№ 437
гр. Пловдив, 19.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и девети септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20215300501811 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Мъни плюс
мениджмънт“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Рачо Петков- Казанджията“ №4, ет.6, ЕИК *********, чрез
пълномощника му адв. М.Й., против Решение №399 от 19.04.2021г.,
постановено по гр.д. №20205330110137 по описа на Районен съд- Пловдив,
ХV гр.с., с което дружеството е осъдено да заплати на М. Ж. М., ЕГН
**********, сумата от 726,96 лв. като платена без основание по
недействителен договор за заем №10037094/17.10.2018г., ведно със
законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба-
14.08.2020г. до окончателното й заплащане. В жалбата се излагат доводи
за неправилност на решението, като се иска отмяната му и отхвърляне
на исковата претенция.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответната страна по
нея- М. Ж. М., ЕГН **********, чрез пълномощника му по делото адв.
1
Е.И., с който същата се оспорва и се иска потвърждаване на
обжалваното решение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по
правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД, като ищецът М. Ж. М. иска постановяване на решение,
с което ответникът на „Мъни плюс мениджмънт“ ООД да бъде осъден
да му върне сумата от 726,96 лв.- платена без основание неустойка по
недействителен договор за заем №10037094/17.10.2018г., ведно със
законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба-
14.08.2020г. до окончателното й заплащане. В исковата молба са
изложени твърдения, че между ищеца, в качеството му на
кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, е бил
сключен договор за заем №10037094/17.10.2018г., в чл.12 от който било
уговорено задължение за заемополучателя да осигури обезпечение и
неустойка за неизпълнението му. Посочената клауза била неравноправна
и нищожна, а размерът на уговорената неустойка не бил включен в
годишния процент на разходите по кредита, поради което ищецът твърди,
че договорът за заем бил изцяло недействителен на основание чл.22 във
2
връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК поради липса на посочване на
размера на договорената възнаградителна лихва, и на начина на
изчисляване на годишния процент на разходите, общата сума, дължима от
потребителя, и начина на формирането й.
В случая по делото няма спор с оглед твърденията на ищеца в
исковата молба и на ответното дружество в отговора, че между страните
е бил сключен договор за заем №10037094/17.10.2018г., в чл.12 от който
е било уговорено задължение за заемополучателя да осигури
обезпечение, подробно описано в договора, и неустойка за
неизпълнението му.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от представения от ответника с отговора на
исковата молба на хартиен носител договор за заем
№10037094/17.10.2018г. дължимата от заемополучателя неустойка за
неизпълнението на задължението му по чл.12 от договора се начислява и
заплаща заедно с месечните вноски по кредита. От заключението на
приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза се установява, че
размерът на неустойката не е включен в годишния процент на разходите
по кредита, като същата оскъпява кредита със 162,49%.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор
за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите
на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
3
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая
от приетото заключение на вещото лице се установява, че уговорената в
договора неустойката за непредоставяне на обезпечение не е била
включена в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането й са
пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да
бъдат включени при изчисляването му. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент
на разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е
създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като
по- слабата страна в правоотношението при сключване на договор за
потребителски кредит и целта на същите е да не допуснат той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение
на кредитора. Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от
ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението
на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4
от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът
на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор
за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено
задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за
4
неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при
изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в
резултат на което последният не съответства на действителния такъв,
определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита. Тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на
изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което
съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона
за защита на потребителите. Непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на
чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма
на чл.19, ал.4 от ЗПК, като рискът от невръщането на кредита следва да
се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно задължителните
указания, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д.
№1/2009г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави
е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността на неустойката
съдът следи служебно. В случая уговорената в процесния договор
неустойка за непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна,
обезщетителна или санкционна функция, а целта на същата е да се
предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето
на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно
чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвид горното настоящият състав на съда намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на
годишния процент на разходите не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни.
5
От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря
на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, отнасящи се до
посочване по ясен и разбираем начин на лихвата, годишният процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и
съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК същият следва да се приеме за
нищожен. При това положение заплатената от ищеца на ответника
неустойка по чл.12 от договора, която съгласно приетото заключение на
съдебно- счетоводната експертиза е в размер на 726,96 лв., се явява
недължимо платена по недействителен договор за заем, поради което
претенцията за връщането й е основателна и следва да се уважи.
Обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответното дружество сумата
от 726,96 лв. като неустойка по договора се установява от заключението
на приетата експертиза, което не е било оспорено от ответника при
приемането му. С въззивната жалба същото се оспорва, но не се
ангажират никакви доказателства за опровергаването му, поради което и
изложените от жалбоподателя доводи не могат да бъдат споделени.
Предвид горното обжалваното решение следва да бъде потвърдено,
като на основание чл.272 от ГПК се препрати и към мотивите на
първоинстанционния съд.
Процесуалният представител на ищеца адв. Е.И. е оказала безплатна
правна помощ на същия основание чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата,
предвиждаща, че адвокатът може да оказва безплатна правна помощ на
материално затруднени лица. С оглед изхода на спора и на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати на адв. Е.И. адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лв. за въззивната инстанция, определено съгласно Наредба №1 на
Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №399 от 19.04.2021г., постановено по гр.д.
№20205330110137 по описа на Районен съд- Пловдив, ХV гр.с.
6
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ ООД, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „Рачо Петков- Казанджията“ №4, ет.6, ЕИК
*********, да заплати на адв. Е.Г. И., сумата от 300 лв.- адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната пред въззивната
инстанция безплатна правна помощ на М. Ж. М..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7