Р Е Ш Е Н И
Е
№ 260038 09.03.2022 година гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският районен съд ХХ граждански състав
На двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и втора година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН ДЕЧЕВ
при секретаря Светлана Тонева
изслуша докладваното от съдията Иван Дечев
гражданско дело № 7221/2020г.
и за да се произнесе взе в предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от С.П.П., ЕГН **********, с адрес *** против Г.Д.Л., ЕГН **********, с адрес *** за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 5000 лева по договор за заем от 22.03.2017г., сумата от 1855.57 лева лихва за забава за периода от 23.03.2017г. до 16.11.2020г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Твърденията са, че на
22.03.2017г. страните сключили договор за заем за сумата от 5000 лева, която
била предадена незабавно от ищцата на ответника. Сумата следвало да се върне до
30.07.2017г. При сключване на договора устно пред свидетели страните постигнали
договореност, че при забава във връщане на сумата ответникът трябва да заплати
на ищцата законна лихва, считано от 22.03.2017г. до изплащането. Ответникът не
изпълнил задълженията си и не върнал сумата. Почнал да се укрива и да не
отговаря на телефонните обаждания. Ето защо ищцата му пратила нотариална
покана, връчена по реда на чл.47 ГПК, с която го приканила в едномесечен срок
от получаването да й върне главницата, заедно със законната лихва върху нея,
считано от 22.03.2017г. Парите обаче не са върнати, поради което ищцата моли
искът й да бъде уважен. Искът е по
чл.240 ЗЗД.
Ответникът е представил отговор, с който заявява, че майка му се е
договорила с ищцата тя да й заеме сумата от 5000 лева, за да плати с нея
разходи за операция. Майка му имала имот, който се надявала да продаде, за да
върне заема. Ищцата сама предложила помощта от 5000 лева. Провела се среща
между тримата, на която ищцата казала, че е готова да даде сумата на майката на
ответника, за да се лекува. Казала, че дава парите на майката на ответника и ще
се разбере с нея. Подписан бил документ между П. и майката на Л., но тогава
ищцата поискала и ответникът да се задължи по дълга и той написал разписката.
Не си спомня обаче да е полагал подпис на документа, като подписът не прилича
на неговия и не е изписано името му до подписа. Сумите, които ищцата е поискала
като обезпечение, са обезщетенията за заплати на ответника за времето, през
което е без работа. Твърди, че от май 2019г. е безработен и не е можел да мисли
за задълженията на майка си към ищцата, освен това очаквал някакво разбиране от
нейна страна. През лятото на 2019г. имало нова среща между ищцата, ответника и
майка му, на която П. не поставила въпрос за връщане на неизплатената част от
заема /майката междувременно е платила някакви суми/. Ответникът заявява, че
майка му има задължения към ищцата, но не може да ги погасява. Ответникът не е
сигурен, че на документа стои положен неговият подпис, счита, че документът
може да е дописван, като подписът на ищцата е бил положен допълнително. В
документа няма записано задължение за лихва, освен това договорът за заем е
безвъзмезден. П. не се е подписала върху документа, понеже майката на ответника
не искала той да се задължава заради нея. Към деня на срещата този документ
нямал характер на писмен договор, защото нямало подписи на две страни. Дори да
се приеме, че документът е договор за заем, той е сключен в условията на крайна
нужда предвид операцията на майка му.
Бургаският районен съд, предвид
доказателствата и закона, намери следното:
Искът за главницата е
основателен.
Доказват се твърденията, че страните са сключили договор за заем за
сумата от 5000 лева, дадена от ищцата на ответника. Налице е писмен договор за
заем от 22.03.2017г., с който получателят Г.Д.Л. е заявил, че е получил в заем
от заемодателя С.П.П. сумата от 5000 лева, която се е задължил да върне до
30.07.2017г. Удостоверено е, че заемателят е получил на 22.03.2017г. парите в
брой /на ръка/.
