№ 666
гр. Русе, 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Василена В. Жекова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20244520104688 по описа за 2024 година
И. А. И. заявява, че считано от 17.07.2001г. изпълнява длъжността полицай в Отдел
„*******“. През годините заемал различни длъжности в структурата на *****. На
18.01.2019г., след спечелен конкурс, бил назначен на длъжност „*******“ в сектор
„********“ към Отдел „********“ при ******** – Русе, с място на изпълнение ******. През
м.януари 2020г. бил преназначен на длъжност „*******“, а две години по-късно – на
длъжност „******* *******“ с месторабота ******.
На 08.06.2023г., със Заповед №***** на Директора на ******** – Русе, ищецът бил
командирован по реда на чл.181а, ал.2 З*****, да изпълнява служебните си задължения в
******. Същият ден работодателят превел по банковата му сметка 10 лева с основание:
„заплати“.
На 01.12.2023г. поради отпадане необходимостта от командироване, И. И. бил
преназначен за постоянно в ******, но ответникът не му изплатил дневни и пътни пари за
периода на командироване, чиито размер ищецът счита, че следва да се определи по реда на
Наредбата за командировките в страната, приета с ПМС №72/30.12.1986г.
Поддържа, че Наредбата е приложима, тъй като З***** указвал само правото на
служителя, освен брутното си трудово възнаграждение, да получи пътни и дневни пари, без
да уточнява условията, реда и техния размер, които се уреждали с акт на Министерския
съвет.
Според чл.4 от Наредбата за времето на командировка, командирования имал право
да получи освен брутното си трудово възнаграждение и командировъчни пари при условия и
размери, определени в чл.19: 40 лева, когато командирования остава да нощува в мястото на
командировката и половината от тази сума, когато не нощува в мястото на командировката.
1
Тъй като ищецът не оставал да нощува в мястото на командировка, счита, че е следвало да
получи дневни пари в размер на 20 лева за всеки ден от периода на командироване.
Молителят твърди, че от м.юни 2023г. до м.деке*****и 2023г. ежедневно се
придвижвал от гр.**** до гр.****, поради което претендира пътни пари. Пояснява, че
работното му време започвало в 08.00 часа и поради липса на подходящ обществен
транспорт се придвижвал с личното си МПС – лек автомобил „Ауди А4“. Разходните норми,
определени от производителя на моторното превозно средство за комбиниран режим на
движение възлизали на 5.5л/100км. При 24 км. разстояние от гр.**** до гр.**** в една
посока, за всеки работен ден изминавал 48 км. За период от 121 работни дни изразходвал 326
литра гориво, при цена 2.60 за литър. Поради това претендира сумата 849 лева – пътни пари.
На 26.03.2024г. ищецът подал заявление до Директора на ******* – Русе с искане да
му бъдат изплатени дневни и пътни за периода 08.06.2023г. – 01.12.2023г., но до настоящия
момент претенцията му не била удовлетворена.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ****** на ***** – Русе да му
заплати сумата 2919 лева – възнаграждение за дневни и пътни пари, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 20.08.2024г. до окончателното й изплащане.
Претендира разноски по делото.
В срока по чл.131 от ГПК, ответникът – ******** – Русе е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на претенцията.
Не оспорва обстоятелството, че в периода 08.06.2023г. – 01.12.2023г. ищецът е бил
командирован със Заповед №*****/2023г. в ******. В този интервал от време ст.******* И.
И. ползвал 21 дни платен годишен отпуск.
Заявява, че секторът към отдел „********“ при ******** – Русе, в който ищецът
изпълнявал служебните си задължения е един – „******** ****** – ****** и обхваща
района на ****** и ******. Счита, че в случая не е налице промяна на мястото на работа
(местоизпълнение на задълженията), тъй като ****** и ****** са в един сектор към отдел
„********“. Поддържа, че заповедта за командироване е основана на чл.181а, ал.2 З*****,
но не е налице промяна на мястото на работа. Поради това и с оглед характера и
предназначението на командировъчните плащания – възстановяване допълнителните и по-
големи разходи, свързани с пребиваване на командирования в друго населено място счита,
че претендираната сума е недължима.
Предвид факта, че ищецът е с постоянен адрес в гр.**** и настоящ адрес в гр.Русе,
намира за нелогично твърдението, че ежедневно се е придвижвал от гр.**** до гр.****. В
тази връзка сочи, че почти цялата му служба е протекла в ******, с изключение на времето
(период от няколко месеца), през което е бил ******* в ******. Отбелязва и факта, че ако
ищецът всеки ден е пътувал от гр.Русе до местоизпълнението на служебните си задължения
в гр.****, то за спорния период е спестил средства, тъй като вместо да пътува 50 – 60 км. до
гр.**** е пътувал 25 – 30 км. до гр.****, още повече, че настоящият му адрес е в мястото на
командироване.
