РЕШЕНИЕ
гр.София,
20.07.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на четвърти
февруари през две хиляди двадесет и първа в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Димитър Ковачев
при секретаря
Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като
разгледа докладваното от съдията-докладчик в.гр.дело N: 13 676 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 47 802 от 21.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 89 981/2017 г. по описа
на СРС, I ГО, 29 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК,
че К.А.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****сумата от 28,44 лева – цена
за дялово разпределение за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от 22.06.2017 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК на 04.07.2017 г. по ч.гр.д.№ 40 649/2017 г. на СРС, ГО, 29 състав,
като в останалата му част – за разликата над сумата 28,44 лева до пълния
предявен размер от 40,68 лева за периода: м.05.2012 г. – м.04.2014 г. искът с
правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ,
както и искът с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.86 ЗЗД за сумата от
8,78 лева, представляваща обезще-тение за забава в размер на законната лихва върху
задължението за дялово разпределение за периода: 15.08.2013 г. – 14.06.2017 г. са
отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт К.А.К. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
215,63 лева – разноски за исковото производство и сумата 43,13 лева – разноски
за заповедното производство по ч.гр.д.№ 40 649/2017 г. на СРС, ГО, 29 състав, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да му
заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 191,89 лева – разноски за исковото
производство и сумата 127,92 лева – разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 40
649/2017 г. на СРС, ГО, 29 състав.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са отхвърлени
като неоснова-телни предявените искове за главница за дялово разпределение за
разликата над 28,44 лева до заявения размер от 49,68 лева за периода: м.05.2012
г. – м.04.2014 г. и за обезщетението за забава върху главното вземане в размер
от 8,78 лева за времето от 15.08.2013 г. до 14.06.2017 г. е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата се поддържа,
че атакуваното решение в тази му част е неправилно, постановено при нарушение
на материал-ния закон и че е неоснователно. Наведени са съображения, че в
раздел VІІ от влезлите в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.”
ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, в сила от
13.02.2008 г. – „Заплащане на ТЕ”, чл.32, ал.1 е предвиден редът и срокът, в
който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а
именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, като в
този смисъл, задължението на ответника за заплащане на дължимите се от него
суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края
на текущия месец, следващ месеца на доставката на ТЕ, след изтичането на
последния ден от който същият е изпаднал в забава.
Посочено е и че съгласно чл.22, ал.2 от Общите условия
клиентите заплащат на про-
давача стойността на услугата „дялово разпределение”, извършена от избрания
от тях търго-вец и че част от претендираната сума, представляваща стойността на
тази услуга, е дължима по издадени от „Т.С.” ЕАД във връзка с потреблението на
топлинна енергия от клиента през процесния период. Сочи се и че сумата по
претендираните лихви върху глав-ницата за процесния период е начислена до
датата на изготвяне на извлечението от сметки, представено по делото и по този начин
е определена крайната цена на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД. Релевирани са доводи, че
следва да се обърне внимание и че сумата за главницата е фактури-рана в
съответствие с договорните задължения между „Т.С.” ЕАД и фирмата за дялово
разпределение, както и че СРС не е отчел обстоятелството, че самото издаване на
фактура за предоставена услуга „дялово разпределение”, както и качването й в
сайта на дру-жеството им представлява покана до длъжниците за заплащане на
задължението.
Моли въззивния съд да отмени решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част, като му се присъдят и направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграж-дение.
Ответникът по тази жалба
– К.А.К.,***
в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подал отговор на същата, в който е оспорил
жалбата, поддържайки, че не приема изложените в нея мотиви, като счита за
неправилни и противоречащи на материалния закон. Инвокират се съображения, че
давността за тези вземания е тригодишна и част от заявената с исковата молба
сума е погасена по давност съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД; че удължаването на
погасителната давност е забранено с императивната норма на чл.113 ЗЗД, като в
случай, че се допусне ищецът да фактурира сумите, когато си поиска, се стига до
абсурда да се фактурират суми хипотетично и след 5 или 10 години, съотв., че е
безспорно, че задълженията са възник-нали с приключването на месеца, в който
енергията е била доставена и давността тече от следващия месец.
