДП. Съгласно изричната разпоредба на пар.13 от ПЗР на ЗГ,
трудовите правоотношения на работниците и служителите в съществуващите към деня
на влизане в сила на закона държавни горски стопанства и държавни ловни
стопанства се уреждат по реда на чл.123 от КТ и преминават на работа в
съответните териториални поделения на държавните предприятия.
Следователно, с оглед подробно посочената нормативна
уредба, характера на спора – трудовоправен
и вида на иска – чл.200, ал.3 от КТ, то работодател по смисъла на пор.1, т.1 от
ДР на КТ, вр. с чл.174, ал.1, т.6 от ЗГ, вр. пар.13 от ПЗР на ЗГ е именно
Държавно горско стопанство „Нова Загора“, а не ДП „Югоизточно държавно
предприятие“. Следователно Държавно горско стопанство „Нова Загора“ е надлежен
ответник по иска по чл.200, ал.3 от КТ за ангажиране на имуществената
отговорност на работодателя за вреди, причинени на работника в резултат на
трудова злополука, с какъвто категорично е сезиран първоинстанционният съд.
Следва да се посочи, че правната квалификация на иска
се дава от съда, разглеждащ спора, въз основа на изложените в исковата молба
фактически и правни твърдения и отправените до съда искания. Посочената от
страната правна квалификация не обвързва по никакъв начин съда. Ирелевантно за
квалифициране на спора е посочената в антентната част на исковата молба
квалификация по чл.49 от ЗЗД. В исковата молба няма абсолютно никакви
твърдения, нито искания, които да дават основание претенцията да се квалифицира
по чл.49 от ЗЗД. Първоинстанционният съд с определението си по чл.146 от ГПК от
26.06.2020г. правилно е квалифицирал предявения иск като такъв по чл.200, ал.3
от КТ.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху обжалваното първоинстанционно
решение, в рамките на въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния и въззивния съд доказателства, намира, че обжалваното
решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, правилно е
дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца
накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са
направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в
производството.
Новозагорският районен съд
е бил сезиран с предявен от Т.Р.С. против Държавно
горско стопанство „Нова Загора“, териториално поделение на „Югоизточно държавно
предприятие“ ДП иск
за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука от
23.09.1996г., изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което
би получавал ищеца на длъжността, която е заемал към момента на злополуката и
получаваната от него инвалидна пенсия за периода от 01.12.2019г. до
19.11.2024г. в размер на 27632,19лв., плащано периодично от по 463,11лв.
месечно, с оглед изменението на исковата претенция, допуснато от съда с
протоколно определение от 22.12.2020г. по гр.д.№86/2020г. на НЗРС, ведно със
законната лихва върху всяко закъсняло плащане, намиращ правното си основание в
чл.200, ал.3 от КТ.
Както
вече бе посочено, въззивният състав въз основа на изложеното в исковата молба
като фактически твърдения и отправеното искане, е квалифицирал ищцовата
претенция по чл.200, ал.3 от КТ за ангажиране на имуществената отговорност на
работодателя за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, в резултат на
трудова злополука.
Първоинстанционният съд с определението си по чл.146
от ГПК от 26.06.2020г. правилно е квалифицирал предявения иск като такъв по
чл.200, ал.3 от КТ, посочил е кои обстоятелства са установени и е разпределил
доказателствената тежест. Нарушения в тази насока въззивният съд не констатира.
Едва в постановеното и атакувано съдебно решение при посочване на правната
квалификация районният съд неправилно е посочил чл.49 от ЗЗД, вр. с чл.200,
ал.3 от КТ, но при формиране на правните изводи се е водил изцяло от исковата
претенция за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от трудова
злополука.
Поради това неоснователно е и второто възражение на
въззивиника за изначална неоснователност на исковата претенция, заявена по
чл.49 от ЗЗД, вместо по чл.200 от КТ. Както бе посочено въз основа на
твърденията и исканията категоричен е извода за заявена претенция по чл.200 от КТ, каквато е и разгледана от първоинстанционния съд.
Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 от КТ,
работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална
болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работник или служител,
независимо от това дали орган на работодателя или негов работник или служител
има вина за настъпването им.
За да възникне отговорността на работодателя за
обезщетяване на вреди, настъпили вследствие на трудова злополука или
професионална болест е необходимо да са налице следните кумулативни
предпоставки: 1. наличие на трудово правоотношение между страните; 2. увреждане
на здравето на работника, настъпило в резултат на трудова злополука,
приравнените на нея случаи или на професионално заболяване – временна или
трайна неработоспособност или смърт; 3. наличие на претърпени вреди –
имуществени и неимуществени и 4. причинна връзка между трудовата злополука или
професионалното заболяване и настъпилите вреди за пострадалия работник.