По изложените съображения моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по
2
вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа
страна, следното:
От 2001г. до настоящия момент И. А. И. е служител на ******** – Русе, като в
годините заемал различни длъжности в структурата на *****, а именно: през 2019г. е
назначен на длъжност „*******“ в сектор „********“ към Отдел „********“ при ******** –
Русе, с място на изпълнение ******; през м.януари 2020г. е преназначен на длъжност
„*******“; две години по-късно – на длъжност „******* *******“ с месторабота ******
(Заповед №**********г.); на 01.12.2023г. е преназначен на длъжност „******* *******“ в
******, сектор „******** – ****** и ******“ към отдел „********“ при *** на ***** – Русе
(Заповед №*********г.).
Не се оспорва факта, че в периода 08.06.2023г. – 01.12.2023г. е бил командирован със
Заповед №*****/2023г. в ******, а на 01.12.2023г. е назначен на длъжност „*******
*******“ в ******, в сектор „******** – ****** и ******“ към отдел „********“ при *** на
***** – Русе.
Ищецът е собственик на недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с
идентификатор ******* с административен адрес: гр.Русе, ********. Според удостоверение,
издадено от ЕС с адрес: гр.Русе, *********, И. И. – собственик на апартамент 1 в сградата е
вписан като единствен обитател на самостоятелния обект и е внесъл дължимите за периода
01.01.2023г. – 31.12.2023г. месечни такси за управление и поддръжка на общите части.
С приетата по делото справка от НБД „Население“ се установява, че от 04.10.2017г.
ищецът е с постоянен адрес в гр.****, а от м.февруари 2024г. – с настоящ адрес в гр.Русе.
Съгласно удостоверение за промени на настоящ адрес, И. А. И. е с настоящ адрес в гр.Русе
от 29.10.2021г., като на посочената дата е вписан адрес: гр.Русе, *********, вх.1, ет.3, а на
19.02.2024г. – адрес: гр.Русе, ********.
Ангажирани са писмени доказателства относно техническите характеристики на лек
автомобил „Ауди А4“, от които е видно, че комбинирания разход гориво е 5.5 л/100км, както
и разписания на различни видове транспорт по дестинация гр.Русе – гр.****.
В хода на производството са приети документи за извършени плащания на
бензиностанции на „Лукойл България“ в процесния период, оспорени от ответника с мотива,
че същите не съдържат реквизитите присъщи на касов бон (фискален бон). При внимателен
преглед на касовите бележки, работодателят констатирал, че гориво е зареждано на
бензиностанции в гр.Русе през почивни дни или по време, в което служителят е ползвал
платен годишен отпуск, както и в часове, в които се предполага, че ищецът е следвало да е
на работното си място в гр.****.
Е. С. В. – колега на ищеца поддържа, че в периода на командироване И. И. се
придвижвал от гр.Русе (местоживеенето му) до гр.**** (мястото на командироване) с
личния си лек автомобил, марка „Ауди А4“. От началото на 2024г. започнал да пътува с
колегите си.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум съдът
квалифицира правно предявения иск по чл.181а, ал.3 З*****.
3
Разпоредбата на чл.181а от З*****, на която ищецът се позовава, предвижда
възможност при възникнала служебна необходимост служителите на ***** да бъдат
командировани временно да изпълняват задълженията си в друго населено място за не
повече от 30 календарни дни непрекъснато, а в случаите, когато този срок е по-дълъг е
необходимо писмено съгласие на служителя за това. Според ал.3 на правната норма, за
времето на командировка служителят има право да получи освен брутното си
възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари.
По своята правна същност командироването представлява едностранно изменение на
мястото на работа на служителя от работодателя. Определящо за командировката е
изпълнението на възложената работа извън мястото на постоянната работа на служителя. За
да е налице обаче командироване е необходимо не само изпълнението на работата да е извън
мястото на постоянната му работа, но и възложената работа да е извън границите на
населеното място или местност, където е обичайното място на работа. В тези случаи
основно задължение на работодателя е да заплати на служителя пътни, дневни и квартирни
пари за периода на командироване. С пътните пари се покриват разходите за пътуване от
мястото на обичайната работа до населеното място на командироване. Дневните пари
осигуряват издръжка за храна в рамките на населеното място на командировката, а
квартирните – средства за подслон на служителя в населеното място на командировката. От
съществено значение е, че командировъчните пари нямат характера на възнаграждение, а на
компенсационни плащания, т.е. целта е да се компенсират завишените разходи на служителя,
които възникват за него при изпълнение на възложената му работа в друго населено място,
извън мястото, където той обичайно осъществява своята дейност.
В случая не се спори, че ищецът е бил командирован за периода 08.06.2023г. –
01.12.2023г. в населено място (гр.****), различно от мястото на постоянната му работа
(гр.****) и е пътувал от гр.Русе до мястото на командироване. Ирелевантно за спора е
обстоятелството, че на практика е спестявал пътни разходи, тъй като разстоянието до
гр.**** е два пъти по-голямо от това до гр.****. Неоснователно е и възражението, че
мястото на командироване е сектор „******** – РУ - **** – ******“, т.е. секторът, в който
преди командироване е изпълнявал служебните си задължения, след като мястото на
изпълнение е различно от мястото на постоянната му работа.
