Определение по дело №91/2014 на Окръжен съд - Благоевград

Решение

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

С решение № 60/19.05.2015 г. по Г.дело № 235/2014 г. Златоградският районен съд ОТХВЪРЛЯ предявения установителен искот М. Д., З. К., С. Б., Р. К., С. Ч., З. Г., З. К., Р. Р., О. С., всички наследници на А.М. К., срещуответниците И. К., и Л. К. за собственост по наследство от родителите им и давностно владение върху имот, представляващ 61/311 идеални части (придадени по регулация по силата на действащия план от 1987 г.) в парцела на ответниците - ХІХ, пл. № 125, кв.20 по плана на Г. Н.; както ииска за отмяна на Нотариален акт № 6/05.02.1990 г., том ІV, дело 22/1990 г. на ЗРС, с който ответникът И. А. К. е признат за собственик по регулация, към собствения му парцел ХІХ в кв.20, отреден на имот пл. № 125, в частта относно: „61 кв.м. от имот 139 в същия квартал – собственост на З. А. К., ведно със стопанската сграда, една дюля, две праскови и пет асми”, като неоснователни и недоказани; ОСЪЖДА ищците да заплатят на ответниците И. и Л. К. 250 лв. разноски по делото.

Срещу това решение е подадена допустима въззивна жалба от М. А. Д., З. А. К., С. А. Б., Р. А. К., С. А. Ч., З. А. Г., З. А. К., Р. А. Р. и О. А. С. с искане да бъде отменено, исковете им да се уважат и да им се присъдят направените разноски пред двете инстанции.

От ответниците-въззиваеми е постъпил отговор по чл.263, А.1 ГПК, с който оспорват жалбата и молят решението да се потвърди, като им се присъдят разноските за въззивното производство.

В съдебно заседание от жалбоподателите се явяват лично М. Д. и Л. К., заедно с техния пълномощник, който представлява и останалите жалбоподатели, и поддържат въззивната жалба.

Въззиваемият И. К. лично и с пълномощника си, представляващ и въззиваемата Л. К., оспорват жалбата.

Съдът установява следното:

От свързания анализ на първоначалната искова молба и последващите я на л.37, 38, 62 става ясно, че ищците, като наследници на Асен К., са предявили против ответника И. К. искове по чл.108 ЗС във вр. с §8, А.1 ЗУТ за признаване за установено спрямо него, че те са собственици на спорните 61 кв.м., като част от собствения на родителите им имот пл.№ 139, за който е бил отреден парцел ХVІІІ-139, кв.20, по плана на Г.Н., придадени по регулация през 1990 г. към парцел ХІХ-125, кв.20, на ответника, и осъждането му да им предаде владението на това спорно място. Като основание на исковете сочат автоматичното прекратяване на отчуждителното действие на дворищнорегулационния план за тези 61 кв.м. по силата на §8, А.1 ЗУТ, тъй като той не е приложен по причина, че не е платено от ответника на действителния собственик-баща им, обезщетението за тях и ответникът никога не е ги е владял преди 21.08.2014 г., самите ищци ги владеят както преди 1990 г., така и след 21.08.2014 г. При това положение твърдението на ищците е, че 61 кв.м. са останали в имота на техния наследодател, за който е УПИ ХVІІІ-139 и искат това да се признае от съда.

Предявени са също така, при условията на евентуалност/”ако признаете, че имотът е заплатен на собственик”/, а не на алтернативност, макар и последната формулировка да е използвана в молбите на ищците, искове за собственост върху 61/311 ид.части от УПИ ХІХ-125, кв.20, принадлежащ на ответника. Като основание на тези искове е изтъкнато осъществяването на давностно владение върху същите реални 61 кв.м., както преди 1990 г., така и след 21.08.2014 г. Тези искове нямат и не могат да имат за основание предпоставките по §8, А.1 ЗУТ, защото изначалното твърдение при тях е, че спорните 61 кв.м. си остават в УПИ ХІХ-125, но владението на ищците, мотивирано от липсата на плащане на обезщетението за тях, има за последица право на собственост в полза на ищците върху посочените ид.части от имота на ответника. Не може спорните 61 кв.м. да са част от имот пл.№ 139, за който е УПИ ХVІІІ-139 и в същото време да са част от УПИ ХІХ-125 на ответника; положението им може да е само едно от двете.

Тези искове са предявени при условията на евентуалност – да се разгледат, ако съдът не уважи исковете на ищците по §8, А.1 ЗУТ, приемайки, че е налице надлежно плащане от ответника на дължимото обезщетение за придадените по регулация 61 кв.м. и че съответно не е настъпило прекратяване на отчуждителното действие на дворищната регулация. Евентуалните искове могат и следва да бъдат разгледани само ако бъдат отхвърлени главните искове.

С определение № 369/20.10.2014 г. ЗлРС прекратява поради недопустимост производството по исковете по чл.108 ЗС във вр. с §8, А.1 ЗУТ и чл.76 ЗС. Липсва произнасяне по евентуално съединените искове.

