№ 2153
гр. София, 11.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Михаела Касабова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20221100510711 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №8364/21.07.2022г., постановено по гр.д. №5604/2022г. по описа
на СРС, 144 състав, е признато за установено по отношение на „Топлофикация
София“ ЕАД, че А. Й. Т. и П. И. Т. дължат на ищеца следните суми: 903,79 лева,
представляваща стойност на топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до
30.04.2016г., ведно със законна лихва от 18.01.2017г. до изплащане на вземането,
мораторна лихва в размер на 258,05 лева за периода от 08.08.2014г. до
11.01.2017г., за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК от 25.01.2017г. и
от 15.05.2019г. по ч.гр.д. №2658/2017г. по описа на СРС. Осъдени са А. Й. Т. и П.
И. Т. да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК
сумата от 228 лева – разноски по делото. Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Н.“ ЕАД.
Постъпила е въззивна жалба от ответниците П. И. Т. и А. Й. Т., чрез
пълномощника адв. Г. В., като се излагат оплаквания, че решението е неправилно
и необосновано, тъй като противоречи на събраните по делото писмени
доказателства. Същото било постановено без да е преценен в пълнота
доказателствения материал по делото, както и направените от ответника
1
възражения и оспорвания. От доказателствата по делото се установило, че
ищцовото дружество не е издавало каквито и да е фактури и съобщения към
фактури в съответствие с чл.115 от ЗДДС. Счетоводните вписвания били в размер
с нормата на чл.115 от ЗДДС, а представените от ищеца фактури били признание
за неизгоден за ищеца факт, че е водил нередовно счетоводство. Погрешната
преценка от съда на събраните доказателства обусловила погрешни изводи.
Поради това съдът постановил едно неправилно, необосновано и явно
несправедливо решение. Правят искане за отмяна на обжалваното решение, както
и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от
насрещната страна „Топлофикация София” ЕАД, с който се заявява становище за
неоснователност на жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното
решение.
Третото лице – помагач не е изразило становище по жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Топлофикация София“
ЕАД срещу П. И. Т. и А. Й. Т. положителни установителни искове с правно
основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК
по ч.гр.д. №2658/2017г. на СРС 144 състав.
Установява се от събраните по делото доказателства и не е спорно между
страните по делото, че през процесния период ответниците са били собственици
2
на топлоснабдения имот ап.53, намиращ се в гр. София, ж.к. „*******, поради
което въззивният съд приема, че същите са били битови клиенти за доставка на
топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб.№287252. Ответникът П.
И. Т. е подал заявление – декларация до ищцовото дружество на 21.07.2005г. да
му бъде открита партида за доставка на топлинна енергия на горепосочения адрес.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок
от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на
възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в
чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се
прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището,
съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на етажната собственост. Съобразно становището, възприето в
мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на ВКС поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде
направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той
може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна
енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки
отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя
3
на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142,
ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и
вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е възложено на
третото лице – помагач „Н.“ АД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответниците е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплащат на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
За установяване доставката на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена, са представени по делото писмени доказателства –
талони за отчет на уреди за дялово разпределение, подписани от абоната, както и
изравнителни сметки, които не са оспорени от ответниците. Ответниците, чиято е
доказателствената тежест в процеса да установят, че са платили дължимите суми
за ползваната топлинна енергия за периода, не са ангажирали доказателства за
извършени плащания.
Поради изложеното, решението на първоинстанционния съд в частта, с
която е уважен предявеният иск за стойността на доставената топлинна енергия, е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба липсват съответни доводи за неправилно приложение
на материалния закон от СРС относно уважената претенция за мораторна лихва,
поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на
въззивния контрол и не следва да се обсъжда.
Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче е подала единствено
бланкетен отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален
представител в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд,
4
поради което съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не
следва да й се присъждат.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №8364/21.07.2022г., постановено по гр.д.
№5604/2022г. по описа на СРС, 144 състав.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице
– помагач „Н.“ АД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5