Не се твърди и не са ангажирани доказателства, от които е видно, че работодателят е
поемал разходите за транспорт на служителя и му е изплащал дневни. Поради това съдът
счита, че претенцията за заплащане командировъчни пари – пътни и дневни е доказана по
основание.
По отношение размера на дължимите суми: Липсват данни за договорения размер на
командировъчните пари (в командировъчната заповед работодателят не е посочи
информация за финансовите условия на командироване), поради което съдът следва да
определи техния размер на база нормативно определения минимум. Според чл.12 от
Наредба за командировките в страната, когато между населеното място, където е мястото на
постоянната работа, и мястото на командироване има повече от един вид превозно средство,
то се определя по преценка на командироващия, съобразно условията на превоза, естеството
4
на работата и др. фактори, като видът на превозното средство се посочва в заповедта за
командировка. За периода 08.06.2023г. – 01.12.2023г. работните дни са 126. Ищецът е
ползвал 21 работни дни платен годишен отпуск, т.е. командировъчните следва да се изчислят
за 105 работни дни. В настоящия случай работодателят не е посочил видът на превозното
средство. От приетите в хода на производството разписания е видно, че общественият
транспорт се явява неподходящ, с оглед работното време на ищеца. Установено е, че И. И. се
е придвижвал с личното си МПС. Молителят е ангажирал доказателства относно дневния
разход на автомобила. Ноторно известно е, че разстоянието между гр.Русе и гр.**** е
идентично с това между гр.**** и гр.**** – 24 км. При среден разход на гориво – 5.5л/100
км, то за процесния период необходимото гориво за придвижване е 277.20 литра ([48 х 5.5] :
100 = 2.64 литра на ден; 2.64 литра х 105 работни дни = 277.20 литра). При средна цена на
дизеловото гориво за процесния период – 2.60 лева, дължимите на ищеца пътни пари са в
размер на 720.72 лева. Дневните пари са нормативно определени в чл.19 от Наредбата – 20
лева на ден, тъй като командирования не остава да нощува в мястото на командировка или
2100 лева, от които ищецът претендира 2070 лева.
Претенцията като основателна и доказана следва да бъде уважена за сумата 2790.72
лева, а за разликата над 2790.72 лева до предявените 2919 лева – отхвърлена.
По разноските:
С оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК в тежест на ответника са направените от
ищеца разноски по делото, съразмерно с уважената част от претенцията. В случая се
претендира възнаграждение за процесуално представителство по реда на чл.38, ал.2 ЗА -
2288.40 лева. От представения в исково производства договор за правна защита и съдействие
е видно, че на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, услугите са предоставени безплатно от
адвоката на клиента. При осъществяване безплатна адвокатска защита, възнаграждението се
присъжда със съдебното решение по реда на чл.38, ал.2 ЗА – в полза на адвоката.
Посочените в Наредба №1/09.07.2004г. размери на адвокатски възнаграждения могат да
служат като ориентир при определяне служебно размера на възнаграждение за процесуално
представителство, но не са обвързващи съда. Тези размери, подлежат на преценка от съда с
оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора,
интересът видът и количеството извършена работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото (в този смисъл Определение №50015/16.02.2024г. по ТД №1908/2022г. на
ВКС, І т.о.). Съобразявайки цената на иска, фактическата и правна сложност на делото и
извършените процесуални действия от процесуалния представител, съдът определя
възнаграждение на упълномощения от ищеца адвокат в размер на 720 лева (с ДДС), платимо
от ответника на адвокат А. И. С.. Съразмерно с уважената част от претенцията, на ищеца
следва да се присъдят разноски в размер на 688.36 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на ищеца са направените от ответника
разноски по делото, съразмерно с отхвърлената част от иска. Разноските на ищеца –
юрисконсултско възнаграждение са в размер на 360 лева, а съразмерно с отхвърлената част
от иска ищецът следва да заплати на ответника сумата 15.82 лева.
Съобразно разпоредбата на чл.78, ал.6 ГПК, ответникът следва да заплати по сметка
5
на РРС държавна такса в размер на 111.63 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ****** на ***** – Русе, ЕИК **** с адрес: гр.Русе, *****, представлявана
от директора П. П. П. да заплати на И. А. И. с ЕГН ********** с адрес: гр.Русе, ********
сумата 2790.72 лева - възнаграждение за дневни и пътни пари, дължимо за периода
08.06.2023г. – 01.12.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
20.08.2024г. до окончателното й изплащане и ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 2790.72 лева
до предявените 2919 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА ****** на ***** – Русе, ЕИК **** да заплати на адвокат А. И. С.
възнаграждение за процесуално представителство в размер на 688.36 лева.
ОСЪЖДА И. А. И. с ЕГН ********** да заплати на ****** на ***** – Русе, ЕИК
**** разноски в размер на 15.82 лева.
ОСЪЖДА ****** на ***** – Русе, ЕИК **** да заплати по сметка на РРС държавна
такса в размер на 111.63 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6