С определение № 1559/10.12.2014 г. по В.ч. Г.дело 456_2014 г. Смолянският окръжен съд отменя прекратителното определение в частта по исковете по чл.108 ЗС и връща делото на ЗлРС за разглеждането им по същество; потвърждава същото определение в частта, с която е прекратено производството по исковете по чл.76 ЗС. В определението на СмОС изрично е посочено, че са били предявени и описаните евентуални искове, но е следвало исковата молба е следвало да се остави без движение заради неяснота дали евентуалните искове са само установителни или осъдителни, заради липсата на държавна такса и т.н. За тези искове е липсвало произнасяне с обжалваното прекратително определение на ЗлРС, защото не е било ясно дали и те са по чл.108 ЗС.

След връщането на делото в ЗлРС, последният с определение № 439/16.12.2014 г. приема, че е предявен “и” иск за собственост върху 61/311 ид.части от УПИ ХІХ-125, кв.20, като оставя исковата молба без движение, за да посочат ищците дали се иска осъждане за предаване на владението върху тях или само установяване собствеността на ищците върху тях, със съответните фактически твърдения, да се посочи цената им, да се внесе държавна такса.

От изправящите първоначалната искова молба молби на л.116 и 157, обсъдени заедно с всички посочени по-горе техни молби, определението на ЗлРС от 16.12.2014 г. с № 439, твърденията във въззивната жалба, се налага отново изводът, че са предявени описаните по-горе искове, само че вече установителни: По чл.124, А.1 ГПК във вр. с §8, А.1 ЗУТ за собственост върху реалните 61 кв.м., останали част от имот пл.№ 139, за който е УПИ ХVІІІ-139, поради неплащане на обезщетение и владение от 1941 г. насетне и понастоящем от ищците и техните наследодатели; и при условията на евентуалност – ако се приеме от съда, че има надлежно плащане на обезщетението за придаваемата част, по чл.124, А. ГПК за собственост върху 61/311 ид.части от УПИ ХІХ-125, възникнала в полза на ищците като последица от осъществявано от тях и от наследодателите им давностно владение в същия период върху реалните 61 кв.м.

Макар формулировката на петитума на двете

молби на л.116 и 159 да смесва по абсурден начин двата иска, заради което дори е могло да се оставят без движение, най-малкото защото, както се посочи по-горе, не може едновременно спорните 61 кв.м. да са в имота на ищците и в имота на ответника, се налага категоричен извод, че установителните искове за собственост върху 61/311 ид.части от УПИ ХІХ-125 са предявени при условията на евентуалност – въз основа на различни факти се предявяват едно главно и едно евентуално искане: автоматично прекратяване отчуждителното действие на плана поради неплащане на обезщетението за придаваемите 61 кв.м. и владение върху тях само от страна на ищците, поради което се иска признаване за установено, че те са собствени на ищците като част от УПИ ХVІІІ-139, кв.20; ако се приеме, че има надлежно плащане и не са налице условията на § 8, А.1ЗУТ, но пък има владение само от страна ищците върху тези 61 кв.м., се иска признаване за установено, че те са собственици въз основа на давностното владение на 61/311 ид.части от УПИ ХІХ-125, кв.20.

С обжалваното решение ЗлРС се е произнесъл направо и само по евентуално предявените искове за собственост по чл.124, А.1 ГПК върху 61/311 ид.части от УПИ ХІХ-125, като за тях е излагал мотиви относно наличието на предпоставките по §8, А.1 ЗУТ, които обаче трябва да се изследват при разглеждането на главните искове за собственост върху реалните 61 кв.м., останали част от имота на ищците, защото това е основанието на тези искове.

Процесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове не се е сбъднало-съдът не е отхвърлил установителните искове по чл.124, А.1 ГПК във вр. с §8, А.1 ЗУТ за реалните 61 кв.м. като част от УПИ ХVІІІ-139, кв.20. Поради това решението е недопустимо и следва да се обезсили, за което съдът следи служебно съгл.чл.269 ГПК.

Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на ЗлРС, който да се занимае с главните искове за собственост върху реалните 61 кв.м от имота на ищците, като съобрази ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС относно чл.33, А.2 във вр. с чл.134, А.2 ЗТСУ /отм./ при заплащане на обезщетение за придаваемите части, без да е нужно и едновременно последващо десетгодишно владение, ТР № 382011 г. на ОСГК на ВКС, и едва ако ги отхвърли – да разгледа обективно съединените евентуални искове за собственост върху 61/311 ид.части от имота на ответника; като се произнесе и по искането за отмяна на нотариалния акт на ответника с № 6/1990 г., съобразявайки и задължителното за съдилищата ТР № от 29.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК.

По изложените съображения Смолянският окръжен съд

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 60/19.05.2015 г. по Г.дело № 235/2014 г. на Златоградския районен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия С.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните Ч. пълномощниците.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.