Документът доказва по несъмнен начин сключването на договора за заем, т.е.
фактическото предаване на парите, доколкото този вид договор е реален по своята
същност. Наистина в последното съдебно заседание ответникът е поискал ищцата да
представи оригинала на договора, но се е оказало, че той от известно време не е
у нея и не може да бъде представен. Принципно при това положение би следвало да
се приложи чл.183 ГПК и копието на документа да се изключи от доказателствата
по делото. В настоящия случай обаче БРС намира, че документът не следва да бъде
изключен от доказателствената съвкупност, предвид процесуалното поведение на
ответника по време на делото. Още в отговора си той е заявил, че е написал
документа, но отрича да го е подписвал. В първото по делото открито заседание Л.
е потвърдил позицията си, че подписът не е негов, но той е написал текста на
договора. При това положение съдът намира, че процесният договор за заем е бил
сключен в писмен вид, като оригиналът на документа съществува, респ. е
съществувал в миналото, ако се приеме, че сега вече е унищожен или изгубен. Ето
защо няма основание в конкретния случай да се приложи чл.183 ГПК. Тази
разпоредба визира случаите, когато страната въобще изначално е оспорила
съществуването на документа в оригинал и не може такъв да бъде представен. В
конкретната хипотеза обаче искането на ответника да се представи оригинала на
договора е направено едва в последното съдебно заседание, а преди това той е
заявил, че лично е написал текста върху този документ, т.е. признал е, че
оригиналът съществува.
Както стана ясно, от съдържанието на договора е видно, че Л. е получил в
заем сумата от 5000 лева, които ищцата му е броила на ръка. Документът е
подписан от ответника и при това положение доказва, че е налице облигационна
връзка между страните. В документа се съдържа съвсем ясно признание, че парите
в размер на 5000 лева са получени от ответника на 22.03.2017г. в заем, даден му
от ищцата. Оспорването на ответника, че той е автор на подписа, остана
недоказано. Изготвената съдебно-графологична експертиза е категорична, че
именно Л. е изпълнил подписа върху договора за “получател“. Следователно,
доказва се от писмения договор, че на процесната дата ответникът е получил от
ищцата 5000 лева в заем.
Сключването на заемния договор се установява по несъмнен начин и от
показанията на ангажираните от ищцата свидетели. Св.Б., познат на С., е заявил,
че е присъствал на срещата на ищцата с ответника в едно кафене и видял, как тя
му дава 5000 лева, а той ги приема, след като парите са преброени. След това
ответникът подписал документ за заема. С ответника била и неговата майка. Св.С.,
също познат на ищцата, изрично е заявил, че на 22.03.2017г. тя е дала на
ответника парите в заем, като свидетелят е присъствал на предаване на сумата в едно кафене. С. дала
парите, защото ответникът бил изпаднал в голяма беда и тя искала да му помогне,
понеже познавала майка му. Парите били в банкноти по 50 лева, като свидетелят
видял, че ответникът взема парите.
В случая свидетелски показания са
допустими, тъй като договорът е за 5000 лева и не важи забраната на чл.164,
ал.1, т.3 ГПК. От тези показания се установява по безспорен начин, че ищцата е
дала парите на ответника в едно кафене, той ги е преброил и прибрал, като
подписал и писмения договор за заем, който всъщност представлява разписка за
получаване на сумата.