Претендира въззивната
жалба на ищеца да бъде оставена без уважение, като им се присъдят направените
по делото разноски.
Срещу първоинстанционното решение
в частта, в която е уважен предявеният иск по и на основание чл.422, ал.1 ГПК е прието
за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 28,44 лева –
цена за дялово разпределение за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. е депозирана
насрещна въззивна жалба от ответника К.А.К.,***, с доводи за неправилност и незаконосъобразност
на атакувания съдебен акт в тази му част. Жалбоподателят не приема изложените
от СРС мотиви, на които е обосновал решението си в обжалваната от него част и
счита същите за неправилни, поради допуснато нарушение на материалния закон и
съществени процесуални правила, както и поради липса на достатъчно убедителни
доказателства, които да обосновават извод у съда за дължимост на сумите –
предмет на делото, както по основание, така и по размер. Оспорва, че по делото
е доказано, че ответникът е страна по облигационно правоотношение по продажба
на топлинна енергия, възникнало по силата на правото на собственост върху
топлоснабдения имот, пред-вид това, че ищецът не е представил титул за
собственост, а правото на собственост се доказва само с надлежен документ – нотариален
акт или договор за покупко-продажба, с оглед на което като е приел това
обстоятелство за доказано СРС е не е съобразил нормата на чл.154 ГПК. Релевират
се оплаквания и че първоинстанционният съд неправилно е осъдил ответника да
заплати суми за дялово разпределение, след като такова не е водено от ищеца; че
вземането за „дялово разпределение” има договорен характер, но в случая не е
доказано основанието на претенцията, както и че тези услуги са извършени от
ищеца, вкл. и с оглед данните от ССЕ, че за периода: м.05.2013 г. – м.04.2016
г. не е извършено разпределение на топлоенергия в имота на ответника, като няма
консумация на топла вода и отопление, но е изготвен отчет за парти-дата.
Моли съда да отмени решението на
първоинстанционния съд в атакуваната от К.А.К. част и да му се присъдят
направените по делото разноски.
Ответникът по тази жалба
– „Т.С.” ЕАД,
*** в срока по чл.263, ал.3 ГПК е подал отговор. С допълнителна молба оспорва жалбата.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД не
е взело
становище по
жалбите.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалба са допустими – същите са подадени от
легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК и чл.263, ал.2 ГПК срещу
подлежащ на въззивно обжал-ване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, като по
отношение на същото не намира приложение нито едно от изключенията, визирани в
ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на
решението с оглед изложените в жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно и субективно кумулативно
съедине-ни положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление вх.№ 3046965/22.06.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу К.А.К.,
ЕГН ********** за сумите: 40,68 лева – цена за дялово разпределение
на топлинна енергия за периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2016 г. и 8,78 лева – лихва за
забава върху същата за времето от 15.08.2013 г. до 14.06.2017 г. относно имот –
апартамент № 64, находящ се в гр. София, ж.к.„*****,
абонатен № 273007. На 04.07.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 40 649/2017 г. по описа на СРС, ГО,
29 състав срещу посоченото лице за предявените суми, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 22.06.2017 г. до изплащането й, като на заявителя
са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 75,00
лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 15.11.2017 г. е депозирано възражение от длъжника К.А.К. по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока
по чл.415, ал.1 ГПК – на 22.12.2017 г., ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника К.А.К. главно и акцесорно вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата
на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители на
топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в §1,
т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ за битови
нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител го-реща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна-та енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице е
задъл-жено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия на топлоснаб-дения обект и таксата за дялово разпределение, респ. то
встъпва в облигационни правоотноше-ния с ищцовото дружество – топлопреносно
предприятие.