В случая между страните не се спори по отношение на
обстоятелството, че ищецът Т.Р.С. е работил по трудово
правоотношение в Горско стопанство – Нова Загора като „ръководител охранителен
участък“ към момента на злополуката – 23.09.1996г. Както по-горе бе подробно посочено, ответното Държавно горско стопанство „Нова Загора“, териториално
поделение на „Югоизточно държавно предприятие“ ДП, в резултат на редица
изменения в нормативната уредба, към момента се явява правоприемник и
работодател на ищеца по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на КТ.
Между страните не се спори
относно факта на трудова злополука от 23.09.1996г. - ПТП, в резултат на която С.
е получил тежка фрактура в горната част на лявата подбедрица, поради което
последвала ампутация на долният му крайник. Не се спори, че в резултат на
увреждането на С. е определена трайна неработоспособност от 80% пожизнено с нарочно решение на ТЕЛК.
На основание чл.78 от КСО
на Т.Р.С. е отпусната пенсия за
инвалидност, поради трудова злополука.
Във връзка с възраженията
на въззивника за наличие на СПН с оглед постановеното решение по
гр.д.№32/2002г. на БАС, следва да се посочи следното:
С Решение от 12.07.2002г. по
гр.д.№32/2002г. на БАС, оставено в сила с Решение №253/17.02.2005г. по
гр.д.№3558/2002г. на ВКС, „Държавно лесничейство” гр.Нова Загора /чийто
правоприемник е настоящия ответник/ е осъдено да заплаща на Т.Р.С. месечно сумата 70,71лв., представляваща
имуществени вреди в резултат на трудова злополука, изразяващи се в разликата между
получаваното от него БТВ към момента на злополуката и получаваната от него
инвалидна пенсия, считано от 01.04.1998г.
до навършване на 60-годишна възраст, ведно със законната лихва върху всяко
закъсняло плащане. В мотивите на решението е посочено, че крайния срок –
60-год. възраст е пенсионната възраст за ищеца С..
За да е налице СПН е необходим пълен
идентитет в страните и предмета на делото. Безспорно в случая се касае за
съвпадане на страните, в т.ч. правоприемника на ответната страна,
квалификацията на иска и фактическите обстоятелства на претенцията.
Единствената разлика е в периода на претенцията, която обаче е съществена и
изключва настоящия спор от обективните предели на СПН на Решението на БАС по
гр.д.№32/2002г. Периодът, за който е произнасянето на съда е от 01.04.1998г. до
навършване 60-годишна възраст от Т.С.,
т.е. до 19.11.2019г. Настоящата искова претенция е за периода от 01.12.2019г.
до 19.11.2024г., т.е. до навършване на 65-годишна възраст на С.. Следователно
исковият период е различен. Тъй като силата на пресъдено нещо се установява само относно предявената част от
спорното право, на която и съответства предмета на решението, то в случая ищецът е изложил нови
фактическите обстоятелства, от които според него възниква спорното материално
право, както и искането си към съда, поради което е налице нова
самостоятелна претенция за присъждане на този размер на претендираното вземане,
за което се търси защита.
По въпроса дали с решението си БАС е
обезщетил всички имуществени вреди на С., в т.ч. и тези, заявени с настоящата
искова претенция, следва да се отбележи следното:
Имуществената отговорност
на работодателя може да бъде ангажирана за обезщетяване на пропуснати ползи от
разлика над получаваната инвалидна пенсия до придобиване на право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от КСО – чл. 200, ал. 3 от КТ. Крайният
срок, в който може да се претендира разлика между заплащането преди
непозволеното увреждане трудово възнаграждение и отпуснатата след това пенсия е
до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за осигурителен стаж
и възраст, като този срок може да бъде продължен най-много с толкова време,
колкото би било необходимо за достигане на определената сума /точки/ от
възрастта и осигурителния стаж по чл. 68 КСО. Това е така, защото именно поради
увреждането от професионалното му заболяване или трудовата злополука работникът
е лишен от възможността да работи до навършване на посочената възраст и търпи
имуществени вреди от лишаването му от тази възможност. Това е крайният момент,
до който може да търси имуществени вреди от разлика над получаваната пенсия по общественото
осигуряване. Т. е задължителното указание за съдилищата, дадено с Постановление
№ 4/75 г. от 30.10.1975 г. на Пленума на ВС, т.6.
Съгласно Решение №227/21.11.2013г. по
гр.д.№1848/2013г., ІІІ г.о на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, когато
е уважен иск за причинени имуществени вреди изразяващи се в разликата между
средно получаваното трудово възнаграждение и размера на отпуснатата пенсия по
инвалидност за периода от датата на увреждане до навършване на възраст за
пенсиониране за осигурителен стаж и възраст и към последната дата увреденият не
отговаря на новите изисквания за придобиването на право на пенсия, то следва да
се приеме, че той не е получил пълно
обезщетяване на причинените му вреди, представляващи пряка и непосредствена
последица от увреждането. Ако то не беше настъпило, увреденият би продължил да
работи до навършване на съответната възраст и изпълнението на изискването за
осигурителен стаж, а след изменението на чл.328, т.10 КТ от 2012г., с което
отпадна възможността на работодателя да прекрати трудовия договор на работника
при придобиване право на пенсия, той би имал възможност да работи и повече. В
съответствие с чл.46 ал.2 ЗНА следва да се приеме,че срокът на дължимото
обезщетение трябва да продължи съобразно законодателните изменения към момента
на изтичане на срока на първоначалното обезщетение, свързан с придобиването на
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст преди увеличението им, до
навършване на увеличената възраст и осигурителен стаж за пенсиониране, предвидени
в закона, към същия момент.