Показанията на св.Л., майка на ответника, не следва да бъдат
кредитирани, тъй като противоречат на останалите доказателства по делото. Тя твърди,
че С. е дала на нея лично сумата от 5000 лева, тъй като двете били близки, а
синът й не е искал пари от ищцата. Парите са дадени на свидетелката на среща
между нея и ищцата, на която по-късно пристигнал и ответникът. Той не подписал
никакъв договор. Свидетелката заявява, че след това е връщала на С. всеки месец
по малко от заема, като е получавала пенсия. Съдът съобразява, че тази
свидетелка е майка на ответника, поради което е заинтересовано лице, още повече
че нейният син й е личен асистент и полага грижи за нея. Следователно
показанията на Л. трябва да се ценят при условията на чл.172 ГПК. Както стана
ясно, те са в колизия с логичните и точни показания на останалите свидетели,
които нямат роднинска връзка със страните и които са категорични, че именно
ответникът е получил парите от ищцата и е подписал документа. Не се доказва, че
договорът е сключен с майка му, нито че тя е плащала след това частично суми,
за да погасява задължението. Няма доказателства, че и договорът е сключен при
крайна нужда.
Крайният извод на БРС е, че договорът за заем се доказва от данните по
делото. Той е за 5000 лева, получени от Л. на 22.03.2017г., когато всъщност е
сключен договорът. В документа е записано, че парите трябва да се върнат до
30.07.2017г., т.е. падежът на задължението е отдавна настъпил и същото е
изискуемо. Следва решение, с което ответникът се осъди да заплати на П. сумата
от 5000 лева, дадена в заем, ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до изплащането.
По отношение на лихвата за забава:
Искът е частично основателен. Твърденията на ищцата са, че устно пред
свидетели ответникът е поел задължение, ако не върне сумата в срок, да й
заплаща и лихва за забава, считано от 22.03.2017г., т.е. от получаване на
сумата. Тези твърдения според БРС не се доказват по делото. Разпитаните свидетели
са заявили, че ответникът е обещал до четири месеца да върне парите, а ако не
ги върне в този срок, ще ги върне с лихва след това. От тези показания се прави
извод, че задължението за лихвата е чак след настъпване на падежа, както е и по
закон /чл.84, ал.1 ЗЗД/, но не и че се дължи лихва още от 22.03.2017г. Впрочем в
самия договор за заем е определен падеж на 30.07.2017г. и до тогава лихва не се
дължи, тъй като не е настъпила забавата. Мораторно обезщетение се дължи от
следващия ден – 31.07.2017г. до
16.11.2020г. /образуване на настоящото дело/. Изчислена от съда по реда на
чл.162 ГПК, лихвата за посочения период се равнява на 1673.62 лева и именно за
толкова се доказва този иск. Следва решение, с което ответникът се осъди да
заплати посочената сума, а за горницата и за периода от 23.03.2017г. до
30.07.2017г. искът се отхвърли като неоснователен.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът трябва да се осъди да заплати на
ищцата разноски по делото за държавна такса и експертиза, съразмерно на
уважената част от иска, в размер на 1366.95 лева. Платените 20 лева за вещо
лице не следва да се присъждат в тежест на ответника, тъй като отлагането на
делото е причинено по вина на ищцата. Адвокатското възнаграждение не следва да
се намалява поради прекомерност, тъй като са разгледани два отделни иска.
Така мотивиран Бургаският
районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
Г.Д.Л., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на С.П.П., ЕГН **********,
с адрес *** сумата от 5000 лева /пет хиляди лева/ по
договор за заем от 22.03.2017г., сумата от 1673.62 лева /хиляда шестстотин седемдесет и три лева и
шестдесет и две стотинки/ лихва за забава за периода от
31.07.2017г. до 16.11.2020г.,
ведно със законната лихва върху
сумата от 5000 лева, считано от подаване на исковата
молба – 16.11.2020г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над 1673.62 лева лихва за забава до целия
търсен размер от 1855.57 лева, както и за периода от 23.03.2017г. до
30.07.2017г.
ОСЪЖДА Г.Д.Л., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на С.П.П., ЕГН **********, с адрес *** сумата
от 1366.95 лева /хиляда триста
шестдесет и шест лева и деветдесет и пет стотинки/ разноски по делото.
Решението подлежи на
обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Вярно с оригинала: СТ РАЙОНЕН СЪДИЯ: (П)