В
производството не е спорно обстоятелството, че
сградата, в която се намира процес-ният апартамент в исковия период е
топлоснабдена, като от ангажираните по делото доказа-телства съдебният състав
намира, че е доказан и фактът, че ответникът е собственик на апартамент № 64 в
същия период. Освен с документи, удостоверяващи съответния титул на
собственост, няма правна пречка и ограничение наличието на това обстоятелство
да се устано-вява и с други доказателства, както и със съдебни или извънсъдебни
признания. Подписаният от ответника списък
на етажни собственици към протокола от Общото събрание на етажната собственост
в гр.София, ж.к.”*****” от 15.10.2001 г., авторството на който не е оспорено от
страна на същия, по своята правна същност
безспорно представлява извънсъ-дебно признание от страна на К.А.К., че е носител на правото на собстве-ност върху процесния имот. Със същия акт г-н К. е декларирал и наличието на отопли-телни тела в имота му, който е с
абонатен № 073007. Извънсъдебно признание, че ответникът е собственик на ап.64,
находящ се в гр.София, ж.к.”*****”, се съдържа и в подписания от К.А.К. списък
на апартаментите в тази жилищна сграда от 13.03.1987 г., неоспорен в процеса. Ангажираните
доказателства във връзка с правото на соб-ственост на К.А.К. върху процесния апартамент са несъмнено устано-вени, достоверни са и са в
такава връзка, че установяват без съмнение осъществяването на визирания главен
факт в обективната действителност и изключват друг правен извод по този въпрос.
Пред първоинстанционния съд ответникът нито е поддържал,
нито е ангажирал дока-зателства, че след закупуването на имота същият се е
разпоредил с него или че валидно е учредил ограничено вещно право на ползване в
полза на трето лице. Като собственик на процесния имот в исковия
период от м.05.2012 г. до м.04.2016 г. К.А.К. има качеството на потребител/клиент на
топлинна енергия.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на догово-ра. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени
с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. и
Общите
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „19 минути“ и вестник
„24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с
предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и не установява да е
упражнил това негово право срещу Общите условия на „Топло-фикация София“ ЕАД от
2008 г. и 2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е
приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл. 150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна
практика, обекти-вирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на
ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Във
връзка с разглеждания въпрос, следва да се посочи и че по силата на нормата на
чл.153, ал.6 ЗЕ потребителите в сграда - етажна собственост, а след измененията
от ДВ бр.54/ 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. –
клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си, остават потребители/клиенти на топ-линната
енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020
г., но регламентираща отношенията между страните в исковия период/.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г.
дяловото разпре-деление на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
по реда на чл.61 и сл. от На-редбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността
на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите
заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от
клиентите търговец – ОУ 2014 г./, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово
разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2008 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово
разпределение“ се опре-деля от продавача и се обявява по подходящ начин на
купувача, а в тази на чл.36, ал.2 от Об-щите условия 2014 г. – че редът и
начинът на заплащане на услугата се определя от прода-вача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ
начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържа-нието
на договора за продажба на топлинна енергия между съконтрагентите по него,
който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид изложеното ищецът се
легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран да получи
цената на извършваната услуга „дялово разпределение“, като съгласно данните от
изслушаната съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице В.С.за процесния
период плащане на същата не е налице извършвано от страна на потре-бителя. За
да се произнесе по въпроса относно размера на това вземане за времето от м.05. 2014
г. – м.04.2016 г., настоящата инстанция съобрази неоспореното в тази част заключение
на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която начислената на ответника
стой-ност за дялово разпределение е в размер на 28,44 лева.
Неоснователни са инвокираните от жалбоподателя „Т.С.“ ЕАД доводи във
връзка с претенцията по чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 149 ЗЕ относно заявеното главно
вземане за услугата „дялово разпределение“ за времето: м.05.
2012 г. - м.04.2014 г. в размер на 12,24
лева.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05. 2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки
и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен
правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плаща-ния са с еднакъв или различен размер.