В случая, произнасянето на БАС е до 60-годишна възраст
на С., но с измененията в КСО, това не е възрастта при която той придобива
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както е приел в решаващите си
мотиви БАС. Тя е се увеличила, като в случая, въззивният съд на база
действащите към момента правила в чл.68 от КСО за придобиване право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст, при липса на изрични данни относно трудовия
стаж на ищеца, но съобразявайки момента на увреждането, настъпилата
неработоспособност и установения от вещото лице факт, че същият не работи,
счита, че той би придобил правото на този вид пенсия при условията не на чл.68,
ал.1 и ал.2 от КСО /тъй като няма да има 40 години трудов стаж/, а при условията
на чл.68, ал.3 от КСО - ако има поне 15г. трудов стаж на 67-годишна възраст.
При това положение, тъй като исковата претенция е предявена за срок до
навършване на 65-годишна възраст, с оглед диспозитивното начало на процеса
съдът намира претенцията за напълно допустима, необхваната от СПН на посоченото
решение на БАС и преди крайния момент за прекратяване на правото му на
обезщетение по чл.200, ал.3 от КТ.
Както бе посочено, определеното с въпросното решение
обезщетение не обезщетява в пълна степен причинените на ищеца в резултат на
трудовата злополука имуществени вреди, изразяващи в разликата между трудовото
възнаграждение, което би получавал на длъжността и получаваната от него пенсия
за инвалидност. По отношение размера на дължимото за процесния период от
01.12.2019г. до 19.11.2024г. обезщетение, районният съд правилно го е определил
с помощта на вещо лице, като въззивният съд споделя процедирането за база да се
вземе БТВ, а не нетното т. за длъжността. Именно БТВ се дължи от работодателя
на работника и по силата на чл.245 от КТ, на негова база се определят дължимите
обезщетения по трудовото правоотношение. Данъците и вноските за социално
осигуряване, които са в тежест на работника, се определят на база брутното му
трудово възнаграждение, но се удържат от него едва при плащането му. Така и при
обезщетението по чл.200 от КТ, ако са предвидени публични задължения, то те ще
се удържат при изплащане на обезщетението. В тази насока е установената съдебна
практика.
Тъй като се касае за обезщетяване на бъдещи вреди –
пропусната полза, изразяваща се в разликата между трудовото възнаграждение и
получаваната пенсия за инвалидност до момента на настъпване на
правопрекратяващото обстоятелство – придобиване на право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, то правилно обезщетението за действително
претърпените и необезщетени вреди е присъдено от първоинстанционния съд
периодично в размер на 463,11лв. месечно, съгласно първия вариант от
заключението на вещото лице.
С оглед изложеното, съдът намира исковата претенция за
основателна и доказана в пълния претендиран /след допуснатото от районния съда
изменение/ размер от 463,11лв. месечно за периода от 01.12.2019г. до
19.11.2024г.
Правилно и законосъобразно районният съд на основание
чл.86 от ЗЗД е присъдил върху главницата обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху всяко просрочено плащане.
Щом като районният съд е
достигнал до същите крайните правни изводи, въззивната жалба се явява
неоснователна, а атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като
правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора,
правилно районният съд е присъдил на ищеца
направените от него в първоинстанционното производство разноски.
Правилно, на основание
чл.78, ал.6 от ГПК ответника е осъден да заплати в полза на съдебната власт
съответната държавна такса и разноски за вещо лице.
По отношение на разноските,
направени във въззивната фаза на производството:
С оглед изхода на
въззивното обжалване – неоснователността на подадената въззивна жалба,
въззивникът следва да понесе своите разноски, така, както ги е направил и да
заплати на въззиваемия сторените от него разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в доказания размер от 1364лв. В тази насока процесуалният
представител на въззивника е направил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за
прекомерност, което съдът намира за неоснователно. Възнаграждението, заплатено
на адв. Т. е в минималния размер, определен по реда на чл.7, ал.2, т. 4 от
Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и като т.
следва да се присъди изцяло.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №260052 от 17.11.2020г.,
постановено по гр.д. №86/2020г. по описа на Новозагорски районен съд.
ОСЪЖДА Държавно горско стопанство
„Нова Загора“, ТП на „Югоизточно държавно предприятие“ ДП, ****************,
със седалище и адрес на управление: гр. Нова Загора, ул. „Петко Енев“ №73 да заплати на Т.Р.С. с ЕГН ********** *** сумата от 1364 лева, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при условията
на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.