Клаузата на чл.32, ал.1 от раздел VІІ от Общите условия
за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008 г., касае само редът и
срокът за запла-щане на топлинна енергия, но не и на стойността на услугата за
дялово разпределение. При липсата на договорен падеж и
като последица от това – настъпване на изискуемост на взема-нето след покана,
съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД, каквато по делото не е представена,
давността е започнала да тече от датата на възникване на задължението, а тази
дата в случая е първият ден след изтичане на месеца, в който е осъществена
услугата. За вземането за главни-цата относно цената на услуга за дялово
разпределение за м.05.2012 г. тригодишната погаси-телна давност е започнала да
тече на 01.06.2012 г. и е изтекла на 01.06.2015 г., съотв. тази по отношение на
главницата за м.04.2014 г. – тече от 01.05.2014 г. и е изтекла на 01.05.2017 г.
– преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Доказателства по чл.115 ЗЗД и чл.116 ЗЗД за спиране и/или прекъсване теченето
на погасителната давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД относно вземанията за визирания
период в производството не са ангажирани от страна на топлопреносното
дружество.
Фактът на издаването на фактури за стойността на услугата
от страна на „Т.С.” ЕАД не попада в
приложното поле на разпоредбата чл.116 ЗЗД и сам по себе си не установява нов падеж
на периодичните задължения за престиране на последната. Фактури-те са
едностранно издадени от ищеца и касаят задължения, които са възникнали,
съответно станали изискуеми в предходен момент, като липсват и доказателства за
тяхното връчване на ответника/довеждане до знанието му преди образуване на
заповедното производство.
До посочената
сума от 28,44 лева за времето от м.05.2014 г. до м.04.2016 искът по чл. 422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ, касаещ главницата за дялово разп-ределение
се явява доказан по основание и размер и подлежи на уважаване, а в останалата й
част – претенцията е неоснователна, с оглед на което като правилно – решението на СРС по отношение на този иск трябва да
бъде потвърдено изцяло.
Неотносими към
въпроса за дължимостта на задължението за услугата „дялово разп-ределение“ са доводите
на жалбоподателя-ответник, че съгласно изслушаната съдебна експер-тиза в
периода: м.05.2013 г. – м.04.2016 г. в имота на ответника няма консумация на
топла вода и отопление. Дори и да е прекратил топлоподаването към
отоплителните тела в имота му след м.05.2013 г. К.А.К. в съответствие с новелата на чл.153, ал.6 ЗЕ е останал клиент
на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела
в общите части на сградата, което обективно предпоставя обслужване на
партидата му като клиент, отчет и разпределение на доставяната в етажната
собственост топлинна енергия между отделните абонати.
По отношение на претенцията по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относ-но главницата за стойността
на дялово разпределение, заявена в размер от 8,78 лева за периода от 15.08.2013
г. до 14.06.2017 г., решаващият състав на СГС намира, че не са налице предпос-тавките
за ангажиране на отговорността на ответника по нея. Съгласно разпоредбата на
чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият
казус относно престирането на цената на услугата „дялово разпределение”,
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Поканата за
заплащане има значение за определяне на началния момент, от който длъжникът
изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната
лихва върху дължимата се като главница сумата. До приключване на производството
пред първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало дока-зателства
за връчването на ответника на такава покана относно заплащането на услугата за
дялово разпределение, съобразно което последният не е изпаднал в забава и не
дължи на „Т.С.” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно това задължение до
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
С оглед формирания от съда
извод, че в полза на ищеца не е възникнало вземане за обезщетение за забава
върху стойността на вземането за дялово разпределение, обжалваното решение в
частта, в която искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е
отхвърлен за сумата 8,78 лева и период: 15.08.2013 г. – 14.06.2017 г. е правилно и
трябва да бъде пот-върдено.
С
оглед изхода на спора пред въззивния съд,
а именно: неоснователност на
жалбите и на двете страни, разноски по делото на същите не се дължат.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение
№ 47 802 от 21.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 89 981/2017 г. по описа на
СРС, I ГО, 29 състав.
Решението е постановено при участието на трето
лице – помагач на страната на ище